си.
А да я съблазни.
Въпреки това не издържа на изкушението да я подразни. Искаше му се с думи да разкъса воала на невинността, който тази жена — избрана за съпруга от човека, когото той ненавиждаше — бе метнала върху лицето си. Наведе се към нея така, че тя трябваше да вдигне брадичка, за да го вижда.
— Моят народ е Аниунуиа — племето чероки. — Повдигна гарванови вежди. — Синът на годеника ви е със смесена кръв.
Погледна нежната линия на шията й и видя как тя преглътна. Но сините й очи не мигнаха и Улф с неохота се възхити от способността й да прикрива чувствата си.
— Е, нямате ли какво да кажете сега? Нали искахте да знаете защо съм толкова сърдит.
— Какво да ви кажа? — Каролайн срещна погледа му. Събеседникът й явно я предизвикваше да попита за произхода му. А тя не изпитваше нищо друго, освен изненада. Ето защо му каза:
— Че синът на Робърт е мой връстник ме учуди повече от това, че е наполовина индианец.
— Никой не може да бъде само наполовина индианец — започна той. Внезапно гласът му стана нежен и съблазнителен: — Но бих казал, че съм по-възрастен от вас с няколко години, Ваше благородие.
И Каролайн смяташе така, но се чувстваше по-спокойна, когато мислеше за него като за Нед. По майчински. Поне се опитваше. Но когато я гледаше, както сега, с горещите си черни очи, съвсем не майчински чувства завладяваха сърцето й. Хвана се за гравирания парапет и му даде гръб.
— Няма значение кой е по-възрастен — отсече твърдо, вирна брадичка и слезе на първия етаж.
Щеше да добави, че ще бъде съпруга на баща му, но се въздържа. Той го знаеше. Тя беше човекът, който трябваше да си го напомня. И да престане да си въобразява, че той й хвърля интимни погледи.
Помещенията на долния етаж, които гледаха към Мийтинг Стрийт, се използваха за кабинети и съдебни зали; по коридора сновяха хора. Каролайн не се спря, докато не се озова навън.
Яркото слънце прогони чувственото привличане, което бе усетила към Раф Макуейд. Поне така си мислеше, преди да се обърне към него. Сега, когато знаеше за смесената му кръв, се питаше как не се бе досетила по-рано. Тъмната му кожа изпъкваше на фона на снежнобялата риза, а черната му лъскава коса, вързана на опашка, блестеше на слънцето и тъмносини лъчи сякаш струяха от дълбините й.
Каролайн премигна и бързо извърна очи. Раф Макуейд наистина беше привлекателен мъж, но тя не биваше да мисли за него по този начин. Прие ръката, която той й предложи, и реши, че е по-добре да узнае нещо за баща му. Но Раф не прояви словоохотливост.
— Ще трябва сама да си съставите мнение за него. — По тона му разбра, че не бива да задава повече въпроси.
Мълчешком тръгнаха по Уотър Стрийт. Най-после тя позна хотела, където бе прекарала последните нощи.
— Позволих си да наредя да свалят багажа ви. — Улф я заведе в малък двор отдясно на сградата. Там чернокож мъж качваше сандъка й на гърба на товарен кон. — Къде е останалият ви багаж?
— Нямам друг багаж — припряно отвърна тя. Дори да бе изненадан от това, изразът на лицето му не се промени. Каролайн разбра, че той никога не показва истинските си чувства. По гърба й полазиха тръпки. Той я хвана под ръка и я поведе към друг кон — дореста кобила с дамско седло.
Каролайн преглътна. Дишането й се учести и тя изтри потните си длани в полата на цветчета.
— Няма ли да вземем карета?
Яздеше рядко. Конюшните на Саймънс Хол вече бяха празни, когато двамата с Нед се преместиха да живеят там. Освен това животните я плашеха. Но какво ли не я плашеше?
Разглезена е. Трябваше да се досети по-рано. Както и да е, животът щеше да поднесе няколко хубави урока на лейди Каролайн Симънс. Те започваха тук и сега.
— Отправяме се към границата, Ваше благородие. Там, където отиваме, пътищата са потънали в кал през пролетта, а през лятото могат да те задушат от прах. И никога не са достатъчно широки за карета с екипаж.
— Разбирам. — Каролайн отново погледна животното, което от нетърпение се бе изправило на задните си крака, и въздъхна.
— По-добре се върнете вкъщи.
— Моля? — Думите му дойдоха така ненадейно, че Каролайн не знаеше какво да мисли.
Пребледняла се извърна към него. Той ясно видя ситните лунички, пръснати по носа й. Мина му през ума, че може би те са били причината да й остави отворен пътя за бягство. Пък и да изпрати годеницата на баща си обратно за Англия беше равностойно на това да я вземе в леглото си… Поне така си въобразяваше.
Улф скръсти ръце.
— Не знам какво са ви казали, но плантацията „Седемте бора“ не е такава, каквато си я представяте. Животът там не е лек. Никой няма да се интересува от какво потекло сте и дали кожата ви е мека като пух. Върнете се в Англия, докато все още можете.
— Не! — Каролайн дълбоко си пое дъх. — Няма… не мога да се върна. — Премигна като дете, за да възпре сълзите, които намираха в очите й. Засрами се, но нямаше сили да овладее чувствата си — месеци наред се бе тревожила какво ще се случи с нея и Нед. Възможността да дойде тук й се стори пратена от бога. Бе изтърпяла дългите самотни седмици в бурното море, а сега синът на Робърт й предлагаше да се върне и да се откаже от единствения шанс двамата с брат й да избегнат затвора за длъжници.
Грабна поводите и обузда страха си. И пътешествието по океана я бе уплашило, но бе успяла да се справи с него. И с това щеше да се справи и с всичко друго, което се изпречеше на пътя й.
Улф повдигна вежди, после само сви рамене. Беше я предупредил. Съвестта му е чиста, реши той и я повдигна, за да се качи върху седлото. Но щом видя непреклонния израз на лицето й, му се прииска тя да не бе така твърдо решена да остане.
Скоро Каролайн сама разбра защо бе невъзможно да пътуват с карета. Едва бяха излезли от града и пътят се превърна в тясна пътека. Минаха покрай мрачни, тайнствени блата. Огромни костенурки се препичаха на слънце върху гниещи дънери и извиваха шии да ги погледнат. После продължиха един след друг през безкрайни гори от високи, яки борове.
Само веднъж спряха, за да си починат конете и да пият вода от един широк и спокоен поток. Но Каролайн внимаваше да не изрече ни една дума на недоволство. В дълбините на мозъка й се бе загнездила мисълта, че ако се оплаква твърде много, той може да я върне обратно в Чарлз Таун.
Макар че гърбът я болеше и краката й бяха изтръпнали, тя търпеше. Рано или късно Раф щеше да се умори. Но когато слънцето оцвети небето пред тях в пурпур, той ускори ход. Каролайн се размърда в седлото и кожата под нея проскърца.
Улф погледна през рамо.
— Скоро ще бъдем при Джордж Уолкър. Там ще си починеш.
Почувства облекчение, но не се издаде. Докато яздеха, бе взела решение да покаже на този арогантен мъж, че е сгрешил в преценката си за нея. Тя бе способна да издържи на всякакви условия.
— Не съм уморена — успя да каже и мигновено видя как сянката на недоверчива усмивка разтегли устните му. Той се намести в седлото и подкара жребеца си в още по-бърз галоп. Здраво стиснала зъби, Каролайн смушка своя кон, за да не изостане.
Мракът вече хвърляше зловещи сенки върху пътеката, когато Раф я поведе по една още по-тясна пътечка, завиваща на юг. Твърде уморена, за да попита дали отиват към плантацията на Джордж Уолкър, тя го последва. Видя широки ивици земя, отвоювана от гората и разорана.
Цивилизацията.
Пред очите й изникна къща и Каролайн въздъхна, очевидно прекалено силно, защото Раф Макуейд се обърна. Тя продължи да съзерцава сградата, сякаш не забелязваше погледа му.
Двуетажната варосана постройка изглеждаше мрачна заради дърветата, които се надвесваха над нея като балдахин. Предната веранда бе широка, а прозорците бяха със спуснати капаци. Зад къщата се спускаше стръмен склон и стигаше до река. Спряха конете и едно десетгодишно момче дотърча откъм плевнята. Носеше отрязани до коленете панталони, а черните му боси крака бяха покрити с прах.
— Господарят тъкмо се върна от полето, сър.
— Значи е вътре, нали? — попита Улф, докато сваляше годеницата на баща си от коня. Щом краката й
