Ние влязохме в празната стая, която ни бе описал в разказа си Хол Пайкрофт. До единствената маса седеше господинът, когото току-що бяхме видели на улицата, и четеше вестник. При нашето влизане той дигна глава и аз видях по лицето му израз на скръб, нещо повече от скръб — това бе ужас, какъвто хората рядко изпитват.
На бледото му като платно лице диво блуждаеха очите, а челото му бе покрито с едри капки студена пот. Той гледаше своя писар, сякаш го виждаше за пръв път, а по израза на лицето на последния аз разбрах, че той никога не е виждал господаря си в такова състояние.
— Вие не сте добре, господин Пинар? — запита той.
— Да, болен съм — отвърна онзи, като правеше усилия да се овладее. Той облиза устни с езика си и продължи: — Кои са тия господа, дето са дошли с вас?
— Единият от тях е господин Харис от Бърмънд, а другият — господин Прейс, тукашен — отвърна без ни най-малко смущение Пайкрофт. — Това са мои добри другари и опитни служители. Сега те са без работа и се надяват вие да ги настаните в нашето дружество.
— Твърде е възможно! Твърде е възможно! — извика господин Пинар, като се силеше да се усмихне. — Да, потребни ми са хора и навярно ще ви дам работа. А каква е вашата специалност, господин Харис?
— Аз съм счетоводител — отвърна Холмс.
— А! Да, вие ще ми потрябвате. А вие, господин Прейс?
— Писар — отвърнах аз.
— Надявам се, че и за вас ще се намери работа при нас. Щом се изясни положението напълно, веднага ще ви известя, а сега ви моля, оставете ме сам! За Бога, оставете ме.
Тия думи се изтръгнаха от него някак неволно. Като че ли той не издържа на ролята, която се мъчеше да играе с всички сили.
Ние с Холмс се спогледахме, а Хол Пайкрофт дойде по-близо до масата.
— Вие забравихте, господин Пинар, че аз идвам днес тук по ваше искане… — каза той.
— Разбира се, господин Пайкрофт, разбира се — отвърна онзи вече със значително по-спокоен тон. — Почакайте ме малко тук, а и вашите другари нека почакат. След три минути най-много аз ще бъда на услугите ви. Простете, че злоупотребявам с търпението ви.
Той стана, извънредно вежливо ни се поклони, а след това се скри зад вратата, която водеше в другата стая, и я затвори след себе си.
— Какво да правим? — прошепна Холмс. — Да не би той да избяга?
— Невъзможно е — отвърна Пайкрофт.
— Защо?
— Тая врата води във вътрешна стая.
— А няма ли изход от нея?
— Няма.
— Мебелирана ли е?
— До вчера беше съвсем празна.
— В такъв случай какво прави той там? Това съвсем не мога да разбера. Ако някой човек е изпитал най-силен ужас, това е господин Пинар. Но какво го е изплашило до такава степен?
— Той подозира, че сте детектив — забелязах аз.
— Това е възможно — съгласи се Пайкрофт.
Но Холмс поклати глава.
— Той е бил страшно бледен и по-рано, преди да влезем в стаята — каза той. — Напълно възможно — е, че…
Думите му бяха прекъснати от силно чукане в съседната стая.
— За какъв дявол чука на своята врата? — извика писарят. Изведнъж в съседната стая се раздаде отново тежко чукане. Ние с учудване гледахме затворената врата.
Като се обърнах случайно към Холмс, аз видях, че той бе станал сериозен и чертите на лицето му изразяваха крайна възбуда. Зад затворената врата в тая минута се чу тихо боботене, после се раздаде хъркане и някой бързо зачука по някакъв дървен предмет.
Шерлок Холмс се хвърли към вратата и я блъсна. Но тя бе затворена отвътре. Като последвахме примера му, ние се втурнахме към нея и също я натиснахме с всички сили. Отначало затрещя едното резе, после другото и вратата с трясък се отвори. Ние се втурнахме в стаята.
Тя беше празна.
Но само така ни се стори на пръв поглед. В ъгъла имаше още една врата. Холмс я отвори.
На пода се търкаляха палто и жилетка, а зад вратата, на забита в стената кука, на собствените си презрамки висеше главният директор на Френско-Средиземно-Харуардското дружество. Коленете му бяха свити, главата извърната настрана, а токовете на обущата чукаха по вратата. Това именно бе чукането, което бяхме чули по време на нашия разговор.
В миг аз бях вече при него, обхванах тялото и го повдигнах нагоре. Холмс и Пайкрофт се спуснаха да помагат и бързо го освободиха от клупа. А след минута той лежеше на пода в предната стая, където го изнесохме. Лицето му бе съвсем сиво. От прилива на кръв устните му бяха почервенели ужасно. Той представляваше страшно зрелище.
— Какво мислите за него, Уотсън? — запита Шерлок Холмс.
Аз се наведох над него и започнах внимателно да го преглеждам. Пулсът беше слаб и пресеклив, дишането едва-едва се забелязваше, но клепачите изведнъж трепнаха и през тях се мярна бялото на очите.
— Той едва не умря — казах аз, — но мисля, че опасността вече мина. Отворете прозореца и дайте вода.
Аз взех шишето, разкопчах яката му и ръснах върху лицето му вода. После дълго време се мъчех да му правя изкуствено дишане.
— Е, сега всичко е само въпрос на време — казах аз най-сетне, като го оставих.
Холмс бе свел глава и с ръце в джобовете стоеше край масата.
— Мисля, че трябва да съобщим за станалото в полицията — каза той. — Но ми се иска да го разпитам, за да изясним напълно работата.
— Всичко това е много тайнствено — каза Хол Пайкрофт, като се почесваше по главата. — За какво им бях потрябвал аз и за какво ме извикаха тук?
— Ха! На мен всичко ми е ясно — отвърна Холмс с отсянка на нетърпение в гласа. — Само едно не мога да разбера: какво го е заставило да се реши на самоубийство?
— Значи всичко останало ви е ясно?
— Доколкото мога правилно да съдя, да. А вие какво ще кажете, Уотсън?
Аз свих рамене.
— Трябва да призная, че съвсем нищо не разбирам — рекох аз.
— О, ако помислите малко, веднага ще дойдете до заключението, че работата е отивала към един край.
— А именно?
— Всичко се свежда до две точки. Първата — това е да се застави Пайкрофт да даде писмено съгласие, че иска да постъпи на работа в това несъществуващо дружество. Нима не разбирате за какво им е потрябвало това?
— Казвам ви искрено, не разбирам — признах аз.
— Та това е така просто и ясно. При сключване на подобни условия обикновено не прибягват към книга и цялата работа се извършва устно, тъй че тук има изключение, макар да не знаем какви са причините му. Значи, приятелю мой, на тях им е потрябвал образец от вашия почерк. В това се крие цялата работа.
— Но защо?
— Защо! Съвсем вярно. Защо? Когато отговорим на тоя въпрос, нашата малка задача ще бъде решена. Защо? Някому е потрябвало да се научи да фалшифицира вашия почерк и ето по такъв начин се е сдобил с образец от вашето писмо. А сега да се обърнем към втората точка и вие ще видите, че тя решава по някакъв начин и първата. Та вие не сте забравили, че Пинар не е искал да се откажете от предложеното ви място. Потребно му е било управителят на онази известна фирма да бъде уверен, че в понеделник новият
