той се тръшна обратно на леглото, а главата му падна в събраните му длани.
— Заради тях сега плача като хлапе. — Той изтри лице с опакото на ръката си.
— Логън, знам как се чувстваш. Мери беше…
— Нищо не знаеш. — Той отново скочи на крака. — Тя ме обичаше. Жената, която живее тук, ми каза. По дяволите, това са били последните й думи. Мери обича Логън. — Загледа се в пукнатото шише с копнеж върху лицето. — Обичаше ме, а аз я оставих да умре.
— За бога, Логън, ти не си виновен.
— Не съм ли? — Той с мъка пристъпи напред. — И двамата знаем защо тръгнах. Не можех да понасям стареца. Но останах ли наблизо, опитах ли се да поправя злините, които той вършеше? — Наведе се към Улф. — Е, направих ли това? Постъпих ли като теб? — Заби показалец в гърдите на брат си. — Да ме вземат мътните, не. Избягах да се бия с индианците и изоставих бременната си жена на произвола на съдбата. — Отново се отпусна на леглото. — Тя ме обичаше, а аз нея — не. — Рязко вдигна глава. — Изненадан ли си, братко? Всички обичаха Мери. Признай си, че ти също я обичаше. Всички освен проклетия й съпруг, който дори не успя да я спаси от томахавките на шайка диваци. — Посегна към шишето и го разклати така, че от пукнатината се изля още течност, и се усмихна, щом чу плискането на алкохола. Доволно кимна и я поднесе към устните си.
— Стига ти толкова. — Улф дръпна шишето пред лицето му. — Искам да дойдеш с мен в Чарлз Таун.
Логън отклони ръката му.
— Напротив, братко. Още не съм започнал. — Той отпи голяма глътка. — Когато се наситя, ще ти кажа. — Надигна стъклото отново, избърса устни и впери в Улф тъжни, зачервени очи. — Няма да избягам с подвита опашка в Чарлз Таун. Тръгвам по следите на диваците. Щом ги намеря, очаква ги същото, което са сторили на Мери и детето ми — Грубите черти на лицето му придобиха суров вид. — Може би, ако убия достатъчно от тях, ще мога да живея със себе си.
— Или ще свършиш в гроба. — Улф го улови за ръката и го изправи на крака. — Самосъжаляваш се, но…
— Имаш право, да те вземат дяволите! — Замахна, но изпитият алкохол правеше движенията му неточни и той улучи с цял фут настрана от носа на Улф, където се мереше. Все пак успя да се освободи от брат си и използва случая да се втурне към вратата.
— Просто ме остави на мира — изкрещя през рамо и хлътна в другата стая.
Каролайн вдигна поглед от ръкоделието си и очите й се разшириха, като видя как братът на Улф изхвръкна през вратата. Той се олюля, подпря се на стената и политна напред. Кривна и намери резето на входната врата, вдигна го и в стаята нахлу студен въздух. Като се препъваше, Логън закрачи в мрака.
Улф го последва до вратата, затвори я и се обърна към Каролайн.
— Чу ли?
— Как да не съм? — Тя остави иглата, изправи се и тръгна към него. — Какво смяташ да правиш?
Изразът на лицето му беше непроницаем.
— Ще се опитам да ви заведа в Чарлз Таун, преди войната да блокира пътя на изток.
— А брат ти?
Погледите им се срещнаха и тя видя, че неговите очи са тъжни, почти колкото на брат му.
— Мога само да се моля и да се надявам, че няма да свърша като него.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА
В наивната си заблуда жителите на Чарлз Таун празнуваха. Уверени, че губернаторът е решил проблема с индианците, те отказваха да се вслушат в друго мнение. Каролайн, Улф и Едуард пристигнаха в столицата в средата на февруари след пътуване, от което Каролайн силно се бе изтощила. Пътят им не беше лек и навсякъде откриваха следи от нападения на чероки.
— Литълтън дори не желае да ме изслуша — въздъхна Улф, след като се отпусна на стола до Едуард. Намираха се в стаята, която Улф и брат й споделяха в странноприемницата.
Каролайн спеше сама в стая в дъното на коридора. Сега нарочно бе дошла, за да чуе какво е станало. Откакто бяха напуснали форт Принц Джордж, не можеше да разчита, че Улф сам ще дойде да й каже. Отнасяше се към нея като към овдовялата съпруга на баща си, а не като към любовница. Промяната я изуми. Реши на всяка цена да открие причината.
— Каза ли му за нападението срещу „Седемте бора“? — Каролайн седна на табуретката пред Улф. Той й хвърли поглед, в който сякаш проблесна искра, искрата на предишната им страст. Но тя бързо угасна и той се обърна към Едуард.
— Той го нарече изолиран случай.
— А другите пожари?
— Литълтън не вярва, че ще извършат нещо сериозно. Смята ги за младоци, които ще се побоят да влязат във война с краля. — Улф се облегна назад и въздъхна. Предстоеше му да й съобщи нещо, за което нямаше желание да говори. Беше си осигурил предварително помощта на Едуард. Но знаеше, че това няма да го улесни много.
Съсредоточи се върху пламъците, танцуващи в камината.
— Успях да купя билети за вас двамата. Корабът ви тръгва на…
— Какво си направил? — Каролайн скочи и изрита табуретката настрана. Изправи се срещу Улф с ръце на хълбоците.
Той твърдо отговори:
— Уредих да заминете за Англия.
— Да… да заминем за… — Каролайн се разяри. Беше се съгласила да дойде в Чарлз Таун, защото Улф я беше убедил, че на запад е опасно. Но не беше давала съгласието си да напусне Южна Каролина, нито пък той я беше питал. — Не желая да се връщам в Англия — заяви тя възможно най-ясно.
— Виж какво, Каро, така може би е най-добре. Раф каза, че с парите от имението на мъжа ти ще бъдем осигурени.
Каролайн се обърна срещу брат си:
— Вие двамата сте се наговорили против мен, нали?
— Каро…
— Отговори на въпроса ми, по дяволите! — Тръсна глава към Улф и русите къдрици се разпиляха по раменете й.
Той не трепна от острия й тон.
— Не обвинявай брат си. Аз взех това решение. За твое добро.
— За мое добро?! — изфуча тя, съвсем не както подобава на дама. — Щом си се загрижил за мен, защо не ме попита? — Каролайн улови брат си за ръката. Със сила, която не очакваше да открие в себе си, го помъкна към вратата. — Излез от стаята, моля те! Двамата с Улф трябва да обсъдим някои неща… за нашето дете.
Едуард погледна към Раф и сви рамене. Каролайн отвори вратата и го избута навън. Затръшна я, врътна медния ключ и го пусна в джоба си.
— Не стори добре.
Тя бавно се обърна, опита да се овладее.
— Ако имаш предвид, че му казах за детето — той отдавна знае. А ако говориш за това, че го изгоних от стаята, смятам, че е крайно време да си поговорим с теб насаме.
С изправена глава и разтреперани колене Каролайн прекоси стаята и седна в креслото срещу него.
Когато вече не можеше да търпи мълчанието, тя се покашля:
— Кога реши да ме изпратиш в Англия? Само не ми казвай „съвсем скоро“, защото няма да ти повярвам.
Дълга въздишка се откъсна от Улф.
— Още когато пристигна в Новия свят, ти казах, че ще е най-добре за тебе да се върнеш обратно.
— Значи тогава взе решение един ден да ми купиш билет за връщане.
— Тогава не бях отговорен за теб.
