куче, ами разправят и за огън, който излизал от устата и очите му. Холмс не би искал и да чуе подобни брътвежи, а нали аз съм негов помощник.
Но фактът си е факт — аз на два пъти чух този вой. Да предположим, че из тресавището наистина е пуснато някакво огромно куче; това ще обясни всичко. Но къде би могло да се крие това куче, къде си намира храна, откъде е дошло и как така никой досега не го е виждал през деня? Трябва да признаем, че като му даваме приемливо обяснение, ние се натъкваме на не по-малко трудности. Дори ако се абстрахираме от кучето, пак остава фактът, че тук има пръст някой човек: мъжът с каретата в Лондон и предупредителното писмо до сър Хенри. То поне беше нещо реално, въпреки че авторът му можеше да бъде както доброжелател, така и враг. Но къде е сега този приятел или враг? Дали е останал в Лондон, или ни е последвал тук? Дали пък… Дали пък това не е онзи странник, който видях върху канарата? Вярно, едва успях да хвърля поглед към него, но въпреки това забелязах някои неща, в които съм готов да се закълна. Той не беше от хората, които съм виждал тук, а аз вече познавам всички съседи. Фигурата му беше много по-висока от тази на Степлтън и много по-слаба от тази на Франклънд. Възможно би било това да е Баримор, но ние оставихме лакея в къщи и съм сигурен, че той не би могъл да ни проследи. Значи някакъв непознат все още ни следи, така както ни следеше и в Лондон. Ние и досега не можем да се отървем от него. Ако мога да пипна този човек, това може би ще сложи край на нашите мъки. Ще трябва да хвърля всичките си сили за постигането на тази цел.
Първата ми мисъл беше да споделя със сър Хенри всички мои планове, но после реших, че е по-умно да си върша работата сам и да говоря колкото е възможно по-малко. Баронетът е мълчалив и разсеян. Откак чу воя в тресавището, нервите му са много разстроени. Няма да казвам нищо, което би увеличило безпокойството му, а сам ще направя всичко възможно, за да постигна целта си.
Тази сутрин след закуска имахме малка сцена. Баримор поиска разрешение да говори със сър Хенри и те се затвориха в кабинета му за известно време. Като седях в стаята за билярд, на няколко пъти ги чух, че повишават глас, и се досетих веднага за какво могат да говорят. След малко баронетът отвори вратата и ме повика.
— Баримор счита, че сме го оскърбили — каза сър Хенри. — Мисли, че е било нечестно от наша страна да преследваме шурея му, чиято тайна той ни бил издал по собствена воля.
Лакеят стоеше пред нас съвсем бледен, но се владееше.
— Може би говорих твърде разпалено, сър — каза той. — Ако е така, надявам се, че ще ме извините. Но трябва да ви кажа, че много се учудих, когато ви чух сутринта да се връщате, и научих, че вие, двама джентълмени, сте преследвали Селдън. Нещастникът има достатъчно неприятели, за да пращам и аз такива по следите му.
— Ако ни бяхте разправили това по собствено желание, работата би била съвсем друга — каза баронетът. — Вие или по-скоро вашата жена ни каза всичко едва след като ви насилихме, така че друго не ви оставаше.
— Но аз не мислех, че ще се възползувате от това, сър Хенри, наистина не мислех.
— Селдън е опасен за обществото. Из тресавището има пръснати самотни къщи, а той е човек, който не се спира пред нищо. Достатъчно е само да зърнеш лицето му, за да разбереш това. Да вземем Мерипит хаус например: няма кой да защити къщата освен самия Степлтън. Никой не може да смята, че е в безопасност, докато Селдън не бъде турен под ключ.
— Той не ще нахълта в ничия къща, сър. Давам ви честна дума за това! И никога вече няма да обезпокои когото и да било в тази страна. Уверявам ви, сър Хенри, че само след няколко дни всички необходими приготовления ще бъдат направени и той ще замине за Южна Америка. За бога, сър! Моля ви! Недейте да съобщавате в полицията, че е все още из тресавището! Тя вече се отказа от преследването из тоя край и Селдън ще кротува до тръгването на парахода. Вие не можете да го издадете, без да причините неприятности на мене и на жена ми. Моля ви, сър, не казвайте на полицията!
— Какво ще кажете, Уотсън? Аз свих рамене:
— Ако той благополучно напусне страната, английските граждани ще въздъхнат свободно.
— Ами ако създаде някаква неприятност някому, докато замине?
— Той не би направил такава глупост, сър. Ние сме го снабдили с всичко, от което може да има нужда. Да извърши престъпление, значи да издаде къде се крие.
— Това е вярно — каза сър Хенри. — Добре, Баримор …
— Бог да ви благослови, сър! Благодаря ви от сърце. Ако го бяха прибрали отново, това щеше да убие жена ми.
— Струва ми се, Уотсън, че помагаме и съдействуваме на един углавен престъпник. Но след всичко, което чух, мисля, че не бих могъл да го издам. И тъй, край на тази работа. Всичко е наред, Баримор, можете да си вървите.
С треперещ глас лакеят каза няколко думи за благодарност и си тръгна, но се подвоуми и се върна.
— Вие бяхте така добри с нас, сър, че ми се иска да направя всичко възможно, за да ви се отплатя. Аз зная нещо, сър Хенри, и може би трябваше да го кажа по-рано, но го открих доста време след следствието. Не съм споменавал нито дума за това досега на никого. Отнася се за смъртта на клетия сър Чарлз.
Ние с баронета подскочихме.
— Знаете причината за смъртта му?
— Не, сър, това не знам.
— Тогава какво?
— Зная защо е стоял при вратата в този късен час. Той е имал среща с жена.
— Среща с жена! Той?
— Да, сър.
— А името на жената?
— Името не мога да ви кажа, сър, но зная инициалите. Нейните начални букви са Л. Л.
— Откъде знаете това, Баримор?
— Онази сутрин, сър Хенри, чичо ви имаше писмо. Той обикновено получаваше много писма, защото беше общественик и бе известен с доброто си сърце, та всеки, който имаше някаква болка, се обръщаше към него. Но тази сутрин се случи така, че той получи само едно писмо и затова аз го запомних добре. То беше от Кумб Трейси и адресът беше написан с женски почерк.
— После.
— После, сър, въобще забравих за това и никога нямаше да се сетя, ако не беше жена ми. Преди няколко седмици тя се зае да почисти кабинета на сър Чарлз за пръв път след смъртта му и намери в камината изгорено писмо. По-голямата част от него се беше превърнала в пепел, но една малка ивичка от края на една страница се крепеше нацяло и писаното все още можеше да се чете, въпреки че от огъня хартията бе почерняла, а буквите посивели. Изглежда, че това беше послепис в края на писмото и той гласеше: „Моля ви! Моля ви като джентълмен да изгорите това писмо и в десет часа да ме чакате при вратата“. Отдолу стояха инициалите Л. Л.
— Взехте ли тази ивичка?
— Не, сър. Когато се опитахме да направим това, тя се
разпадна.
— Получавал ли е сър Чарлз някое друго писмо със същия почерк?
— Не съм обръщал специално внимание на писмата му, сър. И това писмо нямаше да ми направи впечатление, ако не беше единствено през този ден.
— И вие нямате представа коя е тази Л. Л.?
— Не, сър, не повече от вас. Но се надявам, че ако знаем коя е тази леди, ще разберем нещо повече за смъртта на сър Чарлз.
— Не мога да разбера, Баримор, как можахте да криете досега такова важно сведение.
— Ех, сър, малко след това и нас самите ни сполетя беда. Освен това, сър, и двамата много обичахме сър Чарлз, защото правилно оценявахме това, което бе направил за нас. Мислех си: ако разровя миналото, това няма да помогне на клетия ни господар, а добре е и да се внимава, щом има замесена жена. И най- почтените хора …
— Смятали сте, че може да се опетни името му?
— Да, сър, мислех, че нищо хубаво няма да излезе от това. Но вие бяхте така добри към нас, че аз
