чувствувах, че ще се отнеса несправедливо, ако не ви кажа всичко, което зная.
— Много добре, Баримор, можете да си вървите. Когато лакеят излезе, сър Хенри се обърна към мен:
— Е, Уотсън, какво мислите за този нов лъч?
— Изглежда, че от него мракът стана още по-непрогледен от преди.
— И аз мисля така. Но ако можем да открием тази Л. Л., цялата работа ще се изясни. Това беше добре дошло. Сега знаем, че има някоя, която ще ни снабди с факти, стига само да можем да я намерим. Какво смятате, че трябва да направим?
— Нека веднага уведомим Холмс за всичко. Това ще му даде ключа, който търсеше. Аз съм почти сигурен, че той ще пристигне Незабавно.
Отидох веднага в стаята си и описах на Холмс разговора с Баримор. Очевидно моят приятел беше много зает напоследък, защото писмата, които получих от „Бейкър стрийт“, бяха малко и къси, без коментарии върху сведенията, които му давах, и без никакъв намек за моята мисия тук. Без съмнение случаят с шантажа го е погълнал изцяло. Но последните събития сигурно ще привлекат вниманието му и ще събудят отново интереса му. Как ми се иска той да е тук!
17 октомври
Днес целия ден вали дъжд, който капе от стрехите и шумоли в бръшляна. Мисля си за каторжника, скитащ се из неприветливото и студено тресавище без никакъв подслон. Горкият! Каквито и да са престъпленията му, той беше страдал достатъчно, за да ги изкупи. После си спомних за другия — лицето в каретата и фигурата, очертана на луната. Дали и той — невидимият наблюдател, синът на тъмнината — също беше навън сред този потоп?
Надвечер облякох мушамата и тръгнах из подгизналото тресавище, рисувайки във въображението си страшни картини. Дъждът ме шибаше в лицето, а вятърът свиреше в ушите ми. Господ да му е на помощ на този, който се скита по това време из Гримпенското мочурище! Сега дори и твърдите възвишения се бяха превърнали в блато. Изкачих се на Черната канара, върху която бях видял самотния съзерцател, и от стръмния й връх огледах унилото тресавище. Водният вихър бушуваше над червеникавокафявата му повърхност, а тежките оловносиви облаци бяха надвиснали над този пейзаж, увивайки се като сиви гирлянди около склоновете на фантастичните хълмове. В далечната падина отляво, полускрити от мъглата, се извисяваха над дърветата двете тънки кули на Баскервил Хол. Те бяха единственият признак за човешки живот тук, ако не смятаме предисторическите колиби, накацали нагъсто по склоновете на хълмовете. Наоколо нямаше и следа от самотния човек, когото бях видял на същото това място преди две нощи.
Като се връщах, ме настигна доктор Мортимър, който караше двуколката си по един неравен път, идващ откъм отдалечената ферма на Фаулмайър. Докторът е много внимателен към нас и почти не минава ден, без да се отбие в Баскервил Хол, за да види как я караме. Той настоя да се кача в двуколката му, за да ме откара в къщи. Беше много угрижен поради изчезването на неговия малък спаниел. Той се залутал из тресавището и не се върнал вече. Аз го утеших, доколкото можах, но си спомних понито в Гримпенското мочурище и си помислих, че едва ли ще види вече кучето си.
— Между впрочем, Мортимър — казах аз, като се клатушкахме в кабриолета по неравния път, — предполагам, че познавате почти всички, които влизат в района на вашите обиколки.
— Мисля, че всички.
— Тогава можете ли да ми кажете името на някоя жена, чиито инициали са Л. Л.?
Той помисли малко и после каза:
— Не. Има няколко цигани и земеделски работници, за които не съм сигурен, но между фермерите и дребните земевладелци няма никой с такива инициали. Или … чакайте! — добави той след малка пауза. — Има една Лаура Лайънс. Ето ви Л. Л., но тя живее в Кумб Трейси.
— Коя е тя? — попитах аз.
— Дъщерята на Франклънд.
— Какво? На маниака Франклънд?
— Точно така. Тя се омъжи за един художник на име Лайънс, който беше дошъл тук за етюди. Той обаче излезе мерзавец и я напусна. Впрочем, доколкото разбрах, вината не е само в нейния съпруг. Баща й се отказа от нея, защото тя се омъжи без негово съгласие, а може би за това имаше и някои други причини. С една дума, и двамата грешници — старият и младият, й почерниха живота.
— А от какво живее сега?
— Струва ми се, че старият Франклънд й отпуска по нещичко, но то не може да бъде много, тъй като и самият той не е в цветущо състояние. Но каквото и да е заслужила, човек не би трябвало да я остави да пропадне безнадеждно. Нейната история стана известна наоколо и някои хора й помогнаха, за да й дадат възможност да изкарва почтено прехраната си. Единият от тях беше Степлтън, а другият — сър Чарлз. И аз дадох малко пари. Искахме да й помогнем да изучи машинопис.
Той пожела да разбере целта на моите въпроси, но аз успях да задоволя неговото любопитство, без да му казвам повече, отколкото трябва, защото нямаше смисъл да се доверявам на когото и да било. Утре сутринта ще се отправя към Кумб Трейси и ако успея да видя тази Лаура Лайънс със съмнителна репутация, ще направим голяма крачка напред, защото ще изясним едно звено от веригата загадъчни случки.
Малко по малко аз действително съм се превърнал в хитра змия; когато Мортимър ме хвана натясно с въпросите си, небрежно го попитах към кой тип се отнася Франклъндовият череп, така че през останалата част от пътя слушах лекция по краниология26. Ненапразно съм живял години наред с Шерлок Холмс.
Трябва да отбележа още една случка от този бурен и мрачен ден. Това е разговорът, който току-що имах с Баримор. Той ми даде в ръцете един силен коз и аз ще го изиграя, когато му дойде времето.
Мортимър остана за вечеря, а след това се заиграха с баронета на карти. Лакеят ми донесе кафето в библиотеката и аз използувах случая да му задам няколко въпроса.
— Е, Баримор — казах аз, — замина ли вашият мил родственик, или се спотайва все още наоколо?
— Не зная, сър. Дай боже да се е махнал оттук, защото ни донесе само неприятности. Нищо не съм чул за него, откак му оставих храна последния път, а това беше преди три дена.
— Вие видяхте ли го тогава?
— Не, сър, но когато същия ден по-късно минах оттам, храната я нямаше.
— Значи положително е бил там.
— Така би заключил всеки, сър, освен… ако другият човек не я е взел.
Както бях вдигнал чашата към устните си, така и останах, като гледах втренчено Баримор.
— Значи вие знаете, че там има още някой?
— Да, сър, има още един човек из тресавището.
— Вие виждали ли сте го?
— Не, сър.
— Тогава откъде знаете за него?
— Селдън ми каза, сър, преди седмица или повече. Той също се крие, но доколкото разбирам, не е каторжник. Не ми харесва това, доктор Уотсън. Казвам ви откровено, сър, не ми харесва! — извика той в неудържим порив.
— Чуйте ме, Баримор! Аз действувам изключително в интерес на вашия господар. Дойдох тук с единствената цел да му помогна. Кажете ми откровено какво именно не харесвате?
Баримор се подвоуми за момент, сякаш съжаляваше за избухването си или пък му беше трудно да изрази чувствата си с думи.
— Всички тези работи, които стават там, сър — извика той най-после, като махна с ръка към мокрия от дъжда прозорец, който гледаше към тресавището. — Има някаква мръсна игра тук, има някакви тъмни и подли кроежи! В това мога да се закълна! Ще бъда много радостен, сър, когато видя сър Хенри на път за Лондон.
— Но какво ви плаши толкова?
— Да вземем смъртта на сър Чарлз! Тя беше достатъчно злокобна въпреки всичко, което каза следователят. Послушайте нощем какви звуци се носят над тресавището! Никой не би минал там след залез слънце, та дори и пари да му давате. Ами този непознат, който се крие там и дебне, и чака! Какво чака той? Какво значи всичко това? Това значи нещастие за всеки, който носи името Баскервил, и аз ще бъда
