куриерското бюро) и той се грижеше за моите скромни нужди — парче хляб и чиста яка. Какво повече е нужно на човек? А освен това зорките очи и бързите крака на Картрайт бяха неоценими за мене.
— Значи съм писал отчетите си напразно? — Гласът ми затрепера, като си спомних колко труд бях положил и каква гордост изпитвах, когато ги пишех.
Холмс извади от джоба си куп писма.
— Ето твоите отчети, драги приятелю, и мога да те уверя, че са прегледани много щателно. Бях уредил всичко така добре, че пътят ми се увеличаваше само с един ден. Поздравявам те горещо за трезвата мисъл и усърдието, което прояви при разследването на този изключително труден случай.
Мене все още ми беше болно, защото ми се струваше, че бях измамен, но топлотата, с която Холмс изрече тази похвала, пропъди яда ми. Освен това в душата си чувствувах, че е прав и че в интереса на целта, която преследвахме, не е трябвало да зная, че е в тресавището.
— Така те искам! — каза той, като видя, че лицето ми се проясни. — А сега кажи ми резултата от твоето посещение при мисиз Лаура Лайънс. Не беше трудно да се досетя, че си ходил да видиш именно нея, защото вече ми беше ясно, че тя е единственият човек в Кумб Трейси, който би могъл да ни бъде от полза за нашата работа. Всъщност, ако ти не беше ходил днес, аз положително щях да отида утре.
Слънцето беше залязло и над тресавището падна здрач. Въздухът стана хладен и ние влязохме в колибата на топло. Тук, като седяхме в полумрака, аз разказах на Холмс за разговора си с дамата. Той бе така заинтересован, че трябваше да повтарям някои неща по два пъти, за да го задоволя напълно.
— Това е много важно — каза той, когато свърших. — То запълва цяла една пропаст в този извънредно сложен случай, която аз не можех да преодолея. Сигурно си разбрал, че между тази лейди и Степлтън съществува интимна дружба.
— Не знаех, че има такава дружба.
— В това не може да има съмнение. Те се срещат, пишат си и между тях цари пълно разбирателство. Сега в ръцете си имаме много силно оръжие. Само да мога да го използувам, за да въздействувам на жена му…
— Жена му ли?
— Сега и аз ще ти дам някои сведения в замяна на тези, които ти ми даде. Тази лейди, която минава тук за госпожица Степлтън, е всъщност негова жена.
— Боже мой, Холмс! Сигурен ли си в това, което казваш? Как тогава можа той да допусне сър Хенри да се влюби в нея?
— Това, че сър Хенри се е влюбил, не може да навреди на никого освен на самия сър Хенри. Както и ти си забелязал, Степлтън правеше всичко възможно, за да попречи на сър Хенри да я ухажва. И пак повтарям: тази лейди е жена, а не сестра на Степлтън.
— Но защо им е тази хитро измислена лъжа?
— Защото той е предвидил, че тя ще му бъде много полезна в ролята на свободна жена.
Всички мои неизказани предчувствия и смътни подозрения добиха изведнъж определена форма и се съсредоточиха върху естественика. Стори ми се, че в този спокоен, безцветен човек със сламена шапка и мрежа за пеперуди съзрях нещо ужасно — същество безкрайно търпеливо и лукаво, с усмихнато лице и кръвожадно сърце.
— Значи той е нашият неприятел, той ни следеше в Лондон?
— Да, това е решението на загадката.
— А предупреждението… сигурно тя го е пратила?
— Точно така.
Сред мрака, който така дълго ме обгръщаше, изплуваха полувидените, полупредугадени от мен очертания на чудовищна мерзост.
— Но сигурен ли си в това, Холмс? Откъде знаеш, че тази жена му е съпруга?
— При първата среща с тебе той така се е забравил, че ти е разказал част от истинската си биография, и съм сигурен, че после много пъти е съжалявал за това. Степлтън наистина е бил училищен директор в Северна Англия. Няма нищо по-лесно от това, да събереш сведения за един учител. Има училищни агенции, които могат да ти кажат всичко за всеки, който е упражнявал тази професия. След като направих малка справка, разбрах, че едно училище е било сполетяно от нещастие при ужасни обстоятелства и че собственикът (името беше друго) е изчезнал заедно с жена си. Дотук всичко съвпадаше, а когато научих, че изчезналият директор е имал слабост към ентомологията27, идентификацията стана пълна.
Мракът се разпръсваше, но още много неща бяха в сянка за мен.
— Но щом тази жена му е съпруга, на какво се надява мисиз Лаура Лайънс? — попитах аз.
— Това е един от пунктовете, върху който твоите собствени изследвания хвърлят известна светлина. Разговорът ти с тази жена изяснява твърде много положението. Аз не знаех за проектирания развод между нея и съпруга й. В такъв случай, тъй като счита Степлтън за неженен, тя си прави сметка да му стане жена.
— А когато разбере измамата?
— О, тогава тази дама ще се окаже много полезна за нас. Първата ни работа и на двамата ще бъде да се срещнем с нея, и то още утре. Но не смяташ ли, Уотсън, че си се отлъчил от поста си, и то доста дълго време? Твоето място е в Баскервил Хол.
Последните червени отблясъци на запад бяха угаснали и над тресавището се бе спуснала нощ. Няколко плахи звезди блещукаха на лилавото небе.
— Един последен въпрос, Холмс — казах аз, като ставах. — Няма защо да имаме тайни помежду си. Какво значи всичко това? Каква е целта му?
Холмс отговори с глух глас:
— Убийство, Уотсън. Тънко обмислено и хладнокръвно убийство. Не ме питай за подробности. Моята примка се стяга около него така, както неговата около сър Хенри, и с твоя помощ той е вече почти в ръцете ми. Сега има само една опасност: да не би той да нанесе удара си, преди ние да сме готови да нанесем нашия. Още един или най-много два дни и всичко ще свърши, а дотогава бди над сър Хенри така, както любеща майка бди над болното си дете. Днешната ти мисия излезе успешна и при все това щеше да направиш по-добре, ако не го беше оставял. Слушай!
Един страхотен писък, един продължителен вик, пълен с ужас и болка, разкъса тишината на тресавището. Този страшен крясък смрази кръвта в жилите ми.
— Боже мой! — прошепнах аз. — Какво е това? Какво може да значи?
Холмс беше вече скочил и аз видях в отвора на колибата тъмните очертания на атлетическата му фигура. С приведени рамене и протегнат врат той се взираше в тъмнината.
— Шшшт — изсъска той. — Тихо.
Викът се чу ясно, защото беше много силен, но той идваше някъде отдалеч из мрачната пустош. Но ето, той отново долетя до слуха ни, по-близък, по-силен и по-настойчив отпреди.
— Къде е това? — прошепна Холмс и по трепета в гласа му разбрах, че и той, човекът от желязо, е потресен до дъното на душата си. — Къде е това, Уотсън?
— Мисля, че там — и аз посочих в тъмнината.
— Не, нататък.
Агонизиращият вик проехтя още веднъж в тихата нощ, но сега още по-близък и силен. И един нов звук се примеси с него — тихо, неясно хриптене, приятно и при все това страховито, което ту се засилваше, ту отслабваше като глухия постоянен ромон на морето.
— Кучето! — изкрещя Холмс. — Бързо, Уотсън! Бързо! Боже мой! Дано само не е твърде късно!
Той вече тичаше презглава надолу, а аз го следвах по петите. Сега, право пред нас, някъде измежду възвишенията, долетя един последен отчаян вик, последван от тъпо тежко строполяване. Спряхме и се ослушахме. Никакъв звук не наруши потискащата тишина на безветрената нощ.
Холмс се хвана за главата като обезумял и тупна с крак.
— Той ни изпревари, Уотсън. Закъсняхме твърде много. — Не, не! Не може да бъде!
— Какъв глупак съм, че не развързах ръцете си по-рано. А и ти, Уотсън! Виждаш ли какво стана, като напусна поста си. Но заклевам се, ако най-лошото се е случило, ще отмъстим!
Ние тичахме в мрака слепешката, препъвахме се в камъните, промъквахме се през бодливите храсти,
