убежището на този човек. Няколко одеяла, увити в брезент, лежаха върху същата тази каменна плоча, върху която някога е спал неолитният човек. В първобитното огнище имаше купчина пепел. Край него стояха кухненски съдове и кофа, наполовина пълна с вода. Разхвърляните наоколо празни консервени кутии показваха, че това място е обитавано немалко време, а когато очите ми привикнаха с полумрака, в ъгъла забелязах канче и преполовена бутилка уиски. Един плосък камък в средата на колибата служеше за маса и върху него стоеше малък вързоп — несъмнено същият, който бях видял през телескопа на рамото на момчето. В него имаше един хляб, консервиран език и две консерви с компот от праскови. Като поставях вързопа обратно, след като бях разгледал съдържанието му, сърцето ми се обърна: върху камъка лежеше лист хартия, на който имаше написано нещо. Аз го вдигнах и прочетох грубо надрасканото с молив изречение: „Д-р Уотсън е отишъл в Кумб Трейси“.
За минутка останах така, с листчето в ръце, като премислях значението на това кратко съобщение. Значи не сър Хенри, а мен е преследвал този потаен човек. И самият той не ме следи, а си има помагач (може би хлапака), който ходи по дирите ми; ето това е неговият отчет. Откак съм в тресавището, може би не съм направил нито крачка, без тя да е била проследена. Винаги имах чувството за някаква невидима сила, която с безкрайно умение и ловкост събираше около нас фината мрежа, чието докосване беше така леко, че само в изключителните моменти човек можеше да разбере, че наистина е впримчен в нея.
„Щом има едно известие, сигурно има и друго“ — помислих си аз и заоглеждах колибата, за да търся други бележки. Няма обаче и следа от такова нещо. Не можах да открия и никакви белези, по които бих могъл да съдя за личността или намеренията на човека, който живееше в това странно място. За него би могло да се каже само, че има спартански навици и не държи много на удобствата в живота. Като погледнах зиналия покрив и си помислих за проливните дъждове, разбрах колко важна и неизменна трябва да беше целта му, която го караше да стои тук, в тази неприветлива дупка. Какъв беше той? Наш жесток враг или ангел пазител? Заклех се да не напусна колибата, докато не разбера това.
Навън слънцето залязваше и западът пламтеше златоален. Отраженията му играеха върху далечните блата на Гримпенското мочурище и те изглеждаха като червеникави петна. Ето и двете кули на Баскервил Хол, а зад един хълм беше къщата на Степлтънови. Златистата заря на залязващото слънце придаваше на всичко приятни меки тонове и покой, но въпреки това сърцето ми не споделяше това спокойствие на природата и тръпнеше пред страшната неизвестност на срещата, която наближаваше с всеки изминат момент. Нервите ми бяха опънати, но аз търпеливо седях в тъмната част на колибата, твърдо решен да чакам идването на обитателя й.
Ето че най-после го чух. Някъде отдалеч долетя остро звънтене от туристически обувки, които тракаха по камъните. После още веднъж и още веднъж, все по близо и по-близо. Свих се в най-тъмния ъгъл, вдигнах ударника на револвера в джоба си и реших да не издавам присъствието си, докато не поразгледам малко непознатия. После стъпките пак започнаха да се приближават и нечия сянка падна върху отвора на колибата.
— Каква прекрасна вечер, драги Уотсън — каза един много познат глас. — Струва ми се, че навън наистина е много по-приятно, отколкото вътре.
Глава XII
Смърт сред тресавището
Няколко секунди седях, без да мога да си поема дъх, не вярвайки на ушите си. После отново дойдох на себе си, гласът ми се възвърна и ми се стори, че за миг огромна тежест се смъкна от плещите ми. Този студен, язвителен и ироничен глас можеше да принадлежи само на един човек в света.
— Холмс! — извиках аз. — Холмс!
— Излез — каза той — и внимавай, моля ти се, с револвера.
Аз се наведох, за да мина през ниския отвор. Холмс беше седнал на един камък и като видя учудената ми физиономия, в сивите му очи заигра весело подигравателно пламъче. Беше отслабнал, но имаше бодър жизнерадостен вид, а лицето му бе загоряло от слънцето и загрубяло от вятъра. Със спортния си костюм и каскета той не се различаваше от кой и да е турист из тресавището, но беше останал верен на своята котешка любов към чистотата. Беше така гладко обръснат и ленената му риза така идеално чиста, като че се намираше на „Бейкър стрийт“.
— Никога през живота си не съм се радвал така — казах аз, като стисках ръката му.
— И не си се учудвал толкова, а?
— Да, трябва да призная това.
— Но не само ти си учуден, уверявам те. Докато не стигнах на двадесет крачки от вратата, нямах представа, че си открил временното ми убежище, а още по-малко, че си вътре в него.
— Познал си следите ми?
— Не, Уотсън. Страхувам се, че не бих се наел да разпозная следите ти измежду всички други на света. Ако някога сериозно решиш да ме изиграеш, ще трябва да си смениш магазина за цигари, защото, щом видях угарката от цигара с надпис „Брадли-Оксфорд стрийт“, разбрах, че моят приятел Уотсън е някъде наблизо. Ще я видиш там до пътеката. Хвърлил си я без съмнение в сюблимния момент, когато си решил да атакуваш празната хижа.
— Съвършено вярно.
— Така си и мислех и понеже познавам твоето възхитително упорство, бях убеден, че стоиш вътре в засада с оръжие подръка и чакаш да се върне обитателят. Наистина ли ме мислеше за престъпника?
— Не знаех кой си, но бях решил да открия това.
— Прекрасно, Уотсън! А как разбра моето местонахождение? Сигурно си ме видял през онази нощ, когато преследвахте каторжника и аз бях така неблагоразумен, че допуснах луната да ме освети.
— Да, тогава те видях.
— И несъмнено си претърсил всички, докато си дошъл до тази, нали?
— Не. Твоят хлапак е бил забелязан и това ми послужи за указание къде да те търся.
— А, старият джентълмен с телескопа, положително! Когато най-напред видях обектива да блести на слънцето, не можах да разбера какво е това.
Той стана и надникна в колибата.
— Аха, виждам, че Картрайт е донесъл припаси. Какво е това листче? Аха, ти си бил в Кумб Трейси, нали?
— Да.
— За да видиш мисиз Лаура Лайънс?
— Точно така.
— Отлично! Нашите изследвания очевидно вървят по паралелни линии и като обединим резултатите, надявам се, че ще имаме достатъчно пълна представа за този случай.
— Радвам се от сърце, че те виждам, защото тази мистерия и отговорността, която поех, бяха вече твърде много за нервите ми. Но как си дошъл и какво правиш тук? Мислех, че си на „Бейкър стрийт“ и разрешаваш случая с шантажа.
— Точно това и исках да мислиш.
— Значи използуваш моята помощ, без да имаш доверие в мене — възкликнах аз с известно огорчение. — Мисля, че заслужавам по-друго отношение, Холмс!
— Драги приятелю, при разрешаването на този случай, както и при много други, твоята помощ е била неоценима за мене и ако ти се струва, че съм ти изиграл номер, моля те да ми простиш. Право да ти кажа, направих това отчасти заради тебе самия, защото прецених опасността, на която се излагаш, и това ме доведе тук, за да проуча работата лично. Ако бях със сър Хенри и тебе, ясно е, че щях да гледам нещата от същата гледна точка, от която ги гледате и вие, а пък и моето присъствие щеше да предупреди нашите опасни противници да стоят нащрек. Така аз можех да действувам свободно, което едва ли би било възможно, ако живеех в Баскервил Хол, и останах зад кулисите, готов да изляза на сцената в критичния момент.
— Но защо ме държеше в неведение?
— Ако ти знаеше всичко, това не би ни помогнало, а можеше и да бъда открит. Щеше да ти се прииска да ми кажеш нещо или със свойствената си любезност да ми създадеш някое и друго удобство, така че щяхме да рискуваме, без това да е необходимо. Доведох със себе си Картрайт (нали си спомняш момчето от
