ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА
— Няма да тръгна!
— Не се инати, Каро. Нали чу какво каза мистър Макуейд. — Кълбото на луната сега висеше точно над дърветата и поръбваше клоните им с мека светлина. — Каролайн, къде отиваш? — Едуард напусна мястото си до кануто и се втурна след сестра си.
Без да го слуша, тя се изкатери по стръмния бряг и се взря в мрака. Не чу нищо, защото ритмичното биене на тъпаните заглушаваше всички останали шумове. Каролайн въздъхна дълбоко и скръсти ръце. Въпреки студа тялото й бе плувнало в пот.
Къде ли се намираше той? Редеше безгласна молитва в такт с припяването на индианците. Не беше възможно да изгуби толкова много време в търсене на проклетото одеяло. Отново и отново Каролайн се проклинаше, че го бе изпуснала по невнимание, че не се бе сетила да се наведе и да го вдигне, когато бе паднало от раменете й. Да можеше да върне времето назад!
Но откъде да знае, че ще се окаже толкова важно! Просто не се беше замислила. И заради нея любимият й сега беше… Къде? Тя закърши пръсти. Защо не се връщаше?
— Каро. — Нед се беше задъхал от изкачването по склона. Но в гласа му се долавяше и молба, която още повече обтегна нервите й.
— Няма да го оставя, Нед. — Тя се изправи срещу него с ръце на кръста. — Щом искаш, върви. Но престани да ми досаждаш!
— За бога, Каролайн. Аз му обещах да те отведа на безопасно място.
— Казах „не“! — Осъзна, че е повишила глас и макар да не вярваше някой да ги чуе сред шума, долитащ от селото, тя заговори по-тихо: — Той е бащата на детето ми и аз го обичам. — Нямаше намерение да казва това. Думите сами се изплъзнаха от устата й.
Сложи длан върху ръката, която я стискаше за лакътя, и пристъпи към Нед.
— Съжалявам — прошепна тя и отново обърна поглед към безкрайната гора.
— Не… разбирам.
— Знам, че не разбираш. — Каролайн дълбоко въздъхна. — И не мога да ти го обясня. Поне не сега. — Почти не усети кога пръстите на брат й бяха пуснали лакътя й. Чу стъпките му надолу по брега. Надяваше се, че той ще се качи в кануто и ще почне да гребе към форта. Искаше да е в безопасност. Но не можеше да жертва Улф… Вече не.
Оглеждаше се и се молеше, но Нед я изпревари и пръв чу шумоленето нагоре по реката. Тя се готвеше да се втурне по посока на шума, но той се хвърли върху нея и я повали на земята.
— Не знаем дали е той — прошепна Нед.
Ала само след няколко мига Каролайн се изправи, спусна се напред и се облегна на гърдите на Улф. Той я хвана през кръста и я повдигна, но после бързо я пусна.
— Какво правиш още тук? — Търсенето на одеялото бе отнело повече време, отколкото очакваше. Освен това, край селото се беше натъкнал на часови. Докато скрие трупа му, също мина известно време. Като видя, че закъснява, си каза, че Каролайн и Нед сигурно са потеглили. Но все пак реши да поеме покрай реката с надеждата да ги настигне, ако по пътя срещнат препятствие.
— Тя не искаше да тръгне — обясни му Нед, докато изтикваше кануто към течението. На брега Улф замиташе с борова клонка следите им. — Но след като ми обясни как стоят нещата, и аз си помислих, че ще бъде най-добре да те изчакаме.
Улф нагази във водата и се метна в задната част на кануто. Устоя на изкушението да попита Едуард, който седеше пред него, какво точно му е обяснила Каролайн. Тъкмо сега трябваше да пестят всичките си сили за гребане.
Реката над водопада беше плитка и осеяна с камъни, върху които водата подскачаше и затрудняваше движението им. Бяла пяна пръскаше в лодката и след малко тримата бяха мокри и премръзнали. Но продължаваха все напред. През безкрайната нощ.
Призори Каролайн чу грохот, който й напомни тъпаните в селото. За миг си помисли, че индианците са наблизо, и се обърна към Раф.
— Стигнахме водопада — отвърна той на безмълвния й въпрос. — Ще трябва да излезем на сушата и около миля да носим кануто.
Течението вече бе доста силно и ги дърпаше към пропастта, но те успяха да се приближат до брега. Събрала поли, Каролайн слезе от лодката и се огледа наоколо. От водата се издигаше мъглица и се виеше около голите клони на дърветата.
— В безопасност ли сме тук?
— Сигурно вече са разбрали, че те няма. — Улф сви рамене и издърпа кануто на брега. Обърна се и срещна погледа й. — Дали Талцуска ще тръгне след нас зависи от това колко важна си за него. — После добави: — Обзалагам се, че вече е по петите ни.
Известно време Каролайн не откъсна поглед от него, после въздъхна тежко и му обърна гръб.
— Не съм направила нищо, с което… — Усети ръката му върху рамото си и сведе мигли.
— Той знае, че аз съм дошъл за теб. Убеден съм. Знае и колко много държа на теб.
Стоеше съвсем близо до нея и когато се обърна, Каролайн видя мрачния огън в очите му. Думите му не бяха клетва за вечна любов, но тя разбра, че не му е безразлична. Искаше й се да се прислони до него. Да остане в обятията му завинаги. Да прогони болката от самотата. От действителността, която не спираше да тупти в съзнанието й като индианските тъпани.
Но нямаше къде да избяга от въпроса, който я тревожеше от онази сутрин, когато ги нападнаха. Досега не бе посмяла да го зададе, защото се страхуваше от отговора… страхуваше се, че всъщност вече го знае.
— Как е Мери?
Улф протегна ръце към нея и я привлече в силна прегръдка. Тя се сгуши до него и пръстите й се вкопчиха в меката еленова кожа на ризата му. Той изрече думите, от които се боеше.
Когато вдигна глава, лицето й бе мокро от сълзи.
— А Колин? Какво се случи с детето?
— Умряло, преди да пристигна. — Погали я по гърба, сякаш искаше ръцете му да поемат болката й. — Двамата с Едуард ги погребахме в „Седемте бора“.
Каролайн кимна:
— Сигурна съм, че и Мери би пожелала това. Да бъде там, когато Логън се върне.
Досега Улф не бе посмял да размишлява върху това, как брат му ще приеме смъртта на Мери и на дъщеря си. Беше ги поверил на него, а сега и двете лежаха в песъчливата земя на „Седемте бора“. Но до него бяха Каролайн и Едуард, които също се нуждаеха от закрилата му.
Внимателно я отдели от себе си.
— Трябва да вървим. — Гласът му омекна и той протегна ръка да изтрие кристалната сълза, кацнала на ръба на миглите й. — Имаш ли сили?
— Веднъж някой ми каза, че тук животът не прощава. — Тя вдигна рамене. — Ще се справя.
Пътят през скалите бе тежък. Спряха да си починат там, където водопадът започваше да се спуска надолу. Едуард и Улф оставиха лодката на земята и брат й се свлече на колене. След като ги предупреди да не се отдалечават, Улф се върна обратно натам, откъдето бяха дошли.
— Сигурно проверява дали са по следите ни.
Каролайн се обърна с лице към брат си. За пръв път останаха сами, след като му бе разкрила истината, и тя не знаеше какво да очаква от него. Той впери в нея с невинни сини очи, които изглеждаха някак неуместно върху лицето му, вече позакоравяло от суровите уроци на тази дива земя.
Беше покрит с мръсотия и изглеждаше изтощен, но се справяше успешно и с несгодите на пустошта, и със съзнанието за греха, сторен от сестра му. Може би беше по-силен, по-устойчив, отколкото тя смяташе. Тъй дълго се бе опитвала да го пази от всичко, че сега й се струваше странно да не продължи. Но в този миг Каролайн реши, че вече е достатъчно голям, за да понесе истината.
— Според Раф те ще ни последват. Единствената му надежда е да се доберем до форт Принц Джордж, преди да ни настигнат.
Едуард кимна и събра колене под брадичката си.
