— Не ти е било леко тук, Каро. — Това не беше въпрос и тя не видя причина да отговори. — Защо в писмата си ми разказваше врели-некипели?
— Не знам. — Каролайн се отпусна на коравата земя до него. — Излъгах те — с въздишка призна тя. — Исках да вярваш, че не съм жертвала нищо, като дойдох тук. Ти беше така щастлив в училище и ми беше ясно, че мястото ти е там.
— Знаеш ли как се чувствам сега, като знам какво си преживяла заради мен? — Върху простодушното му лице бе изписано чувство на вина.
— Недей. — Каролайн го улови за ръцете. — Не мисли така. За някои неща съжалявам, но…
— За някои? — Той се изправи. — Как е възможно да говориш така, когато си затънала в тази пустош, обградена си от диваци и очакваш… — Едуард млъкна и се загледа в забързаното течение на реката отдясно.
— Нед, когато казах, че съжалявам за някои неща, имах предвид смъртта на Мери и детето й… и смъртта на моя съпруг. И, разбира се, бих предпочела сега да съм на топло, сухо и безопасно място. Но не съжалявам за това дете, нито за мига, в който го заченах.
— Каро…
— Нед, изслушай ме. Няма да…
— Мислех, че вие двамата сте уморени. — Улф се появи на малката поляна и свали пушката от рамото си. — Ако наблизо имаше индианец, щеше като нищо да ви чуе.
Каролайн свали ръце от кръста си. Огънят на руменината опари страните й и тя се опита да си спомни всяка дума, която бе казала и колко високо я бе изрекла.
— Видя ли някого? — Знаеше, че това би трябвало да я тревожи на първо място.
Улф отпи от шепите си и се изправи.
— Не. Но смятам, че трябва да продължим веднага. — Обърна се към Едуард, който стоеше с безизразно лице, отпуснал ръце край тялото си. — Ще ми помогнеш ли?
Двамата заедно вдигнаха кануто над главите си и се запътиха към по-спокойното течение отвъд водопада. Рано следобед отново плаваха по реката. Едуард заспа и Каролайн го смени при греблата.
— Неприятности с братчето ли имаш?
Каролайн погледна през рамо. Сбърка ритъма на греблата, но Улф само повдигна вежди. Косата му бе разпусната и се вееше около лицето му, от което изглеждаше още по-див — част от заобикалящата ги природа.
— Ти и брат ти сигурно никога не се спречквате. — Щом изрече думите, Каролайн поиска да ги върне обратно. Мисълта за брат му само й напомни за Мери. За желанието на една жена да види отново съпруга си.
— Логън и аз никога не сме били много близки с изключение на времето, преди да замине. Но не си спомням да сме си крещели един на друг.
— Ние не крещяхме. — Може би малко бе повишила тон, за да обясни по-добре, но… Греблото й цопна във водата. — Какво чу?
— Не много. — Улф умело избегна скалата, която стърчеше пред тях. — Само колкото да разбера, че ти… Наведи се!
— Какво? Аз… — Успя само да се огледа, преди силна ръка да я бутне от мястото й на дъното на лодката. Като през мъгла чу как Нед изломоти някакъв въпрос и се озова при нея, като се стовари върху крака й. Обърна се да види какво става и чу диви крясъци, които смразиха кръвта й. Над себе си усещаше необузданата мощ на Улф, който гребеше трескаво ту от едната страна на кануто, ту от другата. Лодката се носеше с подскоци по водата, но виковете не заглъхваха. Нещо повече — сякаш се приближаваха.
Каролайн се надигна и видя Улф — гребеше превит напред с издути от напрежение мускули. За миг погледите им се срещнаха и по израза на лицето му тя разбра колко близо са преследвачите.
— Нека да ти помогна.
— Не. Не бива да те виждат. Като минем зад следващия завой, ще обърна към брега. Щом стигнем до него, скачайте от лодката… и двамата. Скрийте се в гората.
— А ти? — Водни пръски прехвърляха стените на лодката и Каролайн отметна мократа си коса.
— Аз ще ги подлъжа надолу по течението. Като се стъмни, вървете все покрай реката и ще стигнете форта. — Той се вгледа за миг в очите й, после отново насочи вниманието си към греблата. — Там ще се срещнем.
— Не. — Тя се хвана за стените от брезова кора и се изтласка напред. — Няма да ти позволя да се жертваш за нас.
— Дяволите да те вземат, Каролайн, лягай долу! — Той се наведе надясно и кануто плавно заобиколи покритото с борове островче, което се врязваше в лъкатушещото течение. — Недей да спориш с мен. Нед! След малко, щом ти кажа, ще измъкнеш сестра си от лодката и ще я завлечеш в гората. Разбра ли ме, момче?
— Да, сър.
— Мога ли да разчитам на теб.
— Да, сър.
— Не, не можеш — намеси се Каролайн и заглуши утвърдителния отговор на брат си. — Няма да те оставя. — И наистина не би го сторила, ако в този миг той не я бе погледнал с пламнали тъмни очи.
— Не усложнявай нещата. И без това не ми е леко. Моля те.
В същия миг кануто рязко се закова на място, Каролайн изгуби равновесие и се стовари напред. Той я сграбчи грубо и увлече устните й в жадна целувка. После се отдръпна, промърмори нещо на своя език и отново хвана греблото.
— Сега, Едуард.
Всичко стана тъй внезапно, че Каролайн не можеше да си спомни как е слязла от лодката. В първия миг протягаше ръце към Улф, в следващия се озова по гръб върху скала, покрита с лишеи, а той бе изчезнал.
— Не мърдай — чу шепота на брат си, но той не я възпря да се надигне достатъчно, за да види лодките, които последваха Улф надолу по течението. Явно се бяха хванали на въдицата му, защото никой не погледна към горичката, където се криеха Каролайн и Едуард. И двете канута изчезнаха след Улф.
— Къде отиваш? — Ръката на Едуард стисна китката й и я дръпна обратно, когато се опита да стане. — Раф каза да стоим тук до свечеряване.
С рязко движение тя издърпа ръката си.
— Няма да седя тук, докато те го залавят. Тъй като спря да ни остави, те сега са по-близо до него.
— Но той каза…
— Не ме интересува какво е казал. Тръгвам след него. — Тя се изправи. — Ти ако искаш, остани. Оттук сигурно можеш да се оправиш сам до форта. — Без да чака отговор, тя събра полите си и затича по брега. Чак когато чу шум зад себе си, разбра, че брат й я следва.
— Няма да се върна — каза тя, без да спира.
— Не съм те молил. — Едуард затича по-бързо и се изравни с нея. — Само искам да ми кажеш какво, по дяволите, ще направим, ако го открием.
— Не знам, Нед. — Каролайн отметна косата от лицето си. — Не знам.
Малко преди да падне мрак, тя забеляза струйка дим да се вие над дърветата. Без да продума, направи знак на Нед, който бе останал с нея, въпреки нежеланието си преди малко.
— Какво ли означава това? — Едуард преви кръст и облегна ръце на коленете си. Тя спря да си поеме дъх.
— Не е възможно да е Раф. Той не би се издал така.
— Значи смяташ, че са индианците? — Брат й се надигна достатъчно, за да се взре в нея изпод платиненорусите си вежди.
— Ще разберем.
— Бог да ни е на помощ, Каро. — Той се затича, за да я настигне. — Как ще помогнеш на Раф… пък и на самите нас… като се появиш с маршова стъпка в лагера им? Нямаме оръжие. — Той разтвори ръце в отчаяние. — Нямаме нищо.
— Не съм казала, че отиваме в лагера им. Не допускам, че ще запалят огън, ако не са заловили Раф. А
