захвърлена накрая.
— Ще ти платя да ми я доведеш. — Робърт едва се крепеше на патерицата. — Лейди Каролайн пристига в Чарлз Таун тази седмица. Може би дори вече е там.
Улф отвори уста да му каже какво да направи с парите си и с изисканата си английска дама, но пред очите му изникна образът на майка му. Майка му в онзи ден, когато той навършваше десет години. Денят, в който й го отнеха. По-късно тя почина от треска, но Робърт бе убил сърцето й още в онзи ден; бе разкъсал душата й. Смъртта й бе останала неотмъстена, виновникът — ненаказан… Досега.
Улф вдигна очи — сурови и тъмни като небето. Баща му току-що му бе връчил оръжието, с което щеше да отмъсти… Все още не осъзнаваше какво е сторил, но скоро щеше да разбере. Улф щеше да се погрижи за това. Пълните му, чувствени устни се извиха в усмивка, подобна на гримаса.
Щеше да си отмъсти и никой не можеше да го спре. Лейди Каролайн Симънс беше обречена.
— Ще я доведа — кимна Улф, напусна бързо верандата и се сля с гората, която ги заобикаляше от всички страни.
ГЛАВА ПЪРВА
Късното лято на 1759
Чарлз Таун, Южна Каролина
Не беше това, което очакваше. Но всъщност жените никога не задоволяваха очакванията му.
Облегнат на опушената, отдавна небоядисвана стена в препълнената кръчма в хотела на Купър, Улф изучаваше жената, прекосила океана, за да му стане мащеха. Би се задавил от смях при мисълта за това, ако не беше толкова ядосан. Робърт желаеше изискана дама и тази жена беше готова да се продаде. Ала всичко беше напразно. Защото порцелановата кукла нямаше да издържи и две седмици в онази пустош.
Тя повдигна глава и се огледа наоколо с очи на подплашена кошута. Улф усети как нещо го бодна. Съвестта му се бунтуваше срещу това, което щеше да й се случи; това, което той щеше да й стори. Бързо потисна угризенията си.
Не носеше вина за нищо.
Лейди Каролайн Симънс с коса от лунни лъчи и лице, подобно на бижу, изработено от изкусен майстор, сама бе избрала съдбата си още в деня, когато нейната алчност я беше подвела да дойде в Новия свят. Пристигането й в Южна Каролина предлагаше на Улф идеална възможност да отмъсти за позора на майка си. А той не би се отказал от този дар на съдбата.
Придаде на лицето си любезно изражение и си проправи път през салона. Малцина от посетителите се осмелиха да го заговорят, но не един поглед проследи стъпките му.
— Лейди Каролайн? — Улф се спря пред масата в ъгъла.
Тя не вдигна очи веднага. Твърде заета бе да сгъва и разгъва дантелената кърпичка в скута си.
— Да? — гласът й изневери и тя припряно се изкашля. Стана й още по-трудно да се преструва на смела, щом погледна мъжа, който се бе обърнал към нея. Висок и внушителен, макар и строен, той изглеждаше по-едър от всички останали. Поне на нея й се стори така.
— Да, аз съм Каролайн Симънс — успя да изрече най-сетне.
Стисна дантелата между пръстите си, за да не ги прекърши. Без съмнение този човек я смущаваше. Не защото не приличаше на джентълмен. За разлика от останалите мъже в кръчмата той бе изрядно облечен в добре скроен костюм от сива коприна и снежнобяла риза. Но дрехите изобщо не успяваха да скрият нито грубата му сила, нито онези черти, които внушаваха диви, тъмни страсти.
Тя премигна и побърза да прогони странните си мисли. Беше чула само фамилията му и че е дошъл да я заведе вкъщи.
— Макуейд — ахна тя, но се постара думите да не издадат смайването й. — Вие сте Робърт Макуейд? — Въпреки че нямаше никаква представа как изглежда годеникът й, не бе очаквала такъв… такъв съкрушителен мъж.
— Не — усмивката на Улф бе кратка, но искрена. — Аз съм Раф Макуейд, синът му.
— О! — Каролайн едва не се поддаде на изкушението да притисне длани към горещите си бузи. Мисълта, че този мъж ще й бъде заварен син, я обърка напълно. Знаеше, че Робърт има синове, и то двама, но си ги представяше като брат си Едуард — малък, уязвим и зависим от нея. А този човек тук явно не зависеше от никого, освен от себе си.
Тя усети върху себе си тъмния му поглед и несъзнателно облиза устни.
— Приятно ми е да се запозная с вас, мистър Макуейд.
— Готова ли сте за тръгване? — без повече предисловия попита Улф. Беше решил да й се представи и да й предложи да го почака в хотелската си стая, докато трае визитата му при губернатора. Още преди да чуе молбата на Робърт, Улф си имаше причини да посети Чарлз Таун. Но сега наивното държане на лейди Каролайн го подразни. Познаваше и други жени като нея — жени, които се правеха на невинни, за да съблазнят мъжа. Няколко часа в чакалнята на губернатора щяха да я научат на малко смирение.
— За тръгване? Да, разбира се. — Каролайн се изправи с надеждата, че сега вече Раф Макуейд няма да й изглежда толкова заплашителен. Уви, надеждата й не се оправда. — Смятах, че Робърт… искам да кажа, че баща ви ще дойде да ме вземе. — Каролайн премълча, че го очаква вече втори ден, откакто „Морският гълъб“ бе акостирал в пристанището на Чарлз Таун. Оскъдните й средства чувствително бяха намалели поради непредвидените разходи за хотел.
— Той претърпя злополука. — Улф я хвана под ръка и усети как кожата й настръхна.
— Злополука? Надявам се, че не е нещо сериозно. — Стараеше се тревогата й да изглежда напълно безкористна. Но нямаше начин да не мисли за себе си и за положението, в което се намираше. Какво щеше да стане с нея и Едуард, ако Робърт Макуейд не можеше да се ожени за нея?
— Не, не много. Въпреки това моят… баща не бе в състояние да дойде дотук. — Трудно му беше да нарече човека, който го беше създал, свой баща.
— Разбирам. — Каролайн примижа срещу яркото слънце, щом излязоха на Уотър Стрийт. Като се изключи жегата, имаше усещането, че се намира на онази улица в Лондон близо до пристана, от който бе потеглила преди два месеца. Беше шумно и многолюдно, коли и хора задръстваха прашния път. От време на време някой файтон си проправяше път през тълпата. Вонеше на боклук и мръсотия.
Само за миг Каролайн се остави да помечтае за реда и спокойствието, които царяха в Саймънс Хол. За свежия чист въздух и горите, огласяни от птици. После се застави да погледне трезво действителността. Саймънс Хол вече не й принадлежеше. Тя нямаше нищо.
Но не биваше сега да мисли затова. Отдавна се бе научила да приема нещата, които не можеше да промени; да приема и да продължава напред. А точно в този случай бе напълно безсилна. Разбра го още в мига, когато адвокатът на баща й пристигна в имението. Веднага след погребението на графа. Неудобно му беше да обяснява финансовото й положение — докато привърши разказа си за плачевното състояние на нещата, огромният му топчест нос се зачерви от непрекъснато триене с пръсти.
— Да разбирам ли, че съм напълно разорена? — самата тя се изненада от липсата на всякакво чувство в думите си. Но отдавна подозираше, че графът харчи много повече от доходите, които им носеше имението.
— Напълно. — Оливър Чипфорд почеса носа си и се покашля. — Къщата и земята ще бъдат продадени, за да покрием дълговете. — Лицето му се поразведри. — Бих могъл да ви уредя брак. Сигурен съм, че…
— Но това не решава проблема. — Каролайн откъсна поглед от градината, която съзерцаваше замислено през френския прозорец. — Трябва да помислим и за Неди. Той е още малък, не може да се грижи за себе си.
— Той е в училище, предполагам.
— Да — гласът й трепна. Скоро настоятелите на престижната институция, в която учеше Едуард, щяха да разберат за финансовото й състояние. И без това отдавна трябваше да плати таксата. Но колкото и да се мъчеше да свърже двата края с мизерната сума, която баща й предоставяше за домакинството, не беше успяла да задели необходимите пари.
Ето защо беше безкрайно благодарна на мистър Чипфорд за това, че я представи на посредника, който й уреди брак. С облекчение прие предложението на Робърт Макуейд, независимо че се налагаше да напусне
