мъжа си. Той ме е лъгал, подлецът му с подлец, по всевъзможни начини! Нито дума от това, което ми е казвал, не е била вярна. Но защо? Защо? Аз си въобразявах, че всичко е правил единствено заради мене. Но сега разбирам, че не съм била нищо друго освен оръдие в неговите ръце. Защо трябва да бъда вярна на човек, който никога не ми е бил верен? Защо да се мъча да го предпазя от това, което неговите злодеяния влекат след себе си? Питайте ме, каквото искате, и аз нищо няма да скрия. Заклевам ви се само в едно: когато писах писмото, не съм и сънувала, че това ще навлече някаква беда на стария джентълмен, който беше най-добрият ми приятел.
— Вярвам ви напълно, госпожо — каза Шерлок Холмс. — Споменът за тези събития сигурно ще ви причини болка и може би ще е по-леко за вас, ако аз разправям всичко, а вие можете да ме поправите, в случай че направя някоя съществена грешка. Степлтън ви внуши да напишете това писмо, нали?
— Той дори ми го продиктува.
— Предполагам, той се е мотивирал с това, че ще получите помощ от сър Чарлз за съдебните разноски, свързани с вашия развод.
— Именно.
— И после, след като сте изпратили писмото, ви е убедил да не отивате на срещата?
— Каза ми, че честолюбието му щяло да бъде накърнено, ако някой друг Даде пари за такова нещо, и въпреки че самият той бил беден човек, щял да пожертвува и последното си пени, за да бъдат премахнати пречките, които ни делят един от друг.
— Той, изглежда, е много последователна личност. И после вие не чухте нищо повече, докато не прочетохте във вестника съобщението за смъртта?
— Да.
— А той ви накара да се закълнете, че няма да казвате нищо за срещата ви със сър Чарлз?
— Да. Каза, че смъртта на сър Чарлз била много загадъчна, и аз сигурно ще бъда заподозряна, ако този факт излезе наяве. Това ме изплаши и реших да мълча.
— Така. Но вие имахте известни подозрения, нали?
Тя наведе очи, като се двоумеше.
— Аз го знаех що за човек е — каза тя, — но ако беше честен към мене, винаги щях да му бъда предана.
— Мисля, че, общо взето, вие сте се отървали щастливо. Държали сте го в ръцете си, той е знаел това, и все пак сте жива. През последните месеци вие сте вървели по края на пропастта. Сега можем да ви кажем довиждане, мисиз Лайънс, а в скоро време вероятно ще се видим пак.
— Нашият случай се оформя вече и трудностите една след друга изчезват — каза Холмс, докато стояхме, очаквайки пристигането на експреса от Лондон. — Скоро ще бъда в състояние да обобщя само с няколко думи това най-сензационно и единствено по рода си престъпление на нашето време. Криминалистите ще си спомнят подобните случаи в Гродно, Малорусия, през 1866 г. и, разбира се, убийствата на Андерсън в Северна Каролина, САЩ, но нашият случай има някои съвсем своеобразни особености. Дори и сега все още нямаме ярки улики против този толкова коварен човек. Но ще бъда много изненадан, ако тази нощ всичко не се изясни окончателно.
Лондонският експрес навлезе с грохот в гарата и от един от първокласните вагони скочи нисък жилав човек, приличен на булдог. Ръкувахме се и по благоговейния поглед, с който детективът гледаше моя другар, разбрах веднага, че Лестрейд е разбрал много неща след ония дни, когато те за първи път работиха съвместно. Аз отлично си спомнях презрението, което предизвикаха у този човек на действието логическите изводи на теоретика.
— Нещо голямо, а? — попита Лестрейд.
— Най-грандиозното от години насам. Имаме два часа, преди да мислим за тръгване. Смятам, че можем да ги оползотворим, като през това време се нахраним, а после, Лестрейд, ще ти сервирам порция чист нощен дартмурски въздух, който ще прочисти дробовете ти от лондонската мъгла. Никога не си бил насам, нали? А в такъв случай предполагам, че няма да забравиш първото си посещение.
Глава XIV
Баскервилското куче
Един от недостатъците на Шерлок Холмс, ако това въобще може да се нарече недостатък, беше, че той страшно мразеше да доверява изцяло плановете си на когото и да било, преди да е настъпил моментът за тяхното изпълнение. Това несъмнено се дължеше отчасти на властната натура на този човек, който обичаше да упражнява своето влияние над околните и да ги изненадва, и отчасти на професионалната му предпазливост, която го караше да не поема никога каквито и да било рискове. Това обаче беше много неприятно за тези, които работеха като негови агенти и помощници.
Често бях патил от тази негова черта, но никога така мъчително, както през това дълго пътешествие в тъмнината. Бяхме изправени пред голямо изпитание. Предстоеше ни най-после да нанесем решителния удар и въпреки това Холмс не казваше нищо и аз можех само да гадая хода на нашите действия. Вече тръпнех от нервно напрежение, когато най-после хладният вятър в лицето и тъмните голи простори от двете страни на тесния път ми подсказаха, че сме отново в тресавището. Всяка крачка на конете и всяко завъртане на колелата ни приближаваха все повече към кулминационната точка на това приключение.
Коларят на кабриолета, когото бяхме наели, ни пречеше да приказваме по нашата работа, така че водехме някакъв банален разговор, когато нервите ни се бяха опънали от възбуда и напрежение. След цялата тази изкуствена сдържаност за мене беше истинско облекчение, когато най-после минахме край къщата на Франклънд и разбрах, че наближаваме Баскервил Хол и сцената, където щеше да се разиграе действието. Не спряхме пред входа, а слязохме чак при вратата на алеята с тисовете. Платихме на коларя и го отпратихме незабавно обратно за Кумб Трейси, а ние поехме към Мерипит хаус.
— Въоръжен ли сте, Лестрейд?
Дребничкият детектив се усмихна.
— Щом имам панталони, значи имам и заден джоб, а щом имам заден джоб, значи в него има нещо.
— Отлично! Приятелят ми и аз също сме готови за всякакви изненади.
— Вие много мълчите по тази работа, мистър Холмс. В какво се състои играта?
— Игра на чакане.
— Това място не изглежда много весело, честна дума — каза детективът и потръпна, като огледа мрачните склонове на хълмовете и мъглата, която като огромно езеро се разстилаше над Гримпенското мочурище. — Виждам пред нас светлините на някаква къща.
— Това е Мерипит хаус — крайната цел на нашето пътешествие. Ще ви моля да ходите на пръсти и да говорите само шепнешком.
Ние се придвижвахме предпазливо по пътеката, приближавайки постепенно къщата, но на около двеста ярда от нея Холмс ни спря.
— Достатъчно — каза той. — Тези скали отдясно представляват прекрасно прикритие.
— Тук ли ще чакаме?
— Да. Ще устроим тук малка засада. Спуснете се в тази падина, Лестрейд. Ти си влизал в къщата, нали, Уотсън? Можеш ли да ми кажеш разположението на стаите? Какви са тези прозорци с решетките в този край?
— Мисля, че това са прозорците на кухнята.
— А другият там, който свети така ярко?
— Това положително е столовата.
— Транспарантите са вдигнати. Ти познаваш най-добре гънките на местността. Изпълзи тихо нататък и виж какво правят. Но за бога, гледай да не разберат, че ги наблюдаваш!
Изминах на пръсти пътечката, сниших се зад ниската стена, която ограждаше недораслата овощна градина, и като пълзях в сянката й, стигнах до мястото, откъдето можех да погледна през прозореца.
В стаята имаше само двама души — сър Хенри и Степлтън. Те седяха край кръглата маса един срещу друг, обърнати с профил към мене. И двамата пушеха пури, а пред тях имаше кафе и вино. Степлтън говореше оживено, но баронетът изглеждаше блед и разсеян. Може би беше подтиснат от мисълта, че ще трябва да се върне сам през зловещото тресавище.
