— Да, господине, това е къщата на доктор Гримсби Ройлот — отговори файтонджията.
— Струва ми се, че там, дето отиваме, нещо се строи — продължи Холмс.
— Там е селото — каза файтонджията, като сочеше към покривите, които се виждаха вляво. — А ако ви трябва къщата, за по-бързо тръгнете по тоя път, след това по пътеката в полето. Ето там, където върви госпожицата.
— Това навярно е госпожица Стоунър — каза Холмс, като вдигна ръка над очите си. — Да, по-добре ще бъде да отидем по този път.
Слязохме от колата и се разплатихме с файтонджията, който потегли обратно за Летърхед.
— Нека мисли тоя приятел, че сме архитекти или че сме дошли по някаква делова работа. Да не приказваме излишни неща… Здравейте, госпожице Стоунър! Както виждате, ние си сдържахме думата.
Клиентката ни се втурна насреща със сияещо от радост лице.
— Аз ви чаках с нетърпение — каза тя, като горещо се ръкуваше. — Всичко се нареди чудесно. Доктор Ройлот е отпътувал за града и навярно до довечера няма да се върне.
— Ние имахме удоволствието да се запознаем с него — каза Холмс и накратко разказа за посещението на доктор Ройлот.
Госпожица Стоунър побледня като смъртник.
— Боже мой! Значи той ме е следил?
— Очевидно.
— Той е толкова хитър, че човек не знае как да се скрие от него. Какво ли ще каже, като се върне?
— Нека се пази; ще се намерят хора, по-хитри от него. Тая нощ вие трябва да се заключите в стаята си. Ако той ви се заканва, ще ви изпратим при леля ви в Хароу. А сега трябва да се възползуваме от удобното време. Заведете ни, моля ви се, в стаите.
Къщата беше построена от сив камък, обрасъл с мъх. Имаше две крила отстрани, които напомняха клещите на морски рак. В едното крило прозорците бяха строшени и заковани с дъски; на места покривът беше срутен. Средната част на къщата беше в сравнително по-добро състояние. Дясното крило изглеждаше по-ново: по прозорците имаше пердета, от комините излизаше синкав дим. Всичко показваше, че тук живеят хора. До стената имаше скеля, но от работници не се виждаше и следа. Холмс полека се разхождаше по неизчистената морава и внимателно разглеждаше прозорците.
— Навярно това е прозорецът на стаята, в която сте спали по-рано — каза той. — Предният е от спалнята на вашата сестра, а другият — на доктор Ройлот.
— Съвсем вярно. Сега аз спя в средната стая.
— Да, заради ремонта. Но тая стена, струва ми се, няма особена нужда от поправка.
— Съвсем няма нужда. Аз мисля, че това е просто предлог, за да ме заставят да се преместя в другата стая.
— А! Това има голямо значение. В това крило има коридор, с който са свързани и трите стаи. Има ли там прозорци?
— Да, но са много малки и съвсем тесни, за да може да се мине през тях.
— Тъй като вие и двете сте се заключвали нощно време, от тази страна е било невъзможно да се влезе в стаите ви. Бъдете така добра, влезте във вашата стая и затворете капаците.
Госпожица Стоунър изпълни желанието му. Холмс положи всички усилия, за да отвори капаците отвън, но не успя. Нямаше дори цепнатина, в която би могъл да се вмъкне нож, за да се повдигне желязото. Той разгледа с лупа всички резета: те излязоха напълно здрави.
— Хм! — продума той в недоумение, като се почесваше под брадата. — Моята хипотеза не се оправдава. Невъзможно е да се промъкне човек през прозореца, когато капаците са затворени. Да видим, няма ли нещо вътре в къщата.
Малка странична врата водеше към измазан бял коридор, на който излизаха и трите спални. Холмс се отказа да разглежда третата стая и ние направо влязохме в средната, където спеше сега госпожица Стоунър и където бе умряла сестра й. Това беше малка стаичка с нисък таван и печка от ония, които се срещат в стари селски къщи. В един ъгъл имаше скрин, в друг — тесен креват, покрит с бяла покривка, наляво до прозореца се виждаше тоалетна масичка. Два стола и навилтонски килим довършваха скромната покъщнина. Корнизите по стените бяха от тъмно дърво, толкова старо и обезцветено, че сигурно съществуваха от самото построяване на къщата. Холмс постави в ъгъла един стол и внимателно започна да разглежда всичко наоколо.
— Къде звъни тоя звънец? — попита той, като показваше дебелия шнур, висящ над постелята, така че краят му се опираше във възглавницата.
— В стаята на икономката.
— Той е по-нов от останалите неща в тази стая.
— Да, този звънец прекараха едва преди две години.
— Навярно сестра ви е искала това?
— Не, тя никога не го е използвала. Все сами трябваше да вършим всичко.
— Тогава защо ли е било нужно да го прокарвате? Позволете да разгледам пода.
Той легна върху пода, започна бързо да пълзи назад и напред, като разглеждаше внимателно с лупата цепнатините между дъските. Разгледа също така и первазите по стените, след това дойде до кревата и грижливо разгледа него и стената. Най-сетне силно дръпна шнура.
— Не звъни — продума той.
— Как така не звъни?
— Дори не е съединен с жицата. Това е много интересно. Вижте, той е прикрепен към куката над отвора на вентилатора.
— Колко глупаво. Аз и не съм забелязала това.
— Много странно — мърмореше Холмс, като дърпаше шнура. — В тая стая изобщо има много странности. Например какъв глупак е бил тоя, който е поставил вентилатора! Защо е трябвало да се прекарва от едната стая в другата, когато е могло да се постави така, че да излиза навън?
— Вентилаторът също е поставен наскоро — каза госпожица Стоунър.
— По същото време, когато и звънецът, нали? — забеляза Холмс.
— Да, по това време изобщо направиха няколко поправки.
— Много интересно! Звънци, които не звънят, вентилатори, които не проветряват. С ваше позволение, госпожице Стоунър, да отидем в другата стая.
Спалнята на доктор Гримсби Ройлот беше по-голяма от стаята на неговата доведена дъщеря, но също така просто бе наредена. Походен креват, малка дървена етажерка с книги — предимно технически, до кревата кресло, проста дървена маса до стената, кръгъл стол и голям железен шкаф — ето всичко, което ни се хвърли в очи. Холмс обиколи стаята внимателно, като разглеждаше с най-голям интерес всички предмети.
— Какво има тук? — попита той, като почука шкафа.
— Тефтерите на баща ни.
— Виждали ли сте какво има?
— Погледнах само веднъж преди години. Помня, че имаше много книги.
— А котка няма ли?
— Не. Каква странна мисъл!
— Погледнете! — Той сне от шкафа паничка с мляко.
— Не, ние не държим котки. Но имаме пантера и павиан.
— Ах, да, разбира се, пантерата не е нищо друго освен голяма котка, но съмнявам се, че тя ще се задоволи с паничка мляко. Много ми се иска да си изясня едно нещо.
Той приклекна до дървения стол и внимателно разгледа седалището му.
— Благодаря ви. Това е достатъчно — каза той, като стана и постави лупата в джоба си. — Аха! Ето нещо много интересно.
Предметът, който привлече вниманието, му беше лежащият на кревата камшик, вързан като примка.
— Какво ще кажете, Уотсън?
— Най-обикновен камшик. Само че не разбирам защо е направена брънка в единия му край.
