въобразяваш, че това е крайпътна хижа или обществен приют?
— О, сър — каза той, — извинете ме. Тази жена е моя съпруга, а аз се страхувах, че тя се е удавила. Вие ми възвърнахте обратно живота.
— Кой си ти? — го попитах грубо.
— Аз съм един човек от Архангелск — отвърна просто той. — Руснак съм.
— Името ти?
— Органев.
— Органеф! А нейното е Софи Рамюсина. Тя не е твоя съпруга. Тя не носи халка.
— Ние сме съпруг и съпруга пред очите на небето — каза той тържествено като гледаше нагоре. — Ние сме свързани с по-висши закони от тези на Земята — Докато той говореше, момичето се скри зад мен като ме хвана за ръка и я стисна така, сякаш ме умоляваше да я защитя. — Предайте ми моята жена, сър — продължи той. — Позволете ми да я отведа оттук.
— Виж какво, ти — каквото и да е името ти — казах сдържано, — не желая това момиче тук. Бих искал никога да не я бях виждал. Ако тя бе умряла, това нямаше да ме натъжи ни най-малко. Но да я предам в твоите ръце, когато е толкова очевидно, че тя те мрази и се бои от теб — това няма да направя. Така че сега просто махни голямото си тяло оттук и ме остави да чета книгите си. Надявам се повече никога да не видя лицето ти.
— Вие няма да ми я предадете? — попита той сподавено.
— По-скоро ще те видя в ада преди това! — отвърнах.
— А ако все пак я взема — извика той и мрачното му лице стана още по-тъмно.
Кръвта ми на звяр кипна на секундата. Грабнах една цепеница от тези до огнището.
— Тръгвай — казах с приглушен глас, — тръгвай бързо, или току-виж съм те осакатил.
За миг той ме погледна колебливо и след това напусна къщата. След секунда обаче отново се върна и като застана на дървения праг, погледна към нас.
— Внимавай какво правиш — каза той. — Тази жена е моя и аз ще я притежавам. Когато се стигне до удари, руснакът не отстъпва на шотландеца.
— Ще видим това — извиках аз, скачайки напред, но той вече се бе отдалечил и аз видях само силуета на високата му фигура, която се скри в настъпващата тъмнина.
В течение на месец или малко повече след тези събития всичко вървеше спокойно при нас. Аз никога не говорех с руското момиче, нито пък тя се обръщаше към мен. Понякога, когато работех в лабораторията си, тя се прокрадваше през вратата, присядаше мълчаливо и ме гледаше с големите си очи. В началото това вмешателство ме притесняваше, но постепенно с времето, след като разбрах, че тя не прави опити да отвлече вниманието ми, й позволих да остава. Окуражена от тази отстъпка, тя полека-лека преместваше стола, на който сядаше, все по-близо и по-близо до масата, докато накрая, след като в течение на няколко седмици всеки ден печелеше по малко разстояние, си изпроси място точно до мен и оттогава се настаняваше там всеки път, когато работех. В това положение, все още без да натрапва присъствието си по какъвто и да е начин, тя започна да ми става доста полезна: държеше ми писалките, епруведките и шишенцата и с изумителна проницателност ми подаваше всичко, което поисках. Пренебрегвайки факта, че тя е живо същество и гледайки на нея като на удобна автоматична машина, аз свикнах дотолкова с нейното присъствие, че дори ми липсваше в редките случаи, когато не бе на своя пост. Имам навика понякога когато работя да си говоря на глас, за да фиксирам по-добре резултатите в съзнанието си. Момичето явно притежаваше изумителна памет към звуците, защото можеше винаги да повтори думите, които изтървавах по този начин, естествено без да има и най-малка представа какво означават. Често се забавлявах, когато чувах как тя представяше порой от химически формули и алгебрични символи пред старата Медж, а след това се заливаше от звънлив смях, когато старицата поклащаше глава, без съмнение останала с впечатлението, че се обръщат към нея на руски.
Момичето не се отдалечаваше на повече от няколко ярда от къщата и всъщност никога не пристъпяше прага, без да погледне внимателно през всички прозорци, за да се убеди, че наоколо няма никой. По това долавях подозренията й, че нейният сънародник се намира все още из околността и страховете й, че може да се опита да я отвлече. Тя направи още едно твърде забележително нещо. Имах един стар револвер с няколко патрона, който беше захвърлен сред вехториите. Един ден тя го откри и веднага се зае да го почисти и смаже. Закачи го близо до вратата заедно с една малка торбичка, в която се намираха патроните, и всеки път когато излизах на разходка, го откачаше оттам и настояваше да го взема със себе си. Когато отсъствах, тя винаги залостваше вратата. Като оставим настрана тези нейни опасения, тя изглежда бе съвсем щастлива, като се занимаваше да помага на Медж, ако не беше при мен. Тя беше невероятно ловка и имаше сръчни пръсти за всяка домакинска работа.
Не се мина много време преди да открия, че нейните подозрения бяха напълно основателни и че този човек от Архангелск все още се стаяваше в околностите. Една безсънна нощ станах и надзърнах през прозореца. Времето беше малко облачно и едва различавах очертанията на морето и силуета на лодката ми на плажа. Обаче докато се взирах и очите ми бавно привикваха с мрака, осъзнах, че върху пясъка имаше още едно тъмно петно и то точно срещу вратата ми, където предишната нощ със сигурност нямаше нищо подобно. Както си стоях зад инкрустираната решетка и продължавах непрестанно да се взирам, за да разбера какво би могло да бъде това, една голяма купчина от облаци бавно се свлече от лицето на Луната и поток от хладна чиста светлина се изсипа върху притихналия залив и проточената ивица на пустинния бряг. Тогава видях какво бе онова, което дебнеше пред вратата ми. Това беше той — руснакът. Бе клекнал като гигантска жаба с прегънати под себе си колене по някакъв странен монголски начин, а очите му явно бяха приковани към прозореца на стаята, в която спяха прислужницата и младото момиче. Светлината падна върху обърнатото му нагоре лице и аз видях още веднъж орловоподобната му грациозност с така характерната дълбоко врязана черта на загриженост между веждите и стърчащата брада, която говореше за страстна натура. Първата ми мисъл бе да го застрелям като нарушител на чужда собственост, но докато го гледах, негодуванието ми прерасна в презрение и съжаление. „Жалки глупако — помислих си аз, — нима е възможно ти, човекът, когото видях със собствените си очи как смело гледа смъртта в очите, сега да насочваш всичките си помисли и копнежи към това слабо момиче, при това момиче, което бяга от теб и те презира? Повечето жени биха те обичали та дори само заради тъмното лице и голямото ти мощно тяло и все пак ти продължаваш страстно да бленуваш за единствената между хиляди, която не би искала да има нищо общо с теб“. След като се върнах в леглото си, дълго се подсмивах при тази мисъл. Знаех, че ключалките ми са здрави, а резетата — дебели.
Малко ме засягаше дали този странен човек бе прекарал нощта пред вратата ми или на стотина левги оттук, още повече че на сутринта той си бе отишъл. Както и очаквах, след като станах и излязох навън, наоколо нямаше и помен от него, нито пък бяха останали някакви следи от среднощното му бдение.
Все пак не мина много време, когато го видях отново. Една сутрин бях излязъл да се поразходя с лодката, тъй като ме болеше малко главата от продължителното седене изгърбен и отчасти от вредния опиат, който бях приел предната вечер. Погребах покрай плажната ивица няколко мили и след това като ожаднях, слязох на брега там, където знаех, че има бистро ручейче, вливащо се в морето. Това поточе минаваше през моето владение, но самото устие, където се намирах тогава, бе извън границите му. Посмутих се, когато вдигайки глава след като утолих жаждата си, се намерих лице срещу лице с руснака. Сега аз бях също толкова правонарушител, колкото и той и от пръв поглед разбрах, че това му беше известно.
— Бих искал да ви кажа няколко думи — каза той мрачно.
— Побързай тогава — отговорих, поглеждайки часовника си. — Нямам време да слушам празни приказки.
— Празни приказки! — повтори той яростно. — Е, наистина. Вие шотландците сте странен народ. Лицето ви е твърдо, а думите ви — груби, но такива са и тези на добрите рибари, при които живея, а аз все пак откривам, че някъде дълбоко в душите им се крият честни и човечни натури. Без съмнение въпреки своята грубост вие също притежавате доброта и сърдечност.
— В името на дявола — извиках аз, — кажи си приказката и си върви по пътя. Трудно ми е да те гледам.
— Нима не мога да смекча сърцето ти по някакъв начин! — извика той. — А, виж, погледни тук — той извади един малък гръцки кръст изпод кадифения си жакет. — Погледни това. Нашата религия може да се различава по форма, но поне изпитваме едни и същи чувства и мисли, когато гледаме този символ.
