— А, сега значи си отговорен, така ли?
— Каролайн, не ме разбираш.
— Обясни ми тогава. — Тя се наведе напред. — Мислех, че… мислех, че ние… — Опита се да повика на помощ гнева си, но той бързо отстъпваше пред сълзите.
— Какво? Че ще се оженим и ще си отгледаме детето, нали? На лицето ти е изписано, че това си мислила. — Той въздъхна дълбоко. — Не разбираш ли, че е невъзможно? Че е най-добре да се върнеш в Англия, където ти е мястото.
— А кой казва, че там ми е мястото?
— То е очевидно.
— За мен — не. — Тя се изправи и отиде до прозореца. Повдигна лененото перде и се загледа към пристанището. — Смятам, че свикнах тук и добре се справям.
— Така е, но нали виждаш, че сме във война.
— А ти си чероки. — Обърна се към него и погледите им се срещнаха.
— Да, така е. — След малко и той се изправи, но знаеше, че не бива да се приближава до нея. Цели две седмици се бе държал настрана. Беше му трудно, понякога почти непоносимо, но не се предаваше, защото знаеше, че така трябва. — Ти си вдовица, и то красива. Говорих с адвоката на баща ми. Имението е твое. Пари няма да ти липсват. Ако се върнеш в Англия, сигурен съм, че животът ти…
— Че ще се омъжа повторно, това ли искаш да кажеш? За някой почтен англичанин? Ти това ли искаш, Улф?
— Така ще бъде най-добре за теб.
— Попитах те, дали ти искаш това.
Ударите на сърцата им отмерваха времето. Двамата стояха, кръстосали погледи. Улф се обърна към полицата над камината и стовари юмрук върху нея.
— Няма значение какво искам аз.
Каролайн въздъхна с облекчение. Спокойно пристъпи към него.
— Отговори ми само на един въпрос, но искрено. Обичаш ли ме?
Лицето му трепна и той я прониза с тъмния си поглед, но не каза нищо.
Каролайн направи още една стъпка към него.
— Когато дойдох в Новия свят, се страхувах почти от всичко. Ти ми показа силата и смелостта, които съм носела в себе си. А сега, Уойа Макуейд, самият ти се боиш да изречеш две малки думи.
Видя как той стисна зъби и се осмели да се доближи още. Зачака.
— Чувствата ми към теб са очевидни, но не за тях говорим сега.
Тя пристъпи още една крачка напред и тялото й докосна неговото. Усети, че той настръхна, и вътрешно се усмихна.
— Кажи го, Улф.
— Каролайн…
— Кажи го.
Гърдите му се повдигнаха и се допряха до тялото й. Улф отвори очи, дългите тъмни мигли се спуснаха върху кожата му. После я погледна и протегна ръка да я погали по бузата.
— Обичам те.
Тя се усмихна бавно и сладко.
— Толкова трудно ли беше?
Ръцете му я обгърнаха и Каролайн се облегна на силното му тяло.
— Това, което ще ми бъде трудно… — той я притисна към себе си — което не бих могъл да понеса, е да ти се случи нещо лошо. Ако те заведа отново на границата…
— И ме сполети съдбата на Мери? — довърши тя вместо него. Чу накъсаната му въздишка и го прегърна през кръста. — Тъжно ми е за нея, Улф. Но още по-тъжно ми е за живота, който водеха. Мери обичаше съпруга си, но знаеше, че той не я обича. И сега той се пропива от вина, че не е могъл да отвърне на любовта й.
Улф повдигна с палец брадичката й.
— Няма да ти позволя да се върнеш в „Седемте бора“.
— Трябва да съм оглупяла, за да искам да отида там сега.
— Но аз трябва да се върна.
— Знам. — Част от радостта й отлетя, но тя изслуша с усмивка следващите му думи. Улф нямаше да бъде мъжът, когото познаваше, мъжът, когото обичаше, ако постъпеше различно.
— Племето ми не може да спечели войната. — Той поклати глава, лицето му се сгърчи от болка. — Не мога да застана на ничия страна. Мога само да се боря за мир.
Каролайн се повдигна на пръсти и запечата целувка върху устните му. Телата им се сляха.
— Тогава знай, Улф — прошепна тя до ухото му. — Ще те чакам тук… двамата със сина ти ще те чакаме тук, докато настъпи времето, когато ще можем да бъдем заедно.
ЕПИЛОГ
Май, 1762
Границата на Южна Каролина
— Колко много време мина!
Каролайн пое дълбоко ухаещия на борове въздух, откъсна очи от зелената долина, простряла се пред тях, и погледна своя съпруг. Бяха спрели при разклона на реката над „Седемте бора“, за да напоят конете.
— Питах се дали някога ще се върнем…
Улф я прегърна през раменете и я привлече към себе си.
— През цялото време се надявах. — Той й се усмихна. — Но повече копнеех за деня, в който ще заживеем заедно. — Положи ръка върху извивката на корема й, където растеше следващото им дете, и сведе устни към нея.
Усети, че някой го дърпа за гамашите, с неохота прекъсна целувката и вдигна сина си на ръце.
— Калану, виждаш ли онази поляна там долу?
Двегодишният Калану Макуейд премигна с големите си тъмни очи и кимна.
— Там ще построим къща за мама и новото бебе. И обор за животните.
— И за Домино? — Калану посочи с пухкаво пръстче кучето на черни и бели петна, което усилено ровеше с предни лапи в земята. Шпаньолът бе подарък от Едуард, който го донесе от Англия. След като завърши училище, той бе решил да се върне в колонията.
— Да, Домино може да живее в обора. — Улф хвърли кос поглед към Каролайн. — Но майка ти сигурно ще му разрешава да спи в къщата.
Тя само поклати глава и се засмя. Не беше тайна, че немирното кученце я ядосваше, но когато Улф не бе при нея, го пускаше в стаята.
А той често отсъстваше през последните няколко години. Както бе предвидил, отношенията между англичаните и племето чероки се влошиха и започна война. Стотици бяха убитите и от двете страни. Чак през септември миналата година бе подписано примирие.
За индианците страданията нямаха край. Повечето от селищата им бяха разрушени. Тези, които не намериха смъртта в битките, станаха жертва на глад и болести.
А Улф неуморно се бе трудил да постигне разбирателство между двата народа. За нещастие войната свърши, чак когато племето му се озова пред прага на гладна смърт.
Каролайн се опасяваше, че разрухата и смъртта ще превърнат Улф в огорчен и отчаян човек. Но благодарение на нейната любов и разбиране той бе запазил разума си непокътнат през тези тежки години. Когато бе далеч от нея, само споменът за страстните й целувки и за нежността, с която се грижеше за сина им, лекуваше нараненото му сърце.
Миналата есен, не за пръв път през кървавите години, Улф успя да посети Чарлз Таун. Винаги, когато имаше възможност, яздеше дни наред, за да я види. Това бе мигът, за който двамата с Каролайн мечтаеха.
