че заслужавам похвала за това, че спазих обещанието си. Ако не бях дал дума, че няма да излизам сам, може би щях да прекарам по-весело тази вечер, защото Степлтън ме беше поканил да намина към тях.
— Да, щяхте да прекарате много по-весело, в това не се съмнявам — каза Холмс сухо. — Между другото вие, изглежда, не отдавате особено значение на това, че като видяхме човека със счупения врат, ние оплакахме вас.
Сър Хенри отвори широко очи:
— Но как така?
— Този окаян нещастник беше облечен във вашите дрехи. Страхувам се, че лакеят ви, който му ги е дал, може да има неприятности с полицията.
— Едва ли. Доколкото си спомням, те нямаха никакъв монограм!
— Това е цяло щастие за него, а фактически и за всички нас, защото в случая деянията ви са противозаконни. Струва ми се, че като добросъвестен детектив мой пръв дълг е да арестувам цялата къща. Отчетите на Уотсън са силно уличаващи документи.
— Но какво става с нашата работа? — попита баронетът. — Можахте ли да се оправите в тази бъркотия? Откак дойдохме тука, на нас с Уотсън едва ли нещо ни е станало по-ясно.
— Мисля, че в скоро време ще бъда в състояние да ви изясня положението. Това беше изключително трудна и много забъркана работа. Има няколко пункта, които все още не са достатъчно осветлени, но и те също ще се изяснят.
— Ние имахме една преживелица, за която Уотсън без съмнение ви е разказал. Чухме кучето в тресавището и мога да се закълна, че не всичко тук е празно суеверие. Когато бях на Запад, съм имал работа с кучета и ги разпознавам само като ги чуя. Ако можете да сложите намордник и синджир на това куче, ще бъда готов да се закълна, че сте най-великият детектив на всички времена.
— Смятам, че ако ми помогнете, ще му сложа намордник и ще го вържа много здраво.
— Каквото ми кажете да направя, ще го направя.
— Много добре. И ще искам също да изпълнявате всичко сляпо, без да питате непрекъснато за причините.
— Както ви е угодно.
— Ако изпълнявате всичко това, мисля, че има вероятност нашата малка проблема да бъде разрешена скоро. Не се съмнявам …
Той млъкна внезапно и се загледа втренчено някъде над главата ми. Светлината падаше върху лицето му, което беше така напрегнато и така неподвижно, че приличаше на лице на вещо изваяна класическа статуя — олицетворение на съсредоточеност и увереност.
— Какво има? — извикахме двамата със сър Хенри.
Когато отново ни погледна, разбрахме, че подтиска някакво вътрешно вълнение. Лицето му беше все така неподвижно, но очите светеха радостно и ликуващо.
— Извинете, но не мога да сдържа възхищението, което изпитвам като познавач на изкуството — каза той, като посочи с ръка редицата портрети, окачени на отсрещната стена. — Уотсън не е съгласен, че разбирам нещо от живопис, но това е от завист, защото нашите възгледи по този въпрос се различават. Но това наистина е прекрасна галерия от портрети.
— Щастлив съм да чуя такова нещо от вас — каза сър Хенри, като гледаше с известна изненада приятеля ми. — Аз нямам претенции да разбирам много от тези неща и бих оценил по-добре един кон или бик, отколкото една картина. Не знаех, че намирате време да се занимавате с изкуство.
— Познавам хубавото веднага щом го видя, а сега наистина виждам нещо хубаво. Мога да се закълна, че онази леди със синята коприна е работа на Кнелер, а дебелият джентълмен с перуката — на Ренълдз. Всичките са фамилни портрети, нали?
— До един.
— Знаете ли имената на тези хора?
— Баримор ми ги набива в главата доста време, та мисля, че мога да кажа урока си отлично.
— Кой е този джентълмен с далекогледа?
— Това е контраадмирал Баскервил, който е служил при Родни в Западна Индия. Човекът със синьото палто и свитъка в ръка е сър Уилям Баскервил, председател на комисията при камарата на общините по времето на Пит.
— А този горделивец срещу мене? Този с черното кадифе и дантелата?
— О, с него трябва непременно да се запознаете. Той е причината за всички наши нещастия — злодеят Хуго, от когото води началото си легендата за Баскервилското куче. Него едва ли ще забравим някога.
Аз гледах портрета с интерес и известно учудване.
— Боже мой! — извика Холмс. — Та той изглежда съвсем тихичък и кротък човек, но мога да кажа, че в погледа му се крие нещо демонично. Аз си го представях по-едър и с разбойническа физиономия.
— Портретът е автентичен, в това няма съмнение, защото на гърба е написано името и дата 1647 год.
До края на вечерята Холмс не говори почти нищо, но портретът на стария гуляйджия, изглежда, го беше обаял и той не откъсна погледа си от него. Обаче чак по-късно, когато сър Хенри си отиде, можах да разбера интимната мисъл на Холмс. Със свещ в ръка той ме заведе обратно в хола и повдигна светлината към потъмнелия от времето портрет на стената.
— Забелязваш ли нещо?
Заразглеждах широкополата шапка, украсена с пера, и прямото сурово лице, оградено с дълги къдрици коса и бяла дантелена яка. Това лице не беше жестоко, а само студено, строго и малко надуто, със стиснати тънки устни и хладен, нетърпящ възражения поглед.
— Не ти ли напомня някой твой познат?
— В челюстта има нещо общо със сър Хенри.
— Може би това е само внушение. Почакай за момент.
Той се качи на един стол и като държеше свещта в лявата ръка, със сгъната дясна закри широкополата шапка и дългите къдрици.
— Сили небесни! — извиках аз изумен.
От платното ме гледаше лицето на Степлтън.
— Аха, видя ли го сега? Очите ми са привикнали да отделят лицата от украшенията, които ги заобикалят. Най-важното качество за един криминалист е да може да вижда всичко въпреки дегизировката.
— Но това е поразително! Сякаш е Степлтъновият портрет!
— Ето ти интересен пример за превъплъщение, което, изглежда, е не само физическо, но и духовно. Достатъчно е човек да започне да изучава фамилни портрети, за да стане привърженик на доктрината за прераждането. Степлтън също е Баскервил, това е очевидно.
— С претенции за наследство?
— Точно така. Тази случка с портрета ни даде в ръцете най-важната от липсващите нишки. Пипнахме го, Уотсън, пипнахме го и мога да се закълна, че до утре вечер той ще пърха в мрежата ни безпомощен, както пеперудите в неговата. Карфица, парче корк и картонче и ние ще го прибавим към нашата колекция на „Бейкър стрийт“.
Като се отдалечаваше от портрета, Холмс избухна в смях — нещо необичайно за него. В редките случаи, когато го чувах да се смее, знаех, че това винаги предвещава зло за някого.
Станах рано сутринта, но Холмс, изглежда, беше на крак отдавна, защото, като се обличах, го видях, че се връща отнякъде по алеята.
— Да, днес ще имаме богат лов — забеляза той, като потриваше радостно ръце. — Всички мрежи са на мястото си и изтеглянето им ще започне скоро. Преди да се стъмни, ще разберем дали сме хванали голямата зъбата щука, или тя се е измъкнала през мрежата.
— Беше ли вече из тресавището?
— Изпратих от Гримпен в Принстаун съобщение за смъртта на Селдън. Мога да ви обещая, че никой от вас няма да бъде безпокоен за тази работа. Свързах се също с моя верен Картрайт, защото ако не бях го успокоил, че съм жив и здрав, той положително щеше да издъхне пред вратата на колибата ми като куче над гроба на господаря си.
