при вратата.“
Помислих, че беше вече припаднала, но с върховно усилие на волята тя се съвзе.
— Значи не съществуват джентълмени — въздъхна тя.
— Вие сте несправедлива към сър Чарлз. Той наистина е изгорил писмото, но понякога дори изгорено писмо може да се чете. Значи признавате, че вие сте го писали?
— Да, аз го писах — изкрещя тя, изливайки цялата си душа в поток от думи. — Аз го писах! Защо да отричам? Нямам причини да се срамувам от това! Исках да ми помогне. Вярвах, че ако поговоря с него, ще мога да спечеля помощта му и затова го помолих да се срещнем.
— Но защо в такъв час?
— Защото току-що бях научила, че на другия ден отива в Лондон и може да отсъствува с месеци. А по- рано не можех да отида, за което си имах причини.
— А защо искахте среща в градината вместо посещение в къщата?
— Смятате ли, че една жена може да отиде по такъв час в ергенска квартира?
— Е, и какво стана, когато отидохте там?
— Въобще не отидох.
— Мисиз Лайънс!
— Не! Заклевам ви се във всичко скъпо, което имам! Аз не отидох! Случи се нещо, което ми попречи да отида.
— Какво беше то?
— Това е лична работа. Не мога да ви я кажа.
— Значи признавате, че сте си назначили среща със сър Чарлз на същото място, където го сполетя смъртта, и в същия час, но отричате, че сте отишли на срещата.
— Да, това е самата истина.
Продължих да й задавам безброй кръстосани въпроси, но не можах да изкопча нищо повече.
— Мисиз Лайънс — казах аз, като станах, завършвайки този дълъг и безрезултатен разговор, — вие поемате много голяма отговорност, след като заехте такава неправилна позиция да не казвате откровено всичко, което знаете. Ако се наложи да прибягна до помощта на полицията, ще видите колко сериозно ще се компрометирате. Ако сте невинна, защо първоначално отрекохте, че сте писали на сър Чарлз на тази дата?
— Защото се страхувах, че от това може да бъде извадено някое погрешно заключение, което да ме въвлече в някакъв скандал.
— А защо толкова сте настоявали сър Чарлз да унищожи писмото?
— Щом сте го чели, това би трябвало да ви е ясно.
— Не съм казал, че съм чел цялото писмо.
— Но нали цитирахте част от него?
— Цитирах постскриптума. Писмото, както казах, беше изгорено и не цялото можеше да се чете. Питам ви още веднъж: защо толкова сте настоявали сър Чарлз да изгори писмото, което е получил в деня на смъртта си?
— Това е тайна, която засяга само мене.
— Тогава тя още повече трябва да ви накара да избегнете едно публично разследване.
— Добре, ще ви кажа. Ако сте чували нещо за моята печална история, сигурно знаете, че се омъжих прибързано и имам пълно основание да съжалявам за това.
— Чувал съм нещо такова.
— Оттогава животът ми е мъчение. Мъжът ми, когото ненавиждам, ме преследва непрекъснато. Законът е на негова страна и всеки ден съм изправена пред възможността да ме принуди да живея с него. По времето, когато писах това писмо на сър Чарлз, бях научила, че има възможност да си възвърна свободата, стига да разполагам с известна сума. А това значеше всичко за мен: душевно спокойствие, щастие, самочувствие — всичко. Познавах великодушието на сър Чарлз и мислех, че ако сама му разкажа как стои работата, би ми помогнал.
— И как стана така, че не отидохте?
— В същото време получих помощ от друго място.
— Тогава защо не писахте повторно на сър Чарлз, за да му обясните това?
— Така и щях да направя, ако не бях видяла на другата сутрин във вестника съобщението за смъртта му.
Цялото й обяснение излезе толкова солидно, че моите въпроси не можеха да го разбият. Можех да проверя истинността на това обяснение само след като проверя дали действително е завеждала бракоразводно дело против мъжа си по време на смъртта на сър Чарлз, или наскоро след това.
Ако наистина бе ходила до Баскервил Хол, тя едва ли би се осмелила да твърди противното, защото, за да отиде дотам, беше необходим кабриолет, а и не би могла да се върне в Кумб Трейси преди разсъмване. Такава разходка не може да се запази в тайна. Следователно тя казваше истината или поне част от истината.
Излязох си забъркан и обезсърчен. Още веднъж се бях изправил пред една от онези непреодолими стени, които, изглежда, преграждаха всяка пътека, по която се опитвах да стигна до моята цел. И все пак колкото повече мислех за лицето на тази жена и за нейното държане, толкова повече чувствувах, че беше скрила нещо от мене. Защо побледня така? Защо трябваше да упорствува и насила да изтръгвам всяко нейно признание? Какво я беше спряло да отиде на срещата, назначена в часа, когато се е разиграла трагедията? Обяснението на всичко това положително не е така невинно, както й се искаше да ми го представи. За момента не можех да продължавам повече в тази посока и се принудих да се върна към ключа, който трябваше да търся между каменните колиби в тресавището. Но и към него следите бяха крайно неясни. Аз разбрах това, като се връщах, защото забелязах, че всеки от хълмовете носи следи от древните хора. Единственото Бариморово указание беше, че странникът живее в една от тези запустели колиби, а те бяха стотици, разпръснати надлъж и нашир из тресавището. Но аз можех да се ръководя от собствените си наблюдения, защото бях видял човека да стои на върха на Черната канара. Значи тя трябва да бъде центърът на моите изследвания. От нея нататък ще трябва да огледам всяка колиба из тресавището, докато намеря тази, която ми е нужна. И ако този човек е вътре, ще узная от собствената му уста, ако е необходимо и под дулото на револвера, кой е той и защо ни дебне така дълго. Той можа да ни се изплъзне сред тълпата на „Риджънт стрийт“, но ще му бъде малко трудно да направи това тук, в безлюдното тресавище. Ако пък намеря колибата и обитателят й в момента не е вътре, ще остана там независимо колко време и ще бдя, докато се върне. Холмс го изпусна в Лондон. Какъв триумф ще бъде за мен, ако мога да му стъпя на врата — нещо, което не се удаде на Холмс.
(Простете едно малко прекъсване. Не, не е за реклама, а за да се удостовери, поне до известна степен, че този файл е изтеглен от интернетски сайт с име звучащо приблизително като „Без монитор точка ком“.)
От началото на тази история досега щастието беше все против мене, но как ми се усмихна то накрая! И вестителят на Фортуна не беше някой друг, а червендалестият, със сиви бакенбарди мистър Франклънд, застанал пред градинската си врата, която гледаше към пътя, по който карах.
— Добър ден, доктор Уотсън — извика той в необичайно за него добро настроение. — Ще трябва да дадете на конете малко отдих, а през това време влезте вътре да пием по чаша вино и да ме поздравите.
След това, което бях чул за отношенията му към дъщерята, чувствата ми към него съвсем не бяха приятелски, но бързах да изпратя в къщи Паркинс с кабриолета, така че случаят беше добре дошъл. Слязох и казах да предадат на сър Хенри, че ще се върна за обед. После последвах Франклънд в столовата му.
— Това е велик ден за мене, сър — един от големите празници в моя живот — извести той, като се кикотеше. — Ликвидирах две дела. Ще разберат сега тези наоколо, че законът си е закон и че тук има човек, който не се страхува да призове правосъдието. Утвърдих правото на път право през парка на стария Мидлтън! Точно през средата, сър, на сто ярда от самата му врата! Какво ще кажете за това? Ще ги научим ние тях, благородниците! Проклети да бъдат дано! Нека знаят, че не могат да тъпчат правата на обикновените граждани! Освен това забраних достъпа в гората, където хайманите от Фърнуърд устройват пикниците си. Тези дяволи, изглежда, смятат, че не съществува право на собственост и че могат да правят
