— Какъв е следващият ход?
— Да се видим със сър Хенри. А, ето го и него!
— Добро утро, Холмс — каза баронетът. — Приличате на генерал, който с началник-щаба си изготвя плана за сражението.
— Точно така. Уотсън чакаше заповеди.
— Аз също.
— Много добре. Доколкото разбрах, довечера сте поканени на вечеря у нашите приятели Степлтънови.
— Надявам се, че вие също ще дойдете. Те са много гостоприемни хора и аз съм уверен, че ще ви се зарадват много.
— За съжаление Уотсън и аз ще трябва да отидем в Лондон.
— В Лондон?
— Да. Смятам, че в настоящия момент там ще бъдем по-полезни.
Лицето на баронета се удължи.
— Надявах се, че ще останете при мене, докато изкараме докрай тази работа. Когато човек е сам, Баскервил Хол и тресавището не са много приятни места.
— Драги приятелю, трябва да ми вярвате безусловно и точно да изпълнявате това, което ви казвам. Можете да кажете на вашите приятели, че с удоволствие бихме дошли с вас, но поради неотложна работа се е наложило да отидем в града. Надяваме се да се върнем в Девъншир много скоро. Ще им предадете това, нали няма да забравите?
— Щом настоявате.
— Друг избор нямаме, уверявам ви.
По сбърчените вежди на баронета разбрах, че беше дълбоко засегнат от нашето заминаване, което смяташе за дезертьорство.
— Кога искате да тръгнете? — попита той студено.
— Веднага след закуска. Ще отидем с кола до Кумб Трейси, а Уотсън ще остави нещата си като гаранция, за да сте сигурен че ще се върне. Уотсън, ти ще изпратиш бележка на Степлтън, в която ще му се извиниш, че не можеш да отидеш.
— Няма да е лошо да дойда и аз в Лондон с вас — каза баронетът. — Защо трябва да седя тука сам?
— Защото ваш дълг е да стоите на поста си! Защото ми дадохте дума да вършите това, което ви кажа, а аз ви казвам да останете.
— Добре тогава, ще остана!
— Още едно наставление: искам да отидете в Мерипит хаус с кола. Обаче изпратете кабриолета обратно, а на Степлтън кажете, че възнамерявате да се върнете пеша.
— Пеша през тресавището?
— Да.
— Но това е нещо, което вие толкова пъти сте ме предупреждавали да не правя!
— Този път спокойно можете да го направите. Ако нямах пълно доверие във вашите нерви и кураж, не бих ви карал да правите това и после то е много необходимо.
— Тогава ще го направя.
— А ако цените живота си, не минавайте през тресавището от другаде освен по правата пътека, която води от Мерипит хаус до Гримпенския път и е най-пряката пътека за към вас.
— Ще изпълня това, което казвате, точно.
— Отлично! А аз ще се радвам, ако след закуската тръгнем колкото е възможно по-скоро, за да можем да стигнем в Лондон следобед.
Бях много учуден от тази програма, при все че си спомних как снощи Холмс каза на Степлтън, че ще си заминава на другия ден. А и през ум не ми беше минало, че ще иска и аз да вървя с него, нито пък можех да разбера как така ще отсъствуваме и двамата в един момент, който и самият той смяташе за критичен. Не оставаше нищо друго обаче, освен да се подчинявам безпрекословно. И тъй, ние си взехме сбогом с нашия опечален приятел и след два часа бяхме на гарата в Кумб Трейси, откъдето изпратихме кабриолета обратно. На перона ни чакаше едно малко момче.
— Някакви заповеди, сър?
— Ще вземеш този влак за към града, Картрайт. Щом пристигнеш, ще пратиш от мое име телеграма на сър Хенри Баскервил, с която ще му съобщиш, ако е намерил бележника ми, който съм забравил, да ми го изпрати с препоръчана поща.
— Да, сър.
— Сега иди попитай в пощенската станция дали има някакво известие за мене.
Момчето се върна с една телеграма, която Холмс ми подаде. Тя гласеше: „Идвам със заповед за арестуване. Пристигам пет и четиридесет — Лестрейд.“
— Това е в отговор на моята телеграма от тази сутрин. Смятам, че той е най-добрият от професионалните детективи и неговата помощ може да ни потрябва. Сега, Уотсън, мисля, че най-добре ще уплътним времето си, като посетим твоята позната мисиз Лаура Лайънс.
Неговият план на действие започна да ми става ясен. Той искаше да използува баронета, за да убеди Степлтън, че наистина сме заминали, а ние всъщност ще се върнем вероятно в момента, когато ще бъдем най-необходими. Ако сър Хенри спомене пред Степлтънови за телеграмата му от Лондон, това ще разсее и последните им съмнения. Струваше ми се, че вече виждам как нашите мрежи се събират все повече и повече около зъбатата щука.
Мисиз Лаура Лайънс беше в работната си стая и Шерлок Холмс започна разговор с такава откровеност и непосредственост, че тя значително се учуди.
— Аз разследвам обстоятелствата, с които е била съпроводена смъртта на покойния сър Чарлз Баскервил — каза той. — Приятелят ми доктор Уотсън ме осведоми за това, което вече сте казали във връзка с тази работа, а също и за това, което сте премълчали.
— Какво съм премълчала? — попита тя предизвикателно.
— Признали сте, че сте помолили сър Чарлз да бъде при вратата в десет часа, а ние знаем, че това е мястото и часът на неговата смърт. Премълчали сте връзката между тези два факта.
— Няма никаква връзка.
— В такъв случай съвпадението би било наистина поразително. Но аз мисля, че в края на краищата ще успеем да установим тази връзка. Искам да бъда напълно откровен с вас, мисиз Лайънс. Ние считаме, че в случая има убийство, а уликите са такива, че под отговорност може да бъде привлечен не само вашият приятел Степлтън, но и неговата съпруга.
Дамата скочи от стола.
— Неговата съпруга! — изкрещя тя.
— Този факт не е вече тайна. Особата, която минава тука за сестра на Степлтън, е в действителност негова жена.
Мисиз Лайънс седна отново. Ръцете й стискаха конвулсивно дръжката на стола и аз видях как от това розовите й нокти станаха бели.
— Негова съпруга! — повтори тя. — Негова съпруга! Та нали не беше женен?
Шерлок Холмс сви рамене.
— Докажете ми! Докажете ми! И ако вие направите това! …
Свирепият блясък в очите й говореше по-добре от думите.
— Готов съм да го направя — каза Холмс, като извади от джоба си някакви книжа. — Ето ви снимка на тази двойка, направена в Йорк преди четири години. На гърба има надпис „Мистър и мисиз Ванделър“, но няма да е трудно да познаете както него, така и нея, ако сте я виждали. А тук имам три документа, подписани от хора, заслужаващи пълно доверие. В тях са описани мистър и мисиз Ванделър, които по това време са държали частното училище „Сент Оливър“. Прочетете ги и ще престанете да се съмнявате в идентичността на тези хора.
Тя прегледа книжата, а след това ни погледна с неподвижното застинало лице на отчаяна жена.
— Мистър Холмс — каза тя, — този човек ми предложи да се оженим при условие, че получа развод от
