никаква миризма, която би попречила на обонянието му. Ние ви дължим голямо извинение, сър Хенри, задето ви изложихме на такъв ужас. Аз се бях приготвил за борба с куче, но не с такова чудовище. А и мъглата беше близко, та нямахме време да го посрещнем както трябва.
— Вие спасихте живота ми.
— Но преди това станахме причина той да бъде застрашен. Имате ли достатъчно сили, за да станете?
— Дайте ми още една глътка от този коняк и ще бъда готов на всичко. Така! Сега с ваша помощ ще мога да стана. Какво възнамерявате да правите?
— Да ви оставим тука. Не сте във форма за повече приключения през тази нощ. Ще ни чакате и после някой от нас ще се върне с вас до Баскервил Хол.
Баронетът се опита да стъпи на крака, но все още беше мъртвоблед и всичките му крайници трепереха. Ние го отведохме до една скала и той седна там, треперейки, закрил лице с ръцете си.
— Сега ще ви оставим — каза Холмс. — Трябва да свършим останалата част от работата, а всяка минута е ценна. Престъплението е налице, липсва ни само престъпникът.
— Вероятността да го намерим в къщата е едно на хиляда — продължи Холмс, като забързахме обратно по пътеката. — Изстрелите трябва да са му подсказали, че играта е свършена.
— Ние бяхме доста далеч от къщата, а и мъглата заглушава звука.
— Той е последвал кучето, за да го прибере после, в това можеш да бъдеш сигурен. Да! Той е избягал през това време, но ще претърсим къщата, за да се уверим.
Входната врата беше отворена и ние се втурнахме вътре, тичайки от стая в стая за учудване на стария разтреперан слуга, който ни срещна в коридора. Светлина нямаше никъде освен в столовата, откъдето Холмс взе лампата и не остави нито едно ъгълче от къщата непретърсено. От човека, когото търсехме, нямаше нито следа. На горния етаж обаче вратата на една от спалните беше заключена.
— Има някой вътре — извика Лестрейд. — Чувам някакъв шум. Отваряйте тази врата!
Отвътре долетя слаб стон и шумолене. Холмс ритна с крак бравата и вратата отхвръкна. С револвери в ръце, и тримата нахълтахме в стаята. Но и тук нямаше никаква следа от дръзкия отчаян злодей, когото се надявахме да намерим. Вместо него пред нас стоеше нещо така странно и неочаквано, че за момент се спряхме, зяпнали от учудване:
Тази стая беше превърната в малък музей. По стените висяха наредени кутии със стъклени похлупаци, които съхраняваха колекции от пеперуди и молци — любимото развлечение на тази сложна и престъпна натура. В средата на стаята стърчеше една подпора, която е била поставена някога, за да поддържа проядената от червеи греда, простираща се от единия край на покрива до другия. Към тази подпора беше вързан човек, така пристегнат и омотан с чаршафи, че в първия момент не можехме да кажем дали това е мъж, или жена. Един пешкир беше прехвърлен през шията и вързан отзад за гредата. Друг закриваше долната част на лицето, като оставяше открити само двете тъмни очи — очи, гледащи ни въпросително и пълни с тъга, срам и ужас. За миг разкъсахме пешкира, за да освободим устата, размотахме чаршафите и пред нас на пода се строполи мисиз Степлтън. Красивата й глава се отпусна на гърдите и аз видях върху врата й ясна червена следа от милувка с камшик.
— Животно! — извика Холмс. — Лестрейд! Шишето с коняка! Сложете я на стола! Припадна от мъченията и от изтощение.
Тя отново отвори очи.
— Спаси ли се? — попита тя. — Избяга ли?
— Той не може да ни избяга, госпожо.
— Не, не питам за мъжа си. Сър Хенри… спасен ли е?
— Да.
— А кучето?
— То е мъртво.
От нея се откъсна дълга въздишка на облекчение:
— Слава богу! Слава богу! О, този негодник! Вижте как се отнасяше с мене.
Тя дръпна ръкавите си и ние с ужас видяхме, че целите й ръце са покрити със синини.
— Но това е нищо! Нищо! Той омърси и измъчи душата и сърцето ми. Докато у мене все още тлееше надеждата, че ме обича, понасях всичко — и лошите обноски, и самотата, и живота, пълен с лъжи, всичко, всичко! Но сега разбирам, че дори и в любовта аз съм била наивница и сляпо оръдие в ръцете му.
Както говореше, тя избухна в сподавено ридание.
— Няма нищо, за което да храните добри чувства към него, госпожо — каза Холмс. — Затова, кажете ни къде можем да го намерим. Ако въобще някога сте му помогнали в злодеянията, сега помогнете и на нас, за да изкупите вината си.
— Той може да е избягал само на едно място — отговори тя — На един остров, в самото сърце на мочурището, има стар калаен рудник. Там държеше той кучето си и беше направил някои приготовления, за да има убежище в случай на нужда. Само там може да е избягал.
Мъглата се беше лепнала о стъклото като бяла вата. Холмс поднесе лампата към прозореца.
— Вижте — каза той, — Тази вечер никой не би могъл да се промъкне през Гримпенското мочурище.
Тя се засмя и плесна с ръце. В усмивката и в очите и се четеше злорадство.
— Нататък той може би ще намери пътя, но никога няма да може да се върне — възкликна тя. — В такава нощ как може да види колчетата, които показват пътя? Ние ги поставихме заедно, той и аз, за да отбележим пътя през мочурището. Ах, ако ги бях извадила днес! Тогава той положително щеше да бъде в ръцете ви.
Явно беше, че докато не се вдигне мъглата, преследването би било безсмислено. Междувременно ние оставихме Лестрейд като пълновластен господар на къщата, а Холмс и аз отведохме баронета в Баскервил Хол. Не можеше вече да крием от него историята на Степлтънови и когато сър Хенри научи истината за жената, която обичаше, посрещна този удар мъжествено. Но вследствие сътресението от нощната преживелица нервите му бяха разстроени и до сутринта той лежа трескав, с висока температура под грижите на доктор Мортимър. Едва след околосветското пътуване, което те двамата направиха по-късно, сър Хенри отново стана бодър и жизнерадостен човек — такъв, какъвто беше, преди да наследи прокълнатия имот.
А сега аз се приближавам към края на тази необикновена повест, в която се опитах да накарам читателя да сподели с нас всички тези смътни догадки и неопределени страхове, които така Дълго помрачаваха живота ни и завършиха толкова трагично.
На сутринта след смъртта на кучето мъглата се вдигна и мисиз Степлтън ни поведе към откритата от тях пътека, която минаваше през мочурището. Тази жена с такова нетърпение и радост ни водеше по следите на мъжа си, че едва сега ни стана напълно ясно колко ужасен е бил животът й с него. Ние я оставихме на едно тясно полуостровче от твърда торфена почва, което се вдаваше в разпрострялата се пред нас тиня. Оттук нататък малки, забити тук-таме колчета показваха пътеката, която вървеше зигзагообразно през обраслите с тръстика бабуни, измежду покритите със зелен накип бездни и отвратителните локви тиня, които препречваха пътя на незапознатия с тези места. Разлагащият се камъш и буйните, покрити с кал водорасли изпущаха миризма на гнило и тежки зловонни пари, които ни удряха в носа.
Неведнъж някоя погрешна стъпка ставаше причина да затъваме до колене в тъмната, едва потрепваща тиня, след което повърхността й се надипляше от леки концентрични вълни, които се разнасяха надалеч. Тя ни дебнеше с лепкавата си прегръдка на всяка крачка и когато потъвахме в нея, ни се струваше, че някаква злостна ръка ни тегли надолу към гадните й дълбини — толкова жестока и силна беше тази прегръдка.
Ние намерихме само едно доказателство, което ни показа, че и някой друг беше минал преди нас по този опасен път. Нещо черно стърчеше сред кичур блатна трева, който му пречеше да потъне в тинята. Когато Холмс стъпи встрани от пътеката, за да го вземе, потъна до кръста и ако не бяхме там да го измъкнем, кракът му едва ли вече щеше да стъпи някога на твърда почва. Той размаха във въздуха стара черна обувка. Отвътре тя имаше щемпел: „Мейърс — Торонто“.
— Това си струва една кална баня — каза той. — Ето загубената обувка на сър Хенри.
— Хвърлена тук от Степлтън, когато е бягал.
— Точно така. Тя е останала у него, след като я е употребил, за да насочи кучето по следите на сър
