— Като забелязах каретата, трябваше моментално да се обърна и да тръгна в обратна посока. После спокойно щях да наема друга карета, с която на почетно разстояние да следвам първата или още по-добре щеше да бъде да подкарам към хотел „Нортъмбърланд“ и да чакам там. Когато нашият непознат дойдеше след Баскервил до хотела, щяхме да приложим върху него собствения му трик и да видим накъде ще се отправи. А така изключителната бързина и енергичност на противника ни имаха преимущество пред нашата неблагоразумна привързаност, тъй че се издадохме и го изпуснахме.
През време на този разговор ние се мъкнехме бавно по „Риджънт стрийт“, а доктор Мортимър и приятелят му отдавна се бяха изгубили пред нас.
— Няма смисъл да ги следваме — каза Холмс. — Преследвачът им изчезна и не ще се върне. Трябва да видим какви карти държим в ръцете си и да ги изиграем решително. Можеш ли със сигурност да познаеш човека в каретата?
— Бих могъл да позная само брадата му.
— Също и аз, от което заключавам, че брадата му е изкуствена. Когато един умен човек изпълнява такава деликатна задача, брадата му е нужна само за да скрие чертите на лицето си. Ела с мен, Уотсън!
Ние свърнахме към едно бюро за куриери в този район, където Холмс бе сърдечно посрещнат от управителя.
— А, Уилсън, виждам, че не сте забравили онзи дребен случай, при който имах щастието да ви помогна.
— Не, сър, наистина не съм. Вие спасихте моето добро име, а може би и живота ми.
— Вие преувеличавате, драги приятелю. Доколкото си спомням, между вашите момчета имаше един младеж на име Картрайт, който прояви известни способности по време на разследването.
— Да, сър, той е още при нас.
— Бихте ли му позвънили? Благодаря ви. И ще бъда много доволен, ако ми развалите тази банкнота от пет фунта.
На повикването на управителя се отзова едно четиринадесетгодишно момче с живо умно лице. То застана пред нас, като гледаше с благоговение знаменития детектив.
— Бихте ли ми дали указателя на хотелите — каза Холмс. — Благодаря. Сега, Картрайт, тук са имената на двадесет и три хотела, всички в непосредствена близост с Чаринг Крос. Разбираш ли?
— Да, сър.
— Ще обиколиш всичките поред.
— Да, сър.
— И като начало ще даваш на портиерите по един шилинг. Ето ти двадесет и три шилинга.
— Да, сър.
— Ще казваш, че искаш да видиш хвърлените вчера в кошчетата отпадъци. Ще им обясниш, че важна телеграма е доставена погрешно и трябва да я намериш. Разбираш, нали?
— Да, сър.
— Но в действителност ще търсиш една страница от „Таймс“ с дупки по нея, изрязани с ножици. Ето ти броя на „Таймс“. Това е страницата. Лесно ще я разпознаеш, нали?
— Да, сър.
— Във всеки хотел портиерът ще те праща при прислужника, на когото също ще даваш един шилинг. Ето ти още двадесет и три шилинга. В двадесет случая от всичките двадесет и три ще се окаже, че хартиите от предния ден са изгорени или изхвърлени. В останалите три случая ще ти покажат куп хартии и ти ще трябва да търсиш между тях тази страница на „Таймс“. Шансът да я намериш е много малък. Ето още десет шилинга за всеки случай. Изпрати ми до довечера на „Бейкър стрийт“ телеграма за резултата.
А сега, Уотсън, остава само да телеграфираме, за да установим самоличността на кочияша на номер две хиляди седемстотин и четири, а после ще влезем в някоя от художествените галерии на „Бонд стрийт“, за да убием времето, докато наближи часът за срещата.
Глава V
Три скъсани нишки
Шерлок Холмс притежаваше в забележителна степен способността да откъсва съзнателно мисълта си от дадена работа. Странната история, в която бяхме въвлечени, беше забравена за два часа, през които той бе напълно погълнат от картините на съвременните белгийски майстори. По пътя от галерията до хотел „Нортъмбърланд“ Холмс не говори за друго освен за живописта, за която той имаше само най-повърхностна представа.
— Сър Хенри Баскервил ви очаква горе — каза чиновникът. — Той ме помоли да ви отправя при него веднага щом дойдете.
— Ще имате ли нещо против, ако погледна книгата за посетители?
— Ни най-малко.
В книгата след името на Баскервил бяха прибавени още две имена: едното на Теофилъс Джонсън и семейството му от Нюкасл, а другото на мисиз Оулдмор от Хай Лодж Алтън и прислужницата й.
— Това сигурно е същият Джонсън, когото познавам — каза Холмс на портиера. — Ако се не лъжа, той е адвокат, с посивели коси и понакуцва малко.
— Не, сър, този мистър Джонсън е притежател на мини. Много енергичен джентълмен, не по-стар от вас.
— Положително имате грешка относно професията му.
— Не, сър. Той се ползува от нашия хотел дълги години и ние много добре го познаваме.
— А, това разрешава спора. Мисиз Оулдмор … Струва ми се, че помня това име отнякъде. Извинете за любопитството, но често човек търси един познат, а намира друг.
— Тя е болнава жена, сър. Мъжът й беше някога кмет на Глостър. Когато идва в града, винаги отсяда при нас.
— Благодаря ви. Страхувам се, че не мога да претендирам, че я познавам. Посредством тези въпроси ние установихме един много важен факт, Уотсън — продължи Холмс полугласно, докато се качвахме по стълбата. — Сега знаем, че хората, които така много се интересуват от нашия приятел, не са отседнали в този хотел. А това значи, както вече видяхме, че на тях много им се иска да го следят, но също така им се ще той да не ги види. Този факт подсказва много.
— Какво подсказва?
— Подсказва, че… Но виж, драги приятелю, какво става, за бога!
Ние бяхме изкачили стълбата и налетяхме направо на самия сър Хенри Баскервил. Лицето му беше червено от гняв, а в едната си ръка държеше стара прашна обувка. Той бе така вбесен, че езикът му се беше вързал и когато речта му се възвърна, заговори с такъв груб американски акцент, какъвто не бяхме забелязали у него сутринта.
— Да не ме мислят за бозайниче в този хотел — крещеше той. — Разиграват ме като маймуна, но ще видят, че са сбъркали адреса! По дяволите! Ако този хлапак не ми намери обувката, чудо ще направя! Аз разбирам от шеги, мистър Холмс, но всичко си има граници.
— Още ли си търсите обувката?
— Да, сър. И смятам да я намеря.
— Но нали казахте, че била нова, кафява обувка?
— Така беше, сър. А сега пък една стара, черна.
— Как! Да не би да искате да кажете…
— Точно това искам да кажа. Аз имам всичко на всичко три чифта: едни нови, кафяви; едни стари, черни и лачените, с които съм сега. Снощи ми взеха едната кафява, а днес отмъкнаха черната. Е, намери ли я? Отговаряй! Не ме зяпай такъв!
На сцената се беше появил един развълнуван прислужник — немец.
— Не, сър. Питах из целия хотел, но не разбрах нищо за нея.
— Добре. Или тази обувка ще се върне на мястото си преди залез слънце, или ще се видя с управителя и ще му кажа, че веднага напущам хотела!
— Ще бъде намерена, сър, обещавам ви, че ако имате малко търпение, ще бъде намерена.
— Внимавайте, защото това ще бъде последната ми вещ, която изчезва в това свърталище на крадци.
