Докато ги наблюдавах, Степлтън стана и напусна стаята, а сър Хенри си напълни чашата и се облегна на стола, смучейки пурата си. Чух изскърцване на врата и хриплив шум от обувки по чакъла. Стъпките минаха по пътеката от вътрешната страна на стената близо до мястото, където се бях притаил. Като погледнах иззад стената, видях, че естественикът се спря пред вратата на една барака в ъгъла на градината. Ключът щракна в ключалката и когато Степлтън влезе, отвътре се чу някакъв особен шум от боричкане. Той стоя вътре само една-две минути, след което чух още веднъж завъртането на ключа и естественикът мина край мен и влезе отново в къщата. Видях го, че пак отиде при госта си, и изпълзях тихо назад към мястото, където ме чакаха моите другари, за да им кажа какво бях видял.
— Значи, Уотсън, казваш, че дамата не е там? — попита Холмс, когато свърших рапорта си.
— Да.
— Къде може да бъде тогава? Никоя от стаите не свети освен кухнята.
— И аз не мога да си представя къде е.
Вече казах, че над голямото Гримпенско мочурище беше паднала гъста бяла мъгла. Ниска, плътна и рязко очертана, тя пълзеше бавно към нас, ограждайки ни постепенно от тази страна като стена. Лунната светлина я правеше подобна на голямо блестящо ледниково поле, над повърхността на което стърчаха само върховете на далечните канари като морени, носени от него.
Холмс, който беше обърнал глава нататък и наблюдаваше тази лениво пълзяща стена, промърмори нетърпеливо:
— Тя се движи към нас, Уотсън!
— Има ли значение това?
— Много голямо — единственото нещо на света, което би могло да обърка плановете ми. Той не може да се забави много. Часът е вече десет. Нашият успех, а дори и животът на сър Хенри зависят до известна степен от това, дали той ще си тръгне, преди мъглата да стигне до пътеката.
Над нас нощта беше ясна и чудно хубава. Звездите блестяха студено, а целият пейзаж се къпеше в меката и сякаш плаха светлина на полумесеца. Пред нас се чернееше къщата, а начупеният покрив и настръхналите й комини се открояваха рязко на небето, обсипано сякаш със сребърен прах. Широките златни ивици светлина от долните прозорци пресичаха градината и се губеха из тресавището. Една от тези ивици внезапно изчезна. Слугите бяха напуснали кухнята. Остана само лампата в столовата, където двамата — жадният за кръв домакин и нищо неподозиращият гост, все още бъбреха, пушейки пурите си.
С всяка измината минута тази бяла пухеста маса, която покриваше половината от тресавището, се приближаваше все по-близо и по-близо към къщата. Първите прозрачни кълбенца вече се виеха в златния квадрат на осветения прозорец. Стената откъм другия край на градината вече не се виждаше и само дърветата стърчаха над този водовъртеж от бяла пара. Видяхме как кълбенцата мъгла изпълзяха от двете страни на къщата и се сляха бавно отпред в плътна стена, над която само горният етаж и покривът останаха да плуват като чудноват кораб в някакво фантастично море.
Холмс гневно удари с ръка по скалата пред нас и тупна с крак от нетърпение.
— Ако след четвърт час той не излезе, пътеката ще бъде покрита с мъгла. А след половин час няма да можем да различим дори и собствените си ръце.
— Да се придвижим малко назад на по-високо място, а?
— Да, смятам, че ще е по-добре.
Мъглата плуваше напред, а ние отстъпвахме пред нея, докато се отдалечихме на половин миля от къщата, но това гъсто бяло море с посребрена от луната повърхност продължаваше да се разлива бавно и неумолимо към нас.
— Отдалечихме се твърде много — каза Холмс. — Това е рисковано, защото той може да бъде застигнат, преди да дойде до нас. Каквото и да става, ще трябва да останем тук. — Той коленичи и долепи ухо до земята:
— Слава богу! Струва ми се, че идва.
Звук от бързи стъпки наруши тишината на тресавището. Като се криехме между скалите, ние се взирахме напрегнато в посребрената отгоре стена пред нас. Стъпките започнаха да се чуват все по-ясно и по-ясно и изведнъж от мъглата, като иззад завеса, се появи човекът, когото чакахме. Като видя над себе си ясното звездно небе, той се огледа изненадано. После закрачи бързо по пътеката, мина близо край нас и продължи нагоре по дългия склон. Като вървеше, той непрекъснато се озърташе назад, поглеждайки ту през едното, ту през другото си рамо, сякаш беше нещо неспокоен.
— Ссст — изсъска Холмс и чух остър звук от зареждане на пистолет. — Внимавайте! То идва!
Някъде из пълзящата към нас маса се зачу слаб, но отчетлив и ситен тропот. Мъглата беше на петдесет ярда от нас и ние тримата се бяхме втренчили нататък и недоумявахме какво ли чудовище ще изхвръкне от нея. Аз стоях до Холмс и погледнах за миг лицето му. То беше бледо, но тържествуващо, а очите блестяха силно на лунната светлина. Но внезапно те изскочиха от орбитите си и се вторачиха неподвижно, а устата му се разтвори от изумление. В същия момент Лестрейд изкрещя от ужас и се хвърли ничком на земята. Аз скочих на крака и безжизнената ми ръка сграбчи инстинктивно револвера, но умът ми се парализира при вида на чудовището, което изскочи от прикритието на мъглата. Да! Това беше куче. Огромно, черно като катран куче, но такова куче никой смъртен никога не е виждал. От зиналата му уста излизаше огън, очите му пламтяха и изпущаха искри, а по муцуната му и по козината около главата и врата играеха пламъци. В налудничавите съновидения на някой болен мозък никога не би могло да се роди видение по-чудовищно, по-страхотно и по-сатанинско от това адско изчадие със свирепа муцуна, което изскочи срещу нас от мъглата.
С огромни скокове огромното черно създание се носеше по пътеката, следвайки упорито стъпките на нашия приятел. Този призрак така ни беше парализирал, че възвърнахме самообладанието си едва когато ни отмина. Тогава Холмс и аз стреляхме едновременно и чудовищният рев, който нададе животното, ни даде да разберем, че поне един от двамата го беше улучил. То обаче не се спря, а продължи да се носи напред. Далече по пътеката ние видяхме сър Хенри. Обърнал глава назад, с осветено от луната мъртвобледо лице и ръце, вдигнати нагоре от ужас, той гледаше безпомощно страшилището, което го преследваше.
Но този рев, който кучето нададе от болка, разпръсна всичките ни страхове. Ако то е уязвимо, значи е смъртно, а щом можахме да го раним, ще можем и да го убием.
Никога не съм виждал човек да тича така, както Холмс тича тази нощ. Винаги съм минавал за много бърз в краката, но той ме изпревари с толкова, с колкото аз изпреварих дребничкия детектив. Докато хвърчахме по пътеката, пред нас се разнасяха един след друг крясъците на сър Хенри и глухото ръмжене на кучето. Аз се появих тъкмо навреме, за да видя как зверът се хвърли върху жертвата си и като я повали на земята, я сграбчи за гърлото, Но в същия миг Холмс изпразни пет патрона в хълбока на животното. То нададе последен агонизиращ рев, щракна злобно със зъби във въздуха и се търкулна по гръб, като махаше яростно с черните си лапи, а после се отпусна на една страна. Запъхтян, аз се надвесих над него и опрях револвера в страшната му светеща глава, но не стана нужда да натискам спусъка. Гигантското куче беше мъртво.
Сър Хенри лежеше безчувствено там, където беше паднал. Разкъсахме яката му и като видя, че няма никаква рана и се убеди, че го бяхме спасили навреме, Холмс изрече някаква благодарствена молитва. Клепачите на нашия приятел потрепнаха и той направи едва забележимо усилие да се помръдне. Лестрейд пъхна между зъбите му шишенцето си с коняк и след миг ни погледнаха две уплашени очи.
— Боже мой! — прошепна баронетът. — Какво беше това? О, небеса, какво беше това?
— Каквото и да е било, то е мъртво — каза Холмс. — С привидението, което преследваше вашия род, е свършено веднъж завинаги.
Чудовището, което лежеше пред нас, внушаваше страх дори само с големината и силата си. То не беше чист блъд хаунд28, нито чист мастиф, а сигурно мелез от двете породи — страшен свиреп пес с големина на млада лъвица. Макар и умряло, от огромните му челюсти все още излизаше синкав пламък, а малките хлътнали зли очи бяха заобиколени с огнени кръгове. Докоснах с ръка светещата му муцуна и когато я отдръпнах, видях, че пръстите ми също светнаха, заблестяха в тъмнината.
— Фосфор — казах аз.
— Да. Някакъв хитро измислен препарат — потвърди Холмс, като подуши умрялото животно. — Без
