— Огромно дърво.
— А на дървото?
— Голяма птица.
Той ми подаде лупа.
— Да — казах аз, като погледнах през нея. — На дървото е кацнала голяма птица. Струва ми се, че клюнът й е доста здрав. Бих казал, че е пеликан.
— Не сте за завиждане с това зрение — забеляза професорът. — Нито е пеликан, нито е каквато и да било птица. Може би ще ви бъде интересно да научите, че аз успях да застрелям точно този екземпляр. Това беше единственото неоспоримо доказателство, което можах да взема със себе си.
— Значи то е при вас? — Най-сетне щях да видя реално потвърждение на неговия разказ.
— Беше при мен. За нещастие изгубих го заедно с всичко останало при същата катастрофа в реката, която съсипа снимките ми. Вкопчах се в него, преди да изчезне във водовъртежа, и в ръката ми остана част от крилото му. Когато водата ме изхвърлила на брега, аз съм бил в безсъзнание, но този жалък остатък от превъзходния ми образец беше цял и невредим. Ето го пред вас.
Той извади от едно чекмедже нещо, което ми напомняше горна част от крилото на голям прилеп. Тази извита кост с ципа под нея беше дълга най-малко два фута.
— Чудовищен прилеп — предположих аз.
— Нищо подобно! — сурово ме прекъсна професорът. — Живеейки в образованата среда на учени, не съм подозирал, че е възможно да не се познават елементарните принципи на зоологията. Нима наистина не знаете простото положение от сравнителната анатомия, че птичето крило е всъщност долната част на ръка, докато крилото на прилепа се състои от три издължени пръста с ципи между тях? В случая е съвсем ясно че костта не е ръка и както сам виждате, има само една ципа, закрепена за една кост, така че тя не може да принадлежи на прилеп. Но щом не е нито птица, нито прилеп, тогава какво е?
Скромният ми запас от знания бе изчерпан до дъно.
— Наистина не зная — признах аз.
Професорът отвори авторитетната книга, на която вече се беше позовавал.
— Ето — продължи той, като посочи изображението на едно необикновено летящо чудовище. — Отлична репродукция на диморфодон или птеродактил — летящо влечуго от Юрския период. На другата страница е показана скица на механизма на крилото му. Сравнете го, ако обичате, с образеца, който държите.
Когато погледнах, изтръпнах от изумление. Не оставаше място за съмнение. Съвкупността от доказателства беше категорична. Скицата, снимките, разказът, а сега и действителният образец — какво повече? Казах му това — казах го с искрено чувство, защото почувствувах, че с този човек се отнасят несправедливо. Той се облегна на стола си със снизходителна усмивка под спуснатите клепачи, като се грееше на тази внезапна слънчева топлинка на признанието.
— Това е най-великото откритие, за което съм чувал! — възкликнах аз, макар че възторгът ми беше по- скоро журналистически, отколкото научен. — Това е колосално! Вие сте Колумб в науката! Вие сте открили един изгубен свят! Искрено съжалявам, че в началото проявих съмнение. Всичко беше така невероятно. Но не мога да не се съобразявам с очевидните факти, а те би трябвало да са убедителни за всекиго.
Професорът измърка от задоволство.
— И после, сър? Какво направихте по-нататък?
— Беше през влажния сезон, господин Малоун, и запасите ми бяха изчерпани. Аз изследвах част от огромната скална верига, но не намерих място, удобно за изкачване. Пирамидалната канара, върху която видях и застрелях птеродактила, бе по-достъпна. Бидейки малко нещо катерач, успях да се добера до средата й. От тази височина получих по-добра представа за платото върху скалите. То се оказа много голямо. Нито на изток, нито на запад се виждаше краят на тези увенчани със зеленина скали. Под тях се намира мочурлива местност, обрасла с непроходими гъсталаци, пълна със змии и насекоми. Същински разсадник на треска, тя е естествената броня на тази чудновата страна.
— Не видяхте ли други признаци на живот?
— Не, сър, не видях. Но през седмицата, която прекарахме в лагера си в подножието на скалите, ние чувахме отгоре странни шумове.
— А съществото, което е нарисувал американецът? Какво мислите за него?
— Може само да се предположи, че той е стигнал до върха и го е видял там. Следователно съществува път, който води нагоре. Той обаче трябва да е много труден, иначе тези същества биха се спуснали долу и биха плъзнали по околните земи. Ясно, нали?
— Но как са се озовали те там?
— Не смятам, че въпросът е толкова труден — каза професорът. — Обяснението може да бъде само едно. Южна Америка е, както може би сте чували, гранитен континент. В древни времена на това място внезапно станало разместване на пластовете. Не забравяйте, че тези скали са базалтови и следователно — вулканични. Една площ, може би равна по големина на Съсекс, е била издигната en bloc5 с цялото й жизнено съдържание и отделена от останалата част на континента с отвесни скали, срещу чиято твърдост ерозията е безсилна. Какво се е получило? Спряно е действието на обикновените природни закони. Различните препятствия, които определят борбата за съществуване в целия свят, са ликвидирани или изменени. Същества, които иначе биха изчезнали, продължават да живеят. Забележете, че и птеродактилът, и стегозавърът спадат към Юрския период и следователно са доста- възрастни в мащабите на историята. Те са били изкуствено запазени в тези необикновени, случайно възникнали условия.
— Но вашите сведения са наистина категорични. Необходимо е само да ги изложите пред съответните власти.
— Така мислех и аз в душевната си простота — с горчивина отвърна професорът. — Трябва обаче да ви кажа, че не стана така. На всяка стъпка ме посрещаха с недоверие, къде породено от тъпота, къде от завист. Не е в характера ми, сър, да превивам врат пред всекиго или да се мъча да доказвам нещо, когато се съмняват в думите ми. След първото съмнение аз не благоволих да показвам потвърждаващите доказателства, които притежавам. Самата тема ми стана неприятна. Изгубих желание да говоря за нея. Когато нарушаваха покоя ми хора като вас, които представляват празното любопитство на публиката, не бях в състояние да ги посрещам сдържано. Признавам, че съм малко избухлив и ако ме предизвикат, съм склонен към буйствуване. Страхувам се, че сам сте го забелязал.
Аз докоснах окото си, но не казах нищо.
— Жена ми често ме упреква за това и все пак мисля, че всеки порядъчен човек би постъпил по същия начин. Тази вечер обаче възнамерявам да дам пример за контрол на волята над чувствата. Каня ви да присъствувате на представлението. — Той взе една картичка от бюрото си и ми я подаде. — Както виждате, тук е обявено, че в 8,30 часа в залата на Зоологическия институт твърде популярният естественик господин Пърсивал Уолдрън ще изнесе лекция на тема: „Скрижали на вековете“. Поканен съм специално да участвувам в президиума и да благодаря на лектора от името на присъствуващите. Ще направя това, като си поставя за задача най-тактично и деликатно да подхвърля някои забележки, които биха заинтересували аудиторията и биха събудили у някои от присъствуващите желание да вникнат по-дълбоко в този въпрос. Нали разбирате, няма да има нищо предизвикателно, а само намек, че зад всичко това се крие нещо по- дълбоко. Ще държа здраво юздите си и ще видя дали сдържаността ми ще ме доведе до по-добри резултати.
— Мога ли да дойда и аз? — попитах с нетърпение.
— Та разбира се — отговори сърдечно професорът. Дружелюбността му беше така завладяваща, както и буйствуването му. Доброжелателната му усмивка беше чудесна. Бузите му изведнъж се издуха като две червени ябълки между притворените му очи и голямата му черна брада. — Елате на всяка цена. Ще ми бъде приятно да зная, че имам един съюзник в залата, макар и толкова безпомощен и непосветен в тази област. Сигурно ще се събере доста народ, защото Уолдрън, въпреки че е чист шарлатанин, се ползува с популярност. Е, господин Малоун, вече ви отделих от времето си доста повече, отколкото възнамерявах. Индивидът не бива да монополизира онова, което принадлежи на човечеството. Ще се радвам да ви видя на лекцията тази вечер. Междувременно трябва да помните, че нищо от материала, с който ви запознах, не бива да се разгласява.
