— Боже мой, какво ужасно нещо! Как се е случило това?
— Изглежда, че е паднал от тези скали и си е счупил врата. Приятелят ми и аз се разхождахме из тресавището и чухме вик.
— Аз също чух вик. Това ме накара да изляза. Обезпокоих се за сър Хенри.
— Защо именно за сър Хенри? — не се въздържах аз.
— Защото му бях предложил да намине към нас. Понеже не дойде, аз се изненадах и, естествено, когато чух викове из тресавището, се обезпокоих за него. Между впрочем — очите му отново заиграха ту към Холмс, ту към мен — чухте ли нещо друго освен виковете?
— Не — каза Холмс, — а вие?
— Не.
— Тогава защо питате?
— О, нали знаете историите, които разправят селяните за кучето-фантом и други такива чудеса. Казват, че го чували нощем из тресавището. Чудех се дали не сте дочули някакъв вой тази нощ.
— Не чухме нищо подобно — казах аз.
— А каква е вашата теория за смъртта на този нещастник?
— Без съмнение тревогите и постоянният страх, че може да бъде открит, са помрачили разсъдъка му. В припадък на лудост той е тичал из тресавището, случайно е паднал оттука и си е счупил врата.
— Тази теория изглежда съвсем правдоподобна — каза Степлтън като че ли с облекчение. — А вие, мистър Шерлок Холмс, какво мислите за това?
Моят приятел се поклони.
— Много бързо разпознавате хората — каза той.
— Ние ви очакваме тук още откак дойде доктор Уотсън. Пристигате тъкмо навреме, за да видите една трагедия.
— Да, наистина. Струва ми се, че обяснението на моя приятел е правилно. А утре ще отнеса със себе си в Лондон само един неприятен спомен.
— О, вие се връщате утре?
— Така възнамерявам.
— Надявам се, че вече сте хвърлили известна светлина върху всички тези събития, които така ни озадачиха?
Холмс сви рамене:
— Човек не винаги постига такъв успех, на какъвто се надява. На детектива са нужни факти, а не легенди и слухове. Нищо не излезе от тази работа.
Моят приятел говореше с най-естествен и безучастен тон. Степлтън продължаваше да го гледа настойчиво. После се обърна към мене:
— Бих предложил да отнесем този нещастник до в къщи, но сестра ми така ще се изплаши, че не ми се иска да настоявам за това. Мисля, че ако го покрием с нещо, ще можем да го оставим тука до утре.
Така и направихме. След като отклонихме гостоприемното предложение на Степлтън, ние се отправихме към Баскервил Хол, като оставихме естественика да си върви сам. Когато погледнахме назад, видяхме неговата бавно отдалечаваща се по тресавището фигура, а зад нея — черното петно върху посребрения склон, което показваше мястото, където лежеше човекът, завършил живота си така ужасно.
— Най-после се хванахме за гушите — каза Холмс, като вървяхме през тресавището. — Какво самообладание има този приятел! Как се окопити веднага, след като разбра, че жертва на неговия кроеж е станал съвсем друг човек. А това би трябвало да бъде зашеметяващ удар за него. Казах в Лондон, Уотсън, и сега пак повтарям: никога не сме кръстосвали шпагите си с такъв достоен противник.
— Съжалявам само, че те видя.
— И аз съжалявах отначало, но нямаше как да избегнем това.
— А как мислиш: сега, когато знае, че си тук, ще измени ли плановете си?
— Това може би ще го накара да бъде по-предпазлив или пък ще го принуди да се реши изведнъж на някоя отчаяна постъпка. Както повечето ловки престъпници, той сигурно се осланя твърде много на собствената си хитрост и си въобразява, че ни е изиграл окончателно.
— Защо не го арестуваме веднага?
— Драги ми Уотсън, ти си човек на действието. Изглежда, че само за това си роден. Каква полза ще имаме от това? Нямаме никакви доказателства против него, Ето, в това се състои неговата дяволска хитрост! Ако действуваше чрез някой човек, тогава можеше да се доберем до някакви улики, но сега, и да извадим кучето на бял свят, това съвсем няма да ни помогне, за да сложим въжето около врата на господаря му.
— Но тук несъмнено има престъпление.
— Нито следа от такова. Само предположения и догадки. В съда ще станем за смях, ако се явим там с такава история и такива „факти“.
— Имаме смъртта на сър Чарлз.
— Намерен мъртъв без никаква следа от насилие. Ти и аз знаем, че е умрял от страх, знаем също и какво го е изплашило, но как ще убедим в това дванадесетте тъпи съдебни заседатели. Къде е тук кучето? Къде са следите от зъбите му? Ние знаем, разбира се, че куче не хапе мъртъв човек и че сър Чарлз е умрял, преди още този звяр да се е нахвърлил върху него. Трябва обаче да докажем всичко това, а ние не сме в състояние да го направим.
— Е, а тази нощ?
— И тази нощ положението не е много различно. И сега няма пряка връзка между кучето и смъртта на този човек. Ние въобще не видяхме кучето. Само го чухме, но не можем да докажем, че е гонило именно каторжника. Пълна липса на мотивировка! Не, драги мой, ще трябва да се примирим с факта, че досега нямаме никакви улики за престъпление и поради това трябва да намерим такива дори ако е нужно да рискуваме.
— И какво предлагаш?
— Надявам се много на това, което мисиз Лаура Лайънс би могла да направи за нас, когато положението на нещата й стане ясно. Имам също и свой собствен план. Но нека не мислим за утрешния ден, макар да се надявам, че преди той да измине, ние ще имаме най-после надмощие.
Нищо повече не можах да измъкна от него; той вървя, потънал в мислите си, до самата врата на Баскервил Хол.
— Ще влезеш ли?
— Да, не виждам никакъв смисъл да се крия повече. Но… една последна дума, Уотсън: не казвай нищо на сър Хенри за кучето. Нека си мисли, че причината за смъртта на Селдън е такава, каквато на Степлтън му се искаше да вярваме, че е. Така той ще има повече мъжество за изпитанието, на което ще трябва да се подхвърли утре, щом е поел ангажимент (ако си спомням добре твоя отчет)да обядва у Степлтънови.
— Но и аз съм поканен у тях.
— Тогава ще трябва да им се извиниш, а той ще отиде сам. Това лесно ще се нареди. А сега, ако сме закъснели за обед твърде много, то поне за вечеря идваме тъкмо навреме.
Глава XIII
Залагане на мрежите
Като видя Шерлок Холмс, сър Хенри по-скоро се зарадва, отколкото учуди, защото от няколко дни насам се надяваше, че последните събития ще накарат Холмс да пристигне от Лондон. Все пак той вдигна вежди, като видя, че моят приятел нито има багаж, нито пък се опитва да обясни липсата му. Веднага снабдихме Холмс с всичко необходимо и после, през време на закъснялата вечеря, разправихме на баронета онази част от нашите преживявания, която би следвало да знае.
На мене се падна неприятното задължение да съобщя на Баримор и жена му новината за смъртта на Селдън. За лакея това беше явно облекчение, но тя плака горчиво, закрила лице с престилката си. В очите на целия свят Селдън беше убиец — полузвяр — полудемон, но за нея той винаги щеше да си остане малкото своенравно момченце от времето на нейното моминство — детето, което не се е откъсвало от ръцете й. Наистина нещастен е онзи мъж, за когото поне една жена не би поплакала след смъртта му.
— Откак Уотсън излезе сутринта, цял ден седя в къщи с лошо настроение — каза баронетът. — Смятам,
