повечето англичани да говори неразбрано. Защо, за бога, хора, които имат какво да кажат, не се помъчат да се научат да говорят членоразделно — ето една от странните загадки на нашето време. Да говориш като тях е толкова безсмислено, колкото да се опитваш да преливаш скъпоценна течност през запушена тръба, която би могла да се отвори с най-малко усилие. Професор Мъри направи няколко дълбокомислени забележки на бялата си връзка и на гарафата с вода върху масата и шеговито намигна на сребърния свещник вдясно. После седна и посрещнат с аплодисменти, се надигна знаменитият лектор господин Уолдрън. Той беше суров, сух човек, с груб глас и агресивно поведение, но притежаваше едно качество: умееше да усвоява чужди мисли и да ги предава по разбираем и дори интересен за широката публика начин. Той успяваше да направи смехотворни най-неподходящите за това теми, така че равноденствието или еволюцията на гръбначните ставаха при него съвсем хумористични процеси.
С извънредно прост, а понякога и образен език лекторът ни обрисува от птичи поглед създаването на света с научното му тълкуване. Той ни разказа за земното кълбо — грамадна маса от горящ газ, пламтяща в небесата. После описа как при втвърдяването, охлаждането и сбръчкването са се образували планините, как парата се е превърнала във вода, как постепенно се е подреждала сцената, на която щяла да се играе необяснимата драма на живота. Относно произхода на самия живот той говори сдържано и неясно. Съвършено сигурно било, заяви той, че неговите зародиши не биха могли да издържат първоначалната висока температура. Следователно те са се появили по-късно. Дали са се изградили от охлаждащите се неорганични елементи на земното кълбо? Твърде възможно. Дали са пристигнали от другаде с някой метеор? Едва ли. Общо взето, най-мъдрите били най-сдържани по този въпрос. Ние не сме били в състояние или до днес поне не сме били успели да създадем в лабораториите си органичен живот от неорганични материали. Пропастта между мъртвото и живото била такова нещо, което нашата химия все още не можела да преодолее. Но било твърде вероятно по-висшата и по-изкусна химия на природата, която действувала с големи сили в продължение на дълги епохи, да постигне непостижими за нас резултати. Повече от това нямало какво да се каже.
Така лекторът стигна до дългата стълба на животинския свят и като тръгна от мекотелите и безгръбначните морски твари, стъпало след стъпало се заизкачва нагоре през влечуги и риби, докато накрая опря на кенгуруто, създание, раждащо малките си живи, което било предшественик на всички млекопитаещи и следователно на всички от аудиторията. („О, не, не“ — глас на скептичен студент от задните редове.) Ако младият господин с червената връзка, който извика „не, не“ и който навярно има претенцията да е излюпен от яйце, би го почакал след лекцията, той ще бъде щастлив да види такова любопитно нещо. (Смях.) Странна била самата мисъл, че всичките процеси в природата са достигнали своята кулминация в създаването на господина с червената връзка. Но спрял ли е процесът! Трябва ли този господин да се приеме като краен резултат — венец на развитието? Той се надява, че няма да засегне господина с червената връзка, като заяви, че каквито и качества да притежава този господин в личния си живот, все пак огромните процеси на вселената не са съвсем оправдани, ако е трябвало да завършат изцяло с неговото създаване. Силата на еволюцията не била пресъхнала, тя продължавала да действува и се подготвяла за още по-големи постижения.
След като по този начин добре си поигра с апострофиралия го и разсмя всички, лекторът се върна към своята картина на миналото и разказа за пресъхването на моретата, за появата на пясъчни плитчини, за мудните лепкави същества, които лежали по бреговете им, за пренаселените лагуни, за стремежа на морските същества да намерят убежище в тинестите плитчини, за изобилната храна, която ги очаквала и която спомогнала за бурното им развитие.
— Оттук, дами и господа — добави той, — и онази страхотна пасмина от гигантски гущери, които още ужасяват погледа ни, когато ги видим в Уилдънските и Соленхофенски шисти, но те за щастие са изчезнали дълго преди появата на първия човек на тази планета.
— Въпрос! — избоботи някой върху подиума.
Господин Уолдрън беше привърженик на строгата дисциплина и умееше да бъде жлъчен, което се прояви спрямо господина с червената връзка. Така че беше опасно да го прекъсваш. Но последното възклицание му се стори толкова нелепо, че той не знаеше как да постъпи. Така изглежда шекспирианецът, сблъскал се с някой яростен бейкънианец, или астрономът, нападнат от фанатик, който е убеден, че земята е плоска. Той замълча за миг и след това, извишавайки глас, бавно повтори думите:
— Те са изчезнали преди идването на човека.
— Въпрос! — избумтя отново гласът.
Уолдрън с учудване огледа професорския ред на подиума и накрая спря погледа си на Челинджър, който се беше отпуснал върху стола си и се усмихваше със затворени очи, като насън.
— Аха! — каза Уолдрън, свивайки рамене. — Това е моят приятел професор Челинджър. — И сред смеха на цялата зала възобнови лекцията си, като че ли всякакви по-нататъшни обяснения бяха излишни.
Но инцидентът далеч не беше завършил. Който и път да поемеше лекторът из дебрите на миналото, той го довеждаше неизменно до напомнянето за изчезнали доисторически форми на живот, а това моментално изтръгваше от професора същото биволско измучаване. Аудиторията започна да го предугажда и да го среща с възторжен рев. Гъстите редове на студентите не останаха назад и всеки път, когато брадата на Челинджър се раздвижваше, преди още да се чуе какъвто и да било звук, в залата се надигаше дружен вой на стотици гърла: „Въпрос!“ И ответният вик на още толкова: „Тишина!“, „Позор!“. Макар да беше опитен лектор и волеви човек, Уолдрън изгуби "самообладание. Той се колебаеше, спъваше се, повтаряше мислите си, заплете се в някакво дълго изречение и накрая разярен се обърна към причината за всички неприятности.
— Това действително е непоносимо! — извика той, като погледна свирепо към подиума. — Трябва да ви помоля, професор Челинджър, да прекратите тези невежи и непристойни апострофи.
В залата настъпи тишина, тъй като студентите замряха от възторг — високите олимпийски богове се караха пред очите им. Челинджър бавно повдигна едрото си тяло от стола.
— На свой ред трябва да ви помоля, господин Уолдрън — каза той, — да престанете да твърдите неща, които не са в строго съответствие с научните факти.
Тези думи отприщиха буря. „Позор! Позор!“, „Нека говори!“, „Изхвърлете го!“, „Изритайте го от подиума!“, „Не е честно!“ — се чуваше всред общия рев от весели и негодуващи гласове. Председателят се беше изправил, пляскаше с ръце и блееше развълнувано. От мъглата на неразбраното му каканижене изплуваха отделни думи: „Челинджър… лични… възгледи… по-късно…“ Нарушителят се поклони, усмихна се, поглади брадата си и потъна в стола. Силно зачервен и войнствен, Уолдрън продължи лекцията си. От време на време, когато изказваше някакво твърдение, той стрелваше жлъчен поглед към противника си, който изглеждаше дълбоко задрямал със същата широка усмивка на лицето.
Най-сетне лекцията свърши — струва ми се, че това стана преждевременно, тъй като заключението беше прибързано и без връзка с предишното. Нишката на мислите беше грубо прекъсната и аудиторията неспокойно очакваше какво ще последва. Уолдрън седна, председателят изчурулика нещо, професор Челинджър се надигна и пристъпи към края на подиума. В интерес на своя вестник аз записах речта му дословно. — Дами и господа — започна той сред непрекъснати обаждания от задните редове. — Пардон — дами, господа и деца, — трябва да ме извините, че по невнимание изпуснах значителна част от слушателите в тази аудитория. (Оживление, по време на което професорът стои с вдигната ръка и съчувствено кима с огромната си глава, като че ли осенява тълпата с папска благословия.) На мен се падна честта да изкажа благодарност на господин Уолдрън за твърде образната и картинна реч, която току-що чухме. С някои нейни положения аз не съм съгласен и мой дълг беше да ги посочвам незабавно, но все пак господин Уолдрън изпълни добре задачата си, която се състоеше в това, да изложи просто и интересно представата си за историята на нашата планета. Популярните лекции се възприемат най-лесно (тук той се усмихна блажено и смигна към лектора), но господин Уолдрън ще ме извини, ако кажа, че те са винаги повърхностни и подвеждащи, защото трябва да бъдат съобразявани с възприемчивостта на една невежа аудитория. (Иронични възгласи.) По самата си същност популярните лектори са паразити. (Гневен протестен жест от страна на господин Уолдрън.) Те използуват за слава или за пари труда на нуждаещите се неизвестни събратя. Един най-незначителен успех, постигнат в лабораторията, една тухла, вградена в храма на науката, далеч надвишава кое и да е изложение от втора ръка, което може да те поразвлече за час-два, но не ще остави никакви полезни резултати. Посочвам ви тези истини не от някакво желание да унизя лично господин Уолдрън, а за да не изгубите чувство за мярка и да вземете клисаря за първосвещеник. (На това място
