Артър Конан Дойл
Човекът от Архангелск
На 4-ти март 1867 година, когато бях на двадесет и четири години, написах следните думи в своя бележник — резултатът от множество умствени терзания и конфликти:
„Слънчевата система, която се намира сред безброй други системи от същата величина, се носи неспирно и безмълвно из пространството в посока съзвездието Херкулес. Големите сфери, от които тя е съставена, се въртят и въртят непрекъснато и безшумно през вечната пустош. Сред тях една от най-малките и най-незначителните е тази съвкупност от твърди и течни частици, която ние сме нарекли Земя. Сега тя продължава да кръжи по своя път, както е правила преди да се родя и както ще продължи и след като умра — една въртяща се мистерия, появила се кой знае откъде и отправила се кой знае накъде. Върху външната кора на тази движеща се маса пълзят множество дребни твари, едно от които съм и аз — Джон Маквити — безпомощен, безсилен, носен безцелно през пространството. При това такова е положението на нещата тук, че и малкото енергия и проблясъци от разум, които притежавам, са изцяло насочени в усилията, необходими, за да се сдобия с някакви си метални кръгчета, с които да мога да закупя химическите елементи, нужни ми, за да поддържам своите непрекъснато износващи се тъкани и да осигуря покрив над главата си, който да ме предпазва от прищевките на времето. Поради това аз не мога да си позволя да размишлявам относно съдбовните въпроси, които ме обкръжават. При все това, макар и нищожен в своята същност, аз все пак изпитвам известно щастие и дори (надявам се да ми бъде простено!) понякога съм преизпълнен с гордост от чувството за собствената си значимост.“
Тези думи, както вече отбелязах, бях написал в своя бележник и те отразяваха точно мислите, които намирах вкоренени дълбоко в душата ми, винаги живи и непокътнати от преходните чувства на ежедневието.
Най-накрая обаче дойде времето, когато почина моят чичо Маквити от Гленкейрн — същият, който навремето бе председател на комисии към Камарата на общините. Той раздели голямото си богатство между многото си племенници и аз открих, че разполагам с достатъчно средства, за да мога да задоволя изцяло потребностите си през останалата част от своя живот, а в същото време станах и притежател на едно неплодородно парче земя на брега на Кейтнес, което изглежда, че старецът, който винаги бе имал сурово чувство за хумор, ми беше завещал, за да ме подиграе, тъй като там почвата беше песъчлива и запустяла.
До това време аз бях адвокат в един град в централна Англия. Тогава обаче разбрах, че бих могъл да осъществя замислите си и отърсвайки се от всички ограничени и дребнави цели, бих могъл да посветя ума си на изучаване тайните на природата. Напускането на жилището ми в Англия бе ускорено донякъде и от факта, че по време на едно скарване едва не убих човек, тъй като характерът ми е избухлив и не си давам сметка за силата си, когато ме разгневят. След инцидента не бе заведено дело, но вестниците започнаха да ме хулят, а всеки срещнат ме гледаше накриво. Всичко свърши с това, че ги проклех — тях и техния противен задимен град — и побързах към своите северни владения, където можех най-после да намеря спокойствие и възможност за усамотено изучаване и размисъл. Преди да замина изтеглих част от капитала си, така че бях в състояние да взема със себе подбрана колекция от най-съвременни философски пособия и книги, както химикали и други подобни неща, които можеха да ми потрябват в моето отшелничество.
Наследената от мен земя бе една тясна, предимно пясъчна ивица, която се простираше приблизително на около две мили по крайбрежието на залива Манси в Кейтнес. Върху тази ивица се намираше разхвърляна сива каменна постройка (кога и защо е била издигната, никой не успя да ми обясни). Тази сграда аз ремонтирах, така че тя се превърна в жилище — достатъчно добро, за да задоволи непретенциозния ми вкус. Една от стаите превърнах в лаборатория, друга — в дневна, а в трета, точно под скосения покрив, провесих койката, в която спях винаги. Имаше още три стаи, но ги оставих свободни с изключение на една, която дадох на старицата, наета от мен, за да се грижи за къщата. Освен родовете на Йънг и Маклеод, които бяха рибари и живееха от другата страна на Фъргюс Нес, на много мили разстояние наоколо нямаше други жители. Срещу къщата се намираше големият залив, а зад нея — два издължени голи хълма, зад които се показваха върховете на други по-високи. Между тези два хълма имаше долчинка и когато духаше откъм сушата, вятърът често се спускаше с меланхоличен шепот и стенания надолу през клоните на елите под таванския ми прозорец.
Аз не обичам себеподобните си. Справедливостта изисква да добавя, че те изглежда в по-голямата си част също не ме харесват. Мразя техните жалки угоднически нрави, тяхната делничност, техния фалш, техните тесногръди разбирания. Те се обиждат от рязката ми прямота, от моето незачитане на социалните им закони, от моята нетърпимост към всичко ограничено. Сред книгите и опиатите в своето самотно свърталище в Манси аз гледах как човешката тълпа минава покрай мен със своята политика, изобретения и празнословие и оставах в пълен покой и щастие. Но не и в застой, тъй като работех в своята собствена малка бразда и постигах успехи. Имам основание да вярвам, че атомната теория на Далтон е основана върху грешка и знам, че живакът не е елемент.
Денем бях зает със своите дестилации и анализи. Често забравях да се нахраня и когато старата Медж ме извикваше за чая, намирах обяда си недокоснат на масата. Нощем четях Бейкън, Декарт, Спиноза, Кант — всички онези, които се бяха ровили в непознаваемото. Те до един са безплодни и празни, бедни на резултати, но обилни на многосрични думи. Напомняха ми хора, които докато копаят и търсят злато, изравят много червеи, а след това екзалтирано започват да ги показват, като че ли това е била тяхната цел. Отвреме-навреме ме завладяваше някакъв неукротим дух и аз предприемах преходи от по тридесет- четиридесет мили без почивка или забавяне на темпото. В случаите, когато бродех из околните села измършавял, небръснат и разчорлен, жените се втурваха на пътя и бързо прибираха децата си в къщи, а селяците се тълпяха навън пред кръчмите, за да ме позяпат. Вярвам, че бях известен надалеч в околностите като „шантавия господар на Манси“. Все пак тези мои набези във вътрешността бяха редки, защото обикновено се разхождах на собствения си бряг, където укротявах духа си със силен черен тютюн, а океанът ставаше мой приятел и довереник.
Има ли по-добра компания от това величествено неуморно пулсиращо море? Има ли човешко настроение, на което то не би подхождало и съчувствало? Няма толкова въодушевени хора, които да не изпитат още по-голямо въодушевление, когато се вслушат в неговото весело вълнение и видят надпрепускащите се дълги зелени вълни с отблясъци на слънчеви лъчи и искрящи гребени. Но когато сивите грамади размятат яростно глави и вятърът започне да крещи над тях, подбуждайки ги към все по-луда и бурна надпревара, тогава най-мрачно настроените хора чувстват, че има един меланхоличен принцип, заложен в природата, също толкова печален, колкото и собствените им мисли. Когато в залива на Манси морето бе спокойно, повърхността му ставаше гладка и светла като лист сребро, разкъсвана само на едно единствено място недалеч от брега, където над водата стърчеше дълъг, черен гребен, наподобяващ назъбения гръб на заспало чудовище. Това беше видимата част на опасната верига от скали, известна сред рибарите като „ръбестия риф на Манси“. Когато вятърът духаше от изток, вълните се разбиваха с трясък в този риф и пръските отлитаха далеч-далеч зад къщата ми — чак някъде до хълмовете. Самият залив бе стръмен и величествен, но в същото време доста открит за северния и източния щорм и твърде ужасяващ със своя риф, за да бъде използван често от моряците. Това самотно място бе обвито с романтика. Един спокоен ден както се бях изтегнал в лодката, надникнах през борда и видях далеч в дълбочината мяркащите се призрачни силуети на огромни риби — риби, каквито ми се струва, че никой естествоизпитател никога не е виждал и които моето въображение отъждестви с демоните на този пуст залив. Веднъж в една спокойна нощ, както стоях до сами водата, силен вик сякаш на жена, изпаднала в безнадеждна мъка, се изтръгна от недрата на дълбините като разцепи притихналия въздух и в продължение на тридесеттина секунди ту заглъхваше, ту се извисяваше. Чух това със собствените си уши.
На това странно място с вечните хълмове зад мен и неизменното море отпред работех и размишлявах в продължение на повече от две години необезпокояван от местните жители. С течение на времето бях приучил старата си прислужница на навика да пази тишина, така че тя все по-рядко отваряше уста, макар и да не се съмнявам, че когато тя посещаваше роднините си в Уик два пъти в годината, за няколкото дена езикът й е наваксвал принудителното си бездействие. Бях на прага да забравя, че съм част от човешкото семейство и да заживея изцяло с мъртвите, в чиито книги се вдълбочавах, когато внезапно се случи нещо, което насочи всички мои мисли в нова посока.
През месец юни след три бурни дни последва един тих и спокоен ден. Онази вечер нямаше и помен от
