вятър. Слънцето залезе зад линията от розови облаци на запад и спокойната повърхност на залива бе набраздена от червени ивици. Локвите по плажа, останали след отлива, изглеждаха като разлята на жълтия пясък кръв — сякаш някакъв ранен великан се бе тътрил по този път и бе оставил след себе си тези червени следи от мъчителните си рани. Когато падна здрач, няколкото разпръснати облака, които се бяха притаили на източния хоризонт, се сраснаха и образуваха голяма безформена купчина. Показанията на барометъра все още бяха много ниски и аз знаех, че се задава нещо злокобно. Около девет часа от морето се изтръгна мъчителен вопъл, сякаш от угрижено същество, научило, че часът на мъченията отново е настъпил. В десет часа от изток повя тънък бриз. Към единадесет той прерасна в буря и към полунощ се развихри най- яростният щорм, какъвто мога да си спомня на този брулен от стихиите бряг.
Когато си легнах, по таванския ми прозорец започнаха да трополят захвърлени водорасли и камъчета, а вятърът зави така, сякаш всеки негов порив бе една изгубена душа. По това време за мен грохота на бурите вече се бе превърнал в приспивна песен. Знаех, че сивите стени на старата къща ще им дадат отпор, а за това какво ставаше във външния свят, се интересувах твърде малко. Обикновено старата Медж бе също толкова безчувствена към тези неща, както и самият аз. Затова се изненадах, когато около три часа сутринта бях събуден от силните удари по вратата и развълнуваните нотки в хрипливия й глас. Скочих от койката си и грубо поисках да ми обясни какво става.
— Мистер, мистер! — крещеше тя на проклетия си диалект — Слезни долу, бе, ч’век, слезни долу! Един ей толчав кораб се е наденал на рифа, а онез клетници викат за помощ, ала комай всички ще се удават. Хайде, мистер Маквити, слезни!
— Затвори си устата, вещице! — раздразнено извиках в отговор — Какво те засяга дали ще се удавят или не? Прибирай се в леглото си и ме остави на мира.
Легнах отново и се покрих презглава с одеалото. „Тези хора отвън — казах си аз — вече са изпитали наполовина ужасите на смъртта. Ако бъдат спасени, след няколко жалки години ще трябва отново да преминат през същия този ад. Затова е най-добре да си заминат сега, щом като вече са изстрадали това очакване, което е много по-болезнено от самия край.“ С подобни мисли в главата си се опитах отново да заспя, тъй като тази философия, която ме учеше да считам смъртта за една малка и тривиална случка във вечното и непрекъснато променящо се човешко поприще, също така ме бе направила чужд към проблемите на битието. В този случай обаче открих, че старите разбирания все още имат здрави устои в душата ми. Няколко минути се мятах ту на една, ту на друга страна, опитвайки се да укротя моментните импулси чрез правилата на поведение, които бях изграждал месеци наред, прекарани в размисъл. Тогава чух приглушен грохот сред дивия писък на бурята и разбрах, че това е звукът от сигнален изстрел. Воден от неовладян устрем станах, облякох се и след като запалих лулата си, излязох навън на плажната ивица.
Пристъпих напред, но беше тъмно като в рог, а вятърът духаше с такава ярост, че трябваше да се обърна с рамо срещу него и така да продължа по чакъла. Лицето ми се гърчеше и кривеше под ударите на пясъка, захвърлен срещу него, а червените искри от лулата ми се впускаха в рояк зад мен, танцувайки неистово в тъмнината. Спуснах се надолу — там, където големите вълни се разбиваха с гръм — и, засланяйки с ръка очите си, за да се предпазя от солените пръски, се взрях в морето. Не можах да различа нищо и все пак ми се стори, че вихърът донесе до мен някакви викове и нечленоразделни крясъци. Внезапно както се вглеждах, забелязах проблясък и в следващия момент целият залив и крайбрежната ивица бяха осветени от ярка синя светлина. На борда лумна цветен сигнален фенер. Корабът лежеше на кила си точно по средата на назъбения риф, така захвърлен върху него, че можех да видя цялото дъсчено покритие на палубата. Това беше голяма двумачтова шхуна с чуждо стъкмяване и се намираше на около сто и осемдесет — двеста ярда от брега. Всички рейки, въжета и разкъсани ванти се забелязваха ясно и отчетливо под искрящата светлина, която струеше и проблясваше от най-високата точка на бака. Зад обречения кораб от пълната тъмнина непрестанно и неуморно се задаваха дългите премятащи се редици на черните вълни с разпръснати петна от натрупана пяна тук-там върху гребените си. Изглежда колкото повече наближаваше широкия кръг от необикновена светлина, всяка от тях набираше сила и мощ, за да се втурне още по-поривисто, докато най-накрая с рев и разтърсващ устрем се нахвърляше върху жертвата си. Отчетливо виждах десетина-дванадесет прилепени към вантите изплашени моряка, които след като светлината им откри моето присъствие, обърнаха бледите си лица към мен и умолително замахаха с ръце. Почувствувах, че ми се повдига от тези бедни гърчещи се червеи. Защо се осмеляваха да се отдръпват от тясната пътека, по която всички велики и благородни измежду хората бяха преминали?
Но там имаше и един, който ме заинтригува повече от останалите. Той бе висок човек, застанал настрана от другите, изправен върху клатещата се развалина, сякаш беше под достойнството му да се вкопчи в някое въже или за фалшборда. Бе сключил ръце зад гърба си с увиснала глава на гърдите, но дори и в тази обезверена поза и във всяко негово движение се забелязваше свобода и решимост, което го представяше като човек, който едва ли би се предал на отчаянието. По откъслечните му бързи погледи нагоре-надолу и навсякъде наоколо наистина можех да доловя, че преценява всеки шанс за спасение, но въпреки че често се взираше в бесния прибой, зад който можеше да различи тъмната ми фигура върху плажната ивица, неговото достойнство или някакви други причини не му позволяваха да моли за помощта ми по какъвто и да било начин. Той стоеше мрачен, мълчалив и непроницаем като гледаше надолу към черното море и чакаше какво ще му отреди Съдбата.
Струваше ми се, че този въпрос скоро ще бъде разрешен. Докато наблюдавах, една масивна водна грамада, която се надигаше над всички останали вълни и ги следваше като овчар стадото си, се нахвърли върху шхуната. Фок-мачтата се откъсна в основата си и хората, които се бяха вкопчили за вантите, бяха пометени като тресчици. С раздиращ звук корабът започна да се прекършва на две — там, където острият гръб на рифа на Манси се врязваше в кила му. Самотният мъж на бака изтича бързо през дека и грабна нещо бяло, което вече бях забелязал, но без да успея да разбера какво е всъщност. Когато го повдигна, светлината падна върху него и аз видях, че това всъщност беше жена, чието тяло и рамене бяха привързани към рейка така, че главата й да се подава над водата. Той я пренесе внимателно настрана и близо минута й говореше така, сякаш й обясняваше невъзможността да останат повече на кораба. Нейният отговор бе твърде странен. Видях как тя напълно съзнателно вдигна ръка и го удари през лицето. За известно време той замлъкна, но после пак й заговори, обяснявайки й, доколкото можех да съдя по движенията му, какво трябва да прави, след като попадне във водата. Тя се отдръпна от него, но той я хвана с двете си ръце. За момент се наведе над нея и ми се стори, че я целуна по челото. В следващия миг една голяма вълна връхлетя край единия борд на рушащия се кораб. Мъжът се наведе и постави жената на върха на гребена й така нежно, сякаш се слага дете в люлка. Видях бялата й рокля да се откроява сред пяната в билото на тъмната грамада, а след това светлината постепенно намаля и разцепената шхуна заедно със самотният й обитател се скриха от очите ми.
Както наблюдавах тези неща, човешкото в мен изведнъж надмогна философията ми и аз почувствувах неудържим подтик да направя нещо. Захвърлих цинизма си настрана като дреха, която можех да надяна отново след работа, и стремително се втурнах към греблата и лодката си. Тя беше едно продънено корито, но какво от това? Нима аз, който бях отправял страстни и колебливи погледи към шишето с опиума, трябваше сега да преценявам шансовете и да издребнявам пред опасността? Със силата на маниак избутах лодката в морето и скочих вътре. За известно време бе съмнително дали ще оцелее сред кипящите вълни, но с дузина неистови замаха на греблата я прекарах през тях макар и наполовина пълна с вода. Вече бях преминал през прибоя. Ту се издигах, издигах нагоре върху широките черни гърди на водните грамади, ту потъвах надолу, надолу, сякаш достигайки самото дъно, а като поглеждах нагоре, виждах навред отблясъците на пяната на фона на тъмното небе. Далеч зад себе си дочувах дивите вопли на старата Медж, която, след като бе видяла да тръгвам, без съмнение бе помислила, че лудостта ми е достигнала връхната си точка. Гребях и хвърлях погледи през рамото си, докато накрая върху билото на една голяма вълна, която се носеше право срещу мен, различих бледите очертания на жената. Щом премина покрай мен, аз се наведох и я сграбчих, а после с усилие я вдигнах цялата пропита от вода и я поставих в лодката. Нямаше нужда да греба обратно, защото следващата вълна ни подхвана и ни захвърли на брега. Придърпах лодката на сигурно място, а след това повдигнах жената и я занесох в къщата, последван от моята прислужница, преливаща от шумни хвалебствия и поздравления.
Сега, когато бях извършил всичко това, бях обзет от особено чувство. Усетих, че товарът ми е жив, тъй като докато я носех, допрях неволно ухо до гърдите й и чух немощното туптене на сърцето й. Узнавайки това, я поставих на пода близо до огъня, запален от Медж, със същите чувства, с които бих се отнесъл към
