наръч дърва. Изобщо не погледнах нито веднъж към нея, за да видя дали е красива или не. От години вече малко се интересувах от женския лик. Все пак, както си лежах в койката горе, чух как старата жена възвръщайки топлината в тялото й, приглушено напяваше „Ой, милото ми девойче! Ой, сладкото ми девойче!“, от което разбрах, че тази захвърлена отломка беше както млада така и хубава.
Утрото след бурята бе спокойно и слънчево. Докато се разхождах по дългата пясъчна ивица, дочувах тежкото дихание на морето. То се надигаше и въртеше около рифа, а покрай брега бе съвсем леко набраздено. От шхуната нямаше и следа, нито пък се виждаха някакви отломки по брега, което не ме изненада, тъй като знаех за съществуването на силно подводно течение в тези води. Две ширококрили чайки кръжаха и се стрелкаха над мястото на корабокрушението сякаш виждаха множество странни неща под вълните. На моменти дочувах кресливите им гласове, когато споделяха помежду си онова, което бяха видели.
Когато се прибрах от разходката, жената ме чакаше на вратата. Щом я видях, съжалих, че изобщо я бях спасил, защото това беше край на моето уединение. Тя беше много млада — най-много деветнадесетгодишна, с бледо изтънчено лице, руса коса, весели сини очи и блестящи зъби. Красотата й бе някак си неземна. Изглеждаше толкова бяла, слънчева и крехка, че би могла да бъде духът на разпенената вълна, от която я бях извадил. Беше наметнала някои от одеждите на Медж по причудлив, но съвсем подхождащ начин. Както крачех тежко по пътеката, тя протегна ръка с очарователен детски жест и се затича към мен явно с намерението да ми благодари за това, че я бях спасил, ала аз я отблъснах с едно движение на ръката си и я подминах. Това изглежда я засегна и в очите й се появиха сълзи и тя ме последва във всекидневната и ме погледна тъжно.
— От къде сте? — я попитах внезапно.
Тя се усмихна като ме чу да говоря, после поклати глава.
— Francais? — попитах. — Deutsch? Espagnol?
Всеки път тя клатеше глава, а после изромоли едно дълго обяснение на някакъв език, от който не разбрах и дума.
След закуската все пак успях да открия следа, която да ми подскаже за нейната националност. Когато отново минах по плажа, видях, че в една цепнатина между скалите във водата се бе заклещило парче дъска. Загребах с лодката си към него и го извлякох на брега. Това бе къс от една лодка и върху него или по-скоро върху дъската прикрепена към него, със странни и големи букви бе изписана думата „Архангелск“. „Значи — помислих си аз, когато гребях бавно назад — това бледо девойче е рускиня. Достойна поданица на белия цар и същинска обитателка на бреговете на Бяло море!“ Стори ми се невероятно, че толкова нежна девойка бе предприела тъй дълго пътуване с такъв несигурен кораб. Когато се върнах обратно в къщата, произнесох думата „Архангелск“ на няколко пъти и с различна интонация, но тя не прояви никакъв признак, че я разпознава.
Затворих се в лабораторията си цялата сутрин, продължавайки изследването, което бях предприел върху природата на алотропните форми на въглерода и сярата. Когато излязох по обед за малко храна, девойката седеше до масата с игла и конец в ръка и кърпеше някои скъсани части от дрехите си, които вече бяха сухи. Изпитвах негодувание срещу продължаващото й присъствие, но не можех да я изхвърля на плажа на произвола на съдбата. Скоро тя прояви нова страна от своя характер. Сочейки към себе си и след това към мястото на корабокрушението, повдигна един пръст, от което разбрах, че ме пита дали е единствената спасена. Аз кимнах с глава, за да отвърна утвърдително. При това тя скочи от стола си с възглас на голяма радост и затанцува така леко по цялата стая, сякаш беше перце, като придържаше над главата си облеклото, което кърпеше, и го развяваше ту на една, ту на друга страна с движенията на тялото си, а след това се впусна през отворената врата навън и заигра на слънчевите лъчи. Както се въртеше насам-натам, запя с жалостив тънък гласец някаква причудлива варварска мелодия, изпълнена с екзалтация.
— Влизай вътре, младо дяволче, влизай вътре и млъквай! — викнах й аз, но тя продължи танца си. После внезапно притича към мен и сграбчвайки ръката ми преди да успея да я отдръпна, я целуна.
Докато обядвахме тя бе откраднала един от моливите ми и написа върху къс хартия две думи — „София Рамюсина“, а след това посочи към себе си, подсказвайки, че това е нейното име. Подаде ми молива като очевидно очакваше, че ще отговоря със същата общителност, но аз го пъхнах в джоба си в знак на това, че нямам намерение да общувам с нея.
Оттогава започнах непрекъснато да съжалявам за непредпазливата прибързаност, която бях проявил, спасявайки тази жена. Какво ме засягаше това дали тя ще живее или ще умре? Нима бях някой младок с гореща кръв, за да правя подобни неща? Достатъчно неприятно бе, че се принуждавах да държа в къщата си Медж, но тя бе стара и грозна и все едно че я нямаше. А момичето беше младо, жизнено и така чаровно, сякаш нарочно бе създадено, за да отклонява вниманието от сериозните неща. Къде можех да я изпратя и какво можех да сторя с нея? Ако информирах за случилото се до Уик, това щеше да означава да ме посетят куп длъжностни и всякакви други лица, да ровят, надничат и дърдорят — една ужасяваща мисъл. По-добре беше да изтърпя нейното присъствие, отколкото това.
Скоро открих, че ме очакват нови неприятности. Няма място на света, където да избягаш от неспокойната и вечно тълпяща се раса, чийто представител съм и аз. Вечерта, когато слънцето се спускаше надолу зад хълмовете като ги превръщаше в черна сянка и позлатяваше пясъците, хвърляйки едри отблясъци върху морето, аз тръгнах както обичайно на разходка по брега. Понякога при такива случаи взимах и книга със себе си. Направих това и тази вечер и като се изтегнах върху една пясъчна дюна, се настроих да почета. Както си лежах, внезапно забелязах, че една сянка бе застанала между слънцето и мен. Оглеждайки се наоколо, забелязах за своя голяма изненада един много висок и силен човек, който стоеше на няколко ярда встрани, но вместо да гледа към мен, напълно пренебрегваше съществуването ми и със сериозно лице бе вперил поглед над главата ми към залива и към черната линия на рифа на Манси. Имаше тъмен тен, черна коса и къса къдрава брада, орлов нос и златни обици на ушите си като създаваше впечатление едновременно на дивост и някакво благородство. Носеше необичаен кадифен жакет, червена фланела и високи до бедрата моряшки ботуши. От пръв поглед разпознах в него същия човек, който беше останал върху потъващата развалина предишната нощ.
— Здравейте — казах аз с огорчен глас. — Значи все пак сте се добрали до брега?
— Да. Но не бе мое дело това. Изхвърлиха ме вълните. Ще ми се да се бях удавил! — отвърна той на добър английски с приятен чужд акцент — Двама добри рибари, които живеят близо до ей онова място, ме извадиха навън и се грижеха за мен; въпреки всичко не мога да им благодаря чистосърдечно за това.
„Охо! — помислих си аз — ето тук един човек, замесен от моето тесто“.
— Защо предпочитате да се бяхте удавили?
— Защото — извика той, вдигайки дългите си ръце с чувствен, отчаян жест — там, там сред онзи син и приветлив залив лежи моята душа, моето съкровище — всичко, което съм обичал и заради което съм живял.
— Е, чак пък толкова — отвърнах. — Хора биват разорявани ежедневно, но нима си заслужава да се говори толкова за това. Позволете ми да ви кажа, че земята, върху която сте стъпили, е моя собственост и че колкото по-бързо я напуснете, толкова по-доволен ще бъда. Един от вас ми е достатъчна грижа на главата.
— Един от нас? — едва промълви той.
— Да. Ако можете да отведете и нея със себе си, бих бил още по-благодарен.
За момент той ме загледа втренчено, сякаш му беше трудно да проумее какво съм казал, а след това с крясък побягна от мен с удивителна скорост и хукна през пясъците към къщата ми. Никога преди, а и след това, не бях виждал човек да тича толкова бързо. Вбесен от това предвещаващо нашествие, го последвах колкото можех по-бързо, но далеч преди да достигна до къщата, той вече се бе вмъкнал през отворената врата. Отвътре се чу страшен писък, а когато наближих, до мен достигна и мъжки басов глас, който говореше забързано и високо. Погледнах към момичето — Софи Рамюсина се свиваше в един ъгъл, сякаш готова да се отбранява. По изкривеното й лице и във всяка черта на треперещата й фигура бяха изписани страх и ненавист. Другият — с пламтящите си тъмни очи и протегнати ръце, които се тресяха от вълнение, изсипваше поток от прочувствени умоляващи слова. Щом влязох, той направи крачка към нея, но тя се сви още повече и издаде силен пронизващ писък като на заек, който усеща зъбите на невестулката в гърлото си.
— Хей, ти! — извиках аз като го дръпнах. — Това вече е прекалено! Как се осмеляваш? Или си
