благополучие, а на другия ден се отправих за Бирмингам; избрах по-ранен влак, за да бъда на мястото преди назначения час. Вещите си оставих в хотела на Ню Стрийт, а сам отидох на адреса, който ми бе посочен. Пристигнах четвърт час по-рано от уреченото време; мислех, че това е все едно. Къщата с №126 беше цялата заета с търговски помещения и кантори. Започнах да чета названията им едно след друго, но кантора на Френско-Средиземно-Харуардското дружество тук нямаше. Спрях и започнах да се питам, що ли значи това; защо тия хора се бяха обърнали към мене? Възможно бе да са поискали да ми се присмеят. Вече се бях наканил да си вървя, когато при мене дойде някакъв човек. По лицето и гласа той много приличаше на вчерашния ми гост, само че този беше хубаво избръснат и косите му бяха с по-светъл цвят.
— Вие ли сте господин Хол Пайкрофт? — запита той.
— Да — отговорих аз…
— А! Аз ви чакам, но вие дойдохте малко по-рано от назначения час. Днес сутринта получих писмо от брат си. Той много ви хвали.
— Аз ви търсих, тъкмо четях названията на канторите, когато се приближихте — казах аз.
— Нашата кантора още няма фирма — отвърна той. — Ние сме се наредили тук временно. Елате с мен, трябва да поговорим върху подробностите.
Аз го последвах по стълбата горе и се намерих в малки, съвсем лишена от мебели и неуредена стая. Мислех, че ще видя тук нещо съвсем друго, сиреч цял ред дълги маси със седнали зад тях многочислени писари, както обикновено бива в канторите, и затова с голямо учудване гледах малката маса, двата стола и шкафа, които съставяха цялата обстановка на стаята.
— Не се огорчавайте, господин Пайкрофт — каза спътникът ми, като забеляза моето учудване. — И Рим не е бил построен за един ден. Нашето дружество е много богато, та не обръща внимание на дреболиите и не се грижи за външността. Бъдете любезен, седнете и ми дайте писмото на брат ми.
Аз изпълних желанието му, и той внимателно прочете писмото.
— Вие, изглежда, сте направили на брат ми Артър много добро впечатление, въпреки че той съди за хората много строго. Моля ви, смятайте, че сте постъпили на работа.
— Каква ще бъде длъжността мм? — запитах аз.
— След време вие ще завеждате нашия голям клон в Париж, но временно ще трябва да останете за две седмици в Бирмингам, където ще ни бъдете много полезен.
— По какъв начин?
Вместо отговор той извади от шкафа голяма червена книга.
— Това е справочник на Париж — каза той. — Тук се намират имената на всички търговски къщи и фирми. Аз ви моля да вземете книгата със себе си и да запишете адресите на всички, които ще ни бъдат полезни в нашата работа. Това е много важно за мен.
— Но вие имате сигурно вече готови списъци с адресите на фирмите? — запитах аз.
— Те не са достатъчни за нас. Тия списъци са съставени по друга система, не като нашите. Тук, в тая книга, вие ще намерите моите упътвания, от които ще трябва да се ръководите, като пристъпите към работата. Аз трябва да имам тия списъци в понеделник към обяд. Довиждане, господин Пайкрофт. Бъдете само трудолюбив и точен и вие скоро ще бъдете в добри и изгодни отношения с нашето дружество.
Аз отидох пак в хотела с голямата книга под мишница и с тежки съмнения в сърцето си. От една страна, се радвах, че най-сетне съм си намерил място и че получих сто фунта; от друга — мъчеха ме съмнения. Видът на празната кантора, пълното отсъствие на служители ми направиха неприятно впечатление, и аз неволно се замислих. Безпокояха ме съмнения за имотното състояние на моите господари. Но нямаше какво да се прави; бях получил пари и тъй или инак трябваше да работя. Заех се с работата и писах, без да вдигам ръка цялата неделя. В понеделник стигнах до буква Н. Тръгнах към своя господар, когото намерих в същата празна стая, и получих нов срок до сряда, а работата ми още не бе привършена. Едва в петък, сиреч вчера, я привърших и се явих при Хари Пинар.
— Много ви благодаря — каза той. — Безпокоя се да не съм ви преуморил с работа. Но тоя списък ми бе необходим.
— Доста поработих над него — забелязах аз.
— Е, а сега — каза той — ще ви моля да ми напишете друг такъв списък.
— Много добре.
— Утре вечер около седем часа наминете пак при мене и ми покажете какво сте успели да направите. Само, моля ви се не се уморявайте много. Няколко часа, прекарани в слушане на музика, ще ви донесат несъмнена полза.
Като каза това, той се засмя, и аз за голямо свое учудване видях, че на втория му зъб отляво светна златна пломба.
Шерлок Холмс с най-голямо удоволствие потри ръце, а аз гледах нашия клиент, без да разбирам нищо.
— Вие навярно сте учуден, доктор Уотсън — каза той, — но не знаете каква е работата. А работата е в това, че когато аз в Лондон казах на другия Пинар, брата на този, че няма да пиша на Маусън, той също се засмя и на неговия преден зъб, точно тъй, както и у този, видях златна пломба. Тук аз сравних Гласовете на двамата братя, техните фигури и помислих, че ако оставим настрана онова, което свободно може да се измени с бръснача, ще дойдем до убеждението, че това е едно и също лице. Разбира се, има случаи на доста голяма прилика между братя, но не може да се допусне чак такова съвпадение, та и у двамата да е пломбиран един и същи зъб.
Излязох от кантората на улицата и чувствувах, че в главата ми нещо не е добре, сякаш в нея имаше мъгла. Върнах се в хотела и първата ми работа беше да полея главата си със студена вода от чешмата, за да се освежа. След това започнах да размислям върху станалото. Защо ме отпрати той от Лондон в Бирмингам с писмо от себе си до самия себе? Защо замина сам преди мене? Всичко това ми беше крайно непонятно и не беше работа за моя разум. Колкото и да се мъчех да си обясня тая работа, нищо не излезе, и тогава реших да се обърна към господин Шерлок Холмс. Тая сутрин аз едва не закъснях за влака, с който дойдох тука, и ето сега ние всички пътуваме за Бирмингам.
Писарят на комисионера завърши своя чуден разказ. Известно време ние мълчахме. Холмс се облегна на възглавницата и изпод вежди ме погледна. Лицето му бе доволно, но сериозно. Той приличаше на познавач, комуто са предложили да оцени вино, и той е изпил първата глътка.
— Тънко нещо, Уотсън. — Как мислите вие? — запита Холмс. — Няколко неща в тая история ми се харесват. Аз мисля, че би било отлично да си уредим среща с господин Пинар в неговата временна кантора на Френско-Средиземно-Харуардското дружество.
— А как ще я уредим? — запитах аз.
— О! Това е много лесно — живо възкликна господин Хол Пайкрофт. — Аз ще му кажа, че вие сте мои другари и молите за работа. Напълно естествено е да ви заведа при него, като при директор на фирма, в която сам служа.
— Отлично! Става! — извика Холмс. — Ще ми бъде много драго да се запозная с тоя благородник. Ще се помъча да проникна в тайната му; за мен е крайно любопитно кои от вашите качества, друже мой, той оценява тъй високо? Или може да се случи, че…
Холмс замълча и се загледа в прозореца; до самата спирка на Ню Стрийт той не произнесе ни дума.
Беше седем часът вечерта, когато ние по Корпорейшън Стрийт стигнахме до кантората на дружеството.
— Няма защо да идваме по-рано от определеното време — каза нашият клиент. — Той и в кантората се явява само за да види там ли съм, а в останалото време кантората е празна.
— Това е знаменателно — забеляза Холмс.
— Така и мислех — извика писарят. — Ето го, той върви пред нас.
И той ни посочи човек с нисък ръст, рус, прилично облечен, който вървеше по отсрещния тротоар. Ние видяхме как той, като се изравни с вестникопродавеца, купи от него вечерния вестник и като го смачка в ръката си, изчезна във входа на кантората. — Това е той! — извика Хол Пайкрофт. — Сега вече сигурно е в кантората си. Хайде с мен, иска ми се колкото може по-скоро да се свърши тая работа.
Ние го последвахме, качихме се по стълбата на петия етаж и се намерихме пред полуотворена врата. Нашият клиент почука.
— Влезте — чу се нечий глас.
