Артър Конан Дойл
Петте портокалови зрънца
Когато преглеждам бележките си за Шерлок Холмс за времето от 1882 до 1890 година; намирам толкова странни и интересни случаи, че просто не зная кой от тях да избера, за да ги предложа на вниманието на читателя. Някои от тях са известни вече от пресата, а други не дадоха възможност на моя другар да прояви тези особени свойства на таланта си, които аз така много ценя и подчертавам в моите разкази-. Имаше и такива случаи, в които неговият изкусен анализ не довеждаше до някакъв определен резултат, така че моите истории за описваните събития се явяват повествование без финал; с други думи, той разкриваше част от истината, и то по-скоро по догадки и предположения, отколкото по логическите: изводи, които той така дълбоко ценеше. Между всички записани от мен разкази има един, който помоему е забележителен, и въпреки че някои подробности останаха неизяснени докрай, искам да го поднеса в следващите редове.
През 1887 година Холмс имаше повече или по-малко интересни работи, записани в моите бележки. Между тях намирам материалите по делото „Парадол Чеймбър“ — дружество на просяци-любители, което се оказа, че има разкошен клуб в мазетата под един мебелен магазин; фактите, свързани с гибелта на английския платноход „Софи Андерсън“; удивителните приключения на Грейс Патерсън на остров Уфа и най-после Кембъруелското дело за отровителство. В този случай Холмс успя да докаже, че часовникът на покойния е бил навит два часа преди пристигането на съдебните власти, от което произтичаше, че потърпевшият е легнал да спи по това време — извод, който има голямо значение за крайния изход на делото. Всичко това аз ще опиша сигурно малко по-късно, но струва ми се, че нито една от споменатите по- горе истории не притежава такива своеобразни белези, както следващият разказ.
Беше краят на септември и есенната буря се отличаваше с особена свирепост. През целия ден вятърът ревеше непрекъснато, а дъждът удряше така в прозорците, че дори тук, в сърцето на огромния сътворен от човешки ръце Лондон, хората неволно, макар и за миг, се откъсваха от обикновените си работи, за да отдадат дължимото на могъщата природа, чиито сили можеха да се оприличат на диви зверове, които се готвят да разкъсат простосмъртните, стоящи извън клетката им. С настъпването на вечерта бурята се усили, вятърът виеше в камината и стенеше като дете.
Шерлок Холмс седеше пред огъня и привеждаше в ред картотеката си, а аз се бях задълбочил в четене на чудесните морски разкази на Кларк Ръсел. Воят на бурята сякаш се смесваше с текста, а шумът на дъждовните капки — с шума на вълните. Съпругата ми беше на гости за няколко дни, та аз се бях преместил в ергенското ни жилище на Бейкър Стрийт.
— Какво е това? Като че ли се звъни? — рекох, като изгледах Холмс. — Кой може да идва по това време? Може би някой от вашите приятели?
— Освен вас нямам други приятели — отговори той. — Не обичам гости.
— В такъв случай може би клиент.
— Ако е така, то сигурно работата е сериозна. Кой ли би имал желание да излиза от къщи толкова късно и в такова време? Сигурно е някоя приятелка на хазяйката.
Холмс се беше излъгал. В коридора се чуха стъпки и някой почука на вратата. Моят приятел протегна ръката си към лампата и я измести така, че светлината да пада към креслото на бъдещия посетител.
— Влезте — каза Холмс.
Влезе млад човек на около двадесет и две години, облечен добре, дори изящно, с изисканост в маниерите. От чадъра му се стичаше ручейче вода, а наметалото му показваше достатъчно добре какво става на улицата. Той се огледа с безпокойство. Забелязах, че лицето му беше бледо, а в очите му се четеше тревога.
— Моля за извинение — произнесе — той, поднасяйки към очите си златно пенсне. — Надявам се, че не ви попречих. Страхувам се, че донесох във вашата уютна стая следите от бурята и дъжда.
— Подайте ми чадъра си и наметката — рече Холмс. — Ще ги поставя на закачалката и те ще изсъхнат. Доколкото виждам, идвате от югозападната част на града.
— Да, от Хоршам.
— Това ясно личи от глината, полепнала по обувките ви.
— Дойдох при вас за съвет.
— Готов съм да ви го дам.
— И за помощ.
— Това невинаги е така лесно.
— Аз съм слушал за вас, господин Холмс. Майор Прендъргаст ми е разказвал как сте го спасил от скандал в клуба Тенкървил.
— Спомням си. Бяха го обвинили съвсем несправедливо в измама.
— Той ми е казвал, че вие можете всичко.
— Е, това е вече много.
— Разказвал ми е, че за вас не може да съществува никаква тайна и че никой не може да ви измами.
— Досега са ме мамили четири пъти: трима мъже и една жена.
— Но какво е това в сравнение с вашите многобройни успехи?
— Вярно е, много често сполучвам.
— Сигурно ще сполучите и на мен да помогнете.
— Моля, приближете креслото до камината и започвайте вашия разказ.
— Моят случай е съвсем необикновен.
— Аз и не се занимавам с обикновени. Аз съм последна инстанция.
— И все пак, господине, съмнявам се някога да сте чували нещо по-тайнствено и необяснимо от това, което става в нашето семейство.
— Вие ме заинтригувахте — рече Холмс. — Моля, разкажете ни отначало основните факти, след което ще ви помоля за подробностите, които са от голямо значение за мен.
Младият човек придвижи креслото си към камината и протегна крака към огъня.
— Името ми е Джон Оупъншоу — започна той. — Но доколкото разбирам, моите лични работи нямат никаква връзка с ужасните събития, които се случват от поколение на поколение в нашето семейство. За ваше улеснение ще започна отначало и поред. Дядо ми имал двама синове — чичо ми Елайъс и баща ми Джоузеф, Моят баща притежаваше неголяма фабрика в Ковънтри. След появата на велосипедите той успя да разшири производството. Той изработи проекта на новите велосипедни шини „Оупъншоу“, които бяха с много добри данни. Благодарение на всичко това баща ми успя да продаде много изгодно предприятието и да си осигури бъдеще на обезпечен човек.
Чичо Елайъс замина за Америка още на младини и стана плантатор във Флорида. Казвали са ми, че работите му вървели повече от добре. По време на войната той се сражавал в армията на Джексън, после под командуването на Худ и получил чин полковник. Когато Ли сложил оръжие, той се прибрал в плантациите си, където прекарал три или четири години. Към 1869 или 1870 година той се върнал в Европа и закупил един неголям имот в Съсекс, близо до Хоршам, В Съединените щати той натрупал голямо богатство, напуснал Америка от отвращение към негрите и от политиката на републиканското правителство, което ги освободи от робство и им предостави избирателни права. Чичо ми беше странен човек, груб, избухлив, когато се разсърдеше, не мереше думите си. Беше саможив. Съмнявам се да е ходил поне веднъж в града, откакто е в Хоршам. Разхождаше се само в градината си и по полето около къщата, а понякога по цели седмици не излизаше от стаята си. Той пиеше и пушеше прекалено, не общуваше с никого, не канеше при себе си приятели, дори собствения си брат.
Бях на дванадесет години, когато чичо ме видя за пръв път. Това беше седем или осем години след като той се пресели в Англия — през 1878 година. Не зная защо, но вероятно ме е харесал много, защото беше помолил баща ми да ме пусне да живея при него. Към мен беше много добър, разбира се по своему. Когато не беше пил, обичаше да играе с мен на карти или шах и беше заповядал на прислугата да изпълнява заповедите ми така, както изпълняваха неговите. Вместо него преговарях с търговците и на шестнадесет години станах пълен господар в къщата му. Държах всички ключове и можех да върша каквото поискам и да се разхождам навсякъде само при едно условие — да не нарушавам уединението на чичо си. Впрочем имаше и една категорична забрана: дори на мен, да не говорим за другите, не ни беше разрешено да влизаме в една постоянно заключена стая на втория етаж, пред която минаваше покритата тераса. Със свойственото
