— Не съм много сигурен за това — отвърнах аз.
Той ме погледна замислено.
— Вие сте много странен човек — каза той накрая. — Не мога да ви разбера. Все още стоите между мен и София. Опасна е тази позиция, която сте заели, сър. О, повярвайте ми преди да бъде твърде късно. Ако само знаехте какво съм направил, за да спечеля тази жена — как рискувах тялото си, как загубих душата си… Вие сте една малка пречка в сравнение с някои, които съм преодолявал — вие, когото един удар с нож или с камък завинаги биха отстранили от пътя ми. Но Господ да ме пази от това! — извика диво той. — Аз съм вече твърде дълбоко съгрешил, твърде дълбоко. Всичко друго, но не и това.
— По-добре за теб ще бъде да заминеш обратно за родината си — казах аз, — вместо да се прокрадваш през пясъчните хълмове и да нарушаваш спокойствието ми. Когато имам достатъчно основания да вярвам, че си се махнал оттук, ще предам тази жена на попечителството на руския консул в Единбург. Дотогава ще я закрилям сам и нито ти, нито кой да е руснак, родил се някога, няма да я отнеме от мен.
— И каква е причината да ме разделяш от София? — попита той — Нима допускаш, че аз ще я нараня? Боже мой, та аз всеки миг бих дал живота си, за да я предпазя и от най-малката беда. Защо постъпваш така?
— Правя го, защото това ми доставя удоволствие — отвърнах аз. — Не давам отчет пред никого за своето поведение.
— Слушай! — извика той като внезапно пламна в бяс и се приближи към мен с наежена рошава брада и присвити мургави юмруци — Ако допусках, че имаш дори една единствена задна мисъл към това момиче — ако дори за момент имах основание да вярвам, че имаш някаква съществена причина за това да я задържаш — тогава така сигурно, както е сигурно, че има Бог в небесата, със собствените си ръце щях да изтръгна сърцето от гърдите ти!
Самата мисъл сякаш го накара да полудее, защото цялото му лице се изкриви, а пръстите му се свиваха и разпущаха конвулсивно. Помислих, че всеки момент ще се вкопчи в гърлото ми.
— Стой назад — казах аз, слагайки ръка на пистолета си, — ако ме докоснеш дори и с пръст, ще те убия.
Той пъхна ръка в джоба си и за момент си помислих, че също се готви да извади някакво оръжие, но вместо това измъкна цигара и я запали, след което набързо пое дима в дробовете си. Без съмнение от опит бе установил, че това е най-ефективният начин да обуздае гнева си.
— Казах ви — продължи той с по-спокоен глас, — че името ми е Органев — Алексей Органев. По рождение съм финландец, но живота си съм прекарал в най-различни части на света. Бях от хората, които никога не биха се застояли на едно място нито пък биха се отдали на спокойно съществувание. След като се сдобих със собствен кораб, едва ли е останало пристанище от Архангелск до Австралия, което да не съм посетил. Бях груб, див и свободен… Но при нас имаше един младеж, сър, който беше изискан, чист и сладкодумен, умел в малките намеци и комплименти, които жените така обичат. Този младок със своите хитрости и залъгалки открадна от мен любовта на момичето, което винаги съм възприемал като свое собствено и което до този момент изглеждаше склонно да отвръща на чувствата ми. Аз бях заминал на рейд до Хамърфест за слонова кост и когато се прибрах, неочаквано научих, че моята гордост, моето съкровище, щеше да се омъжи за това нежнолико момче и че процесията дори е тръгнала към църквата. В подобни моменти, сър, нещо се преобръща в мен и аз едва осъзнавам какво върша. С част от екипажа — мъже, с които съм плавал заедно от години и които ми бяха предани като стомана — акустирахме на брега. Отидохме направо в църквата. Те стояха — тя и той — пред свещеника, но нещото още не бе извършено. Врязах се между тях и я хванах през кръста. Моите хора отблъснаха с бой уплашения младоженец и другите присъстващи. Занесохме я до лодката, а после на борда на кораба, след което вдигнахме котва и отплавахме през Бяло море, докато не оставихме преследвачите от Архангелск далеч зад хоризонта. Тя разполагаше с моята кабина, с моята стая, имаше всички удобства. Аз спях при моряците на бака. Надявах се, че с течение на времето нейното отвращение към мен ще избледнее и че тя ще благоволи да се омъжи за мен в Англия или във Франция. Така плавахме дни наред. След като Северният нос остана далеко зад нас, се понесохме покрай сивия норвежки бряг, но все още въпреки цялото ми внимание, тя не ми прощаваше за това, че я бях откъснал от нежния й любим. Тогава дойде и този проклет щорм, който разби моя кораб и моите надежди и ме лиши дори от възможността да виждам момичето, заради което рискувах толкова много. Може би все пак тя ще може да ме обикне. Вие, сър — каза той с надежда, — вие приличате на човек, който е видял много на този свят. Вярвате ли, че тя би могла да забрави онзи младеж и да обикне мен?
— Отегчих се от твоята история — казах аз, като се обърнах настрана. — Що се отнася до мен, аз мисля, че ти си голям глупак. Ако си внушиш, че любовта ти ще заглъхне с времето, то можеш да се занимаваш с каквото ти харесва, докато най-накрая това наистина стане. Но, ако от друга страна, ти нямаш подобни намерения, то най-добре е да си прережеш гърлото, защото няма по-къс изход. Не мога да губя повече време с теб.
С тези думи побързах да се отдалеча и се спуснах до лодката. Не се обърнах назад нито веднъж, но чувах притъпения шум от стъпките му по пясъка докато ме следваше.
— Аз ви разказах само началото на своята история — каза той — и някой ден вие ще научите и края й. Ще направите добре, ако пуснете момичето.
Изобщо не му отвърнах, а изтласках лодката във водата. След като бях изминал известно разстояние, погледнах назад и различих високата му фигура на жълтия пясък, докато той стоеше и гледаше замислено след мен. Когато няколко минути по-късно погледнах отново, той вече бе изчезнал.
Дълго време след това животът ми бе така установен и монотонен, какъвто беше преди корабокрушението. По едно време дори си помислих, че човекът от Архангелск окончателно си е заминал, но няколкото стъпки, които видях по пясъка и най-вече малката купчинка цигарена пепел, която намерих един ден зад едно хълмче, откъдето можеше да се наблюдава къщата, ме предупредиха, че макар и да не се забелязваше, той все още се намираше в околността. Моето отношение към руското момиче остана както и преди. Отначало старата Медж бе малко ревнива към нейното присъствие и изглежда се страхуваше, че и малкият авторитет, който притежаваше, можеше да й бъде отнет. Но с времето, след като постепенно прозря моето пълно безразличие, тя се примири с положението и дори, както вече бях отбелязал, извличаше полза, тъй като нашата посетителка вършеше голяма част от домашната работа.
А сега наближавам края на този разказ, който написах по-скоро за свое собствено развлечение, отколкото за когото и да било другиго. Развръзката на тази странна история, в която двамата от Русия взеха участие, бе толкова дива и неочаквана, както и увертюрата. Събитията от онази нощ ме освободиха от всичките ми грижи и ме оставиха отново насаме с моите книги и занимания както и преди тяхното появяване. Ще се опитам да опиша как стана това.
След продължителен ден на тежка и изтощителна работа, през нощта реших да отида на дълга разходка. Когато излязох от къщата, вниманието ми бе приковано от вида на морето. То беше гладко като стъкло, така че нито една вълничка не набраздяваше неговата повърхност. И все пак въздухът беше изпълнен с онзи неописуем стенещ звук, за който вече бях загатнал и преди — сякаш духовете на всички онези, които лежаха под притихналите води, изпращаха към своите събратя от плът и кръв тъжно предупреждение за наближаващи беди. Жените на рибарите по това крайбрежие познаваха този свръхестествен звук и се вглеждаха загрижено от брега към далечината с надеждата да зърнат кафявите лодки на път към брега. Щом дочух този звук, се върнах обратно в къщата и погледнах барометъра. Беше под 29°. Тогава разбрах, че ни очаква свирепа нощ.
В подножието на хълмовете, където се разхождах тази нощ, беше мрачно и мразовито, но върховете им бяха розовочервени, а морето бе осветено от залязващото слънце. Нямаше кой знае какви облаци на небето, но приглушеният тътен на морето ставаше все по-силен и отчетлив. Видях далеч на изток един двумачтов бриг с рифовани платна, който цепеше вълните по пътя си към Уик. Беше очевидно, че капитанът бе разчел знаците на природата, както бях направил и аз. Зад кораба една дълга тлееща омара се бе притаила ниско над водата и прикриваше хоризонта. „Трябва да ускоря ход — помислих си — или вятърът може да се усили, преди да успея да се върна обратно“.
Предполагам, че трябва да съм се намирал поне на половин миля от къщата, когато внезапно се спрях и се заслушах със стаен дъх. Бях така привикнал към шумовете на природата, въздишките на бриза и риданието на вълните, че отдалеч можех да различа всеки друг звук. Напрягах слуха си и чаках. Да, ето, че
