пухтяхме нагоре по височините и после се втурвахме надолу, придържайки се винаги към посоката, от която беше дошъл този страхотен вик. На всяка височина Холмс се спираше и се взираше напрегнато около себе си, но гъст мрак покриваше тресавището и нищо не помръдваше върху лицето на тази печална шир.
— Виждаш ли нещо?
— Нищо.
— Чакай! Какво е това?
Нисък стон долетя до нас. Там значи, вляво! От тази страна един скалист хребет завършваше с отвесна канара, която стърчеше над осеян с камъни склон. И там, сред камъните, разперено като орел лежеше нещо тъмно. Докато тичахме към него, неясните очертания добиха определена форма. Това беше проснат по очи човек с глава, превита надолу под страхотен ъгъл, с приподвити рамене и изгърбено тяло — сякаш се готвеше да направи смъртен скок. Позата му беше толкова чудновата, щото в първия момент не можах да осъзная, че стонът, който чухме, е означавал отлитането на душата му. Ние се наведохме над тъмната фигура, но не чухме вече ни стон, ни шепот. Холмс сложи ръка на нея, но веднага я отдръпна, като извика ужасено. Пламъкът на кибритената клечка, която той запали, освети окървавените му пръсти и страшната, бавно увеличаваща се локва под разбития череп на жертвата. Но пламъкът освети нещо друго, което накара сърцата ни да замрат от болка — тялото на сър Хенри Баскервил.
Та нима беше възможно да забравим този специфичен ръждивокафяв спортен костюм — същия, който той носеше, когато за първи път се видяхме на „Бейкър стрийт“? Макар и за момент, ние го забелязахме ясно, а после пламъкът затрептя и угасна, така както угасна и последната надежда в душите ни. Холмс изохка, а лицето му се белееше в тъмнината.
— Скот! Скот! — извиках аз, като свих юмруци. — О, Холмс! Никога няма да си простя, че го оставих на произвола на съдбата.
— Аз съм по-виновен от тебе, Уотсън. За да изкарам докрай и да закръгля, така да се каже, този случай, аз пожертвувах живота на клиента си. Това е най-големият удар, който ме е сполетявал в моята кариера. Но как можех да зная, как можех да зная, че въпреки всички мои предупреждения той ще рискува живота си и ще излезе сам из тресавището?
— И ние чухме виковете му. Боже мой, какви викове! И да не можем да му помогнем! Но къде е това чудовищно куче, което е причинило смъртта му? Може би в този момент се спотайва някъде между скалите. Ами Степлтън къде е? Той ще отговаря за деянията си!
— Да, ще отговаря за всичко! Аз ще се погрижа за това! И чичото, и племенникът са убити: единият умря от страх само при вида на този звяр, който той смяташе за свръхестествено същество, а другият свърши живота си, опитвайки се да се спаси с отчаяно бягство. Но сега ще трябва да докажем, че между този човек и звера има връзка. Обаче, като изключим звуците, които чухме, ние изобщо не можем да твърдим, че кучето съществува, тъй като сър Хенри очевидно е умрял при падането. Но заклевам се, че колкото и хитър да е този приятел, той ще бъде в ръцете ми, преди да е изминал и ден.
Ние стояхме с разбити сърца от двете страни на осакатеното тяло, съкрушени от това внезапно и непоправимо нещастие, което сложи печален край на целия наш дълъг и уморителен труд. После, когато луната изгря, ние се изкачихме на върха на скалата, от която беше паднал нашият нещастен приятел, и оттам огледахме посребреното и същевременно мрачно тресавище. Надалеч, по посока на Гримпен, блещукаше една-единствена жълта светлинка. Това можеше да бъде само самотната къща на Степлтънови. Вдигнах юмрук нататък със страшно проклятие.
— Защо не го заловим веднага?
— Работата ни не е завършена. Този човек е извънредно ловък и хитър. Не е важно какво знаем, а какво можем да докажем. Ако направим една погрешна стъпка, мерзавецът може да ни се изплъзне въпреки всичко.
— Тогава какво да правим?
— Утре ще имаме доста работа. Тази нощ можем само да изпълним последния си дълг към бедния ни приятел.
Двамата се спуснахме по стръмния склон и приближихме трупа, който се чернееше между посребрените камъни. Видът на тези мъчително сгърчени крайници накара сърцето ми да се свие от болка, а очите ми се напълниха със сълзи.
— Трябва да изпратим за помощ, Холмс! Само двамата не можем да го носим през целия път до Баскервил Хол. Боже мой, да не си полудял!
Холмс се беше навел над тялото и изкрещя. После започна да подскача, да се смее и да стиска силно ръцете ми. Та нима това беше моят сериозен и сдържан приятел? Сякаш дяволът беше влязъл в него.
— Брада! Брада! Той има брада!
— Брада?
— Това не е баронетът … това … Боже, та това е моят съсед, каторжникът!
С трескава бързина обърнахме тялото и окървавената брада щръкна нагоре към студената и ярка луна. Не можеше да има никакво съмнение — това ниско чело и хлътналите животински очи. Действително това беше същото лице, което ме беше измерило със злия си поглед там, между скалите, при светлината на свещта — лицето на Селдън престъпника.
Само за миг всичко ми стана ясно. Спомних си, че баронетът ми беше казал, че подарил целия си стар гардероб на Баримор. Значи Баримор пък го е дал на Селдън, за да го улесни в бягството муза Америка. Обувките, ризата, кепето, всичко беше на сър Хенри. Трагедията все пак си беше трагедия, но този човек и без това бе заслужил смърт според законите на страната. Обясних на Холмс как стои работата, а сърцето ми преливаше от радост и щастие.
— Значи облеклото е причината за смъртта на този нещастник — каза Холмс. — Съвсем ясно е, че на кучето е било дадено да подуши някоя вещ на сър Хенри — най-вероятно откраднатата в хотела обувка, и то се е нахвърлило върху този човек. Обаче тук има едно странно обстоятелство: как е разбрал Селдън в тъмнината, че кучето е по следите му?
— Той го е чул.
— Едно куче из тресавището едва ли би хвърлило този закоравял престъпник в такъв ужас, та да крещи така диво за помощ, рискувайки с това да бъде заловен отново. А ако съдим по продължителността на виковете му, той е разбрал още отдалеч, че кучето го преследва. Как е разбрал това?
— За мене по-голяма загадка е защо това куче, ако допуснем, че всички наши предположения са правилни …
— Не съм допуснал такова нещо.
— Добре тогава … Защо това куче е пуснато тази нощ! Предполагам, че то не винаги се разхожда свободно из тресавището. Степлтън не би го пуснал, ако не е имал основания да мисли, че сър Хенри ще бъде навън.
— Моята загадка е по-трудна и от двете. Струва ми се, че много скоро ще имаме обяснението на твоята, докато моята ще остане може би завинаги една мистерия. Въпросът сега е, какво ще правим с тялото на този нещастен негодник? Не можем да го оставим тук на лисиците и гарваните.
— Предлагам, докато влезем във връзка с полицията, да го оставим в една от колибите.
— Именно. Не се съмнявам, че двамата ще можем да го отнесем дотам. Хей, Уотсън, кой е този? Та това е самият той! Каква удивителна дързост! Не издавай с нищо нашите подозрения! Нито дума, иначе плановете ни ще рухнат!
През тресавището се приближаваше към нас някои и аз забелязах блещукането на пура. Луната го осветяваше, така че можах да различа подвижната фигура и леката походка на естественика. Като ни видя, той се спря и после отново продължи:
— А! Доктор Уотсън, нима това сте вие! Най-малко вас очаквах да видя в тресавището посред нощ. Но… боже мой! Какво е това? Някой ранен? Не може да бъде! Нима това е нашият приятел сър Хенри!
Той се втурна покрай нас и се наведе над мъртвия човек. Чух го как тежко пое дъх и пурата падна от ръката му.
— Кой… кой е този? — запъна се той.
— Това е Селдън — избягалият от Принстаун.
Степлтън обърна към нас мъртвешки бледото си лице, но с върховно усилие на волята успя да прикрие учудването и разочарованието си. Той местеше острия си поглед ту към Холмс, ту към мене.
