— Гай! Може ли да те наричам Гай?
— Разбира се! — усмихна се той и се обърна.
— Видя ли нещо около трупа, някакво свидетелство, което да сочи възможния убиец?
Той поклати отрицателно глава.
— А свещеният меч? Гай се усмихна:
— Спях дълбоко, когато е бил откраднат, но как, защо и от кого?
Канеше се да каже още нещо, когато във въздуха се разнесе висок вик, последван от остри тръбни звуци и дрънкането на цимбали, сякаш бе подаден сигнал за тревога.
Глава четвърта
O temporal! O Mores!
О, времена! О, нрави!
Докато двамата тичаха по коридорите и колонадите, през градините и портата, Печалният дом в другия край на вилата беше почти погълнат от пожара. Пламъците бяха много силни, горещината — нетърпима. Покривът вече бе паднал, а едната стена се рушеше. Слуги, чиновници, войници и членове на императорското семейство тичаха към постройката през дърветата, въпреки че там нямаше какво да се направи. Тимотей се опита да организира верига водоносачи, но беше безполезно. Бур се втурна напред с ведро в ръката, но беше толкова пиян, че хвърли в огъня ведрото с водата и един от подчинените му трябваше да го изтегли назад. Тогава германците започнаха да пеят и затанцуваха под звуците на един от дивите си химни, но гласът на императрицата изплющя като камшичен удар и им заповяда да млъкнат. Клавдия се обърна и се огледа. Миризмата на дима от дървета я накара да се закашля. Императорските гости се бяха подслонили под една разперила клони сикомора34. Клавдия тръгна към тях. Силвестър вече стоеше зад императрицата; Константин седеше на едно походно столче със зачервено лице, отпуснал ръце върху коленете си, и наистина се забавляваше от зрелището.
— Имаше ли там някой жив? — извика той.
— Само два трупа, твое величество — извика в отговор Тимотей. — Дионисий и един скитник, когото някакъв просяк намерил мъртъв на пътеката вън.
— Е, те сега наистина са мъртви, препържени и изпечени на въглени! — пошегува се императорът.
Елена направи знак на Клавдия да приближи. Константин й лепна една целувка.
Все още застанал зад императора, Силвестър се поклони, а Крис, чието тлъсто, мазно лице грееше от удоволствие, й показа език.
— Прекрасен пожар! — въздъхна императорът — Чудесно е да наблюдаваш пламъците.
— Палеж! — остро отвърна Елена — Една държавна постройка е унищожена.
— Палеж ли? — Константин погледна майка си — В името на всичко свято, кой би искал да подпалва трупове?
— Може би императорският ковчежник? — изкикоти се Крис. — Така е спестил парите за погребението!
— Палеж ли е било? — повтори Константин и доброто настроение изчезна от лицето му.
— Погледни огъня! — раздразнено отвърна Елена. — Какво би накарало пламъците да горят толкова бурно? Тимотей — извика тя, — вътре имаше ли нещо запалително?
— Нищо, августа — приближи Тимотей с изпоцапано с пепел лице. — Нищичко.
Без да го канят, той седна тревата и започна да изтрива лицето си с кърпа.
— Защо да е палеж? — повтори въпроса на императора банкерът Руфин.
Елена побутна Клавдия.
— Дионисий е бил убит.
— Говори, момиче! — извика силно Константин.
— Дионисий е бил убит! — високо повтори Клавдия — Тялото му беше докарано в „Печалният дом“. Подозирам, че по трупа е имало някакво доказателство, което би могло да посочи кой е убиецът му.
— Какво обаче? — запита Елена. — Беше накълцан като месо за готвене и кръвта му бе изтекла. Огледах внимателно трупа.
— Августа! — засмя се Клавдия. — Зададе ми въпрос и аз ти отговорих. Не мога да бъда съвсем сигурна какво е искал да скрие подпалвачът.
— Би могло да бъде и някой друг! — Гласът на Крис бе изпълнен със злоба. — О, колко се обичат един друг тези християни! Не казват ли, че онези, които нападат вярата им, ще бъдат погълнати телом и духом от адския огън?
— Не и на мои разноски! — изрева Константин. Императорът се изправи — Крис, намери виновника за този огнен ад и ако той няма прилично обяснение, разпъни го извън портите. Майко, нагледах се на всичко това. Трябва да поговорим.
Обществото се върна в двореца. Клавдия остана под сикомората и на светлината на пожара прочете свитъка, който й даде Гай. Писмото беше кратко и целенасочено. Подписано от Дионисий, то бе отправено до Анастасий, водачът на ортодоксалната партия. В него Дионисий признаваше как се е молил, постил и размишлявал върху делата си. Така че, в подходящо време, когато Светият Дух го насочи, той публично щял да се отрече от грешките си и да приеме прошката на своя епископ.
— Обречен в живота! Обречен в смъртта!
Гласът беше богат и звучен. Клавдия вдигна глава. Пред нея се бяха изправили трима мъже с гръб към огъня.
— Извинявай! — засмя се тя и бързо скри писмото. — За мен ли говориш, или за покойника?
Фигурата в центъра пристъпи напред. Мъжът беше нисък и набит, с тясно лице, пламенни очи и алчна уста, облечен в проста черна туника над дебели торбести гамаши.
— Името ми е Атанасий — той посочи двамата си спътници. — Този е Аврелиан, а този — Септимий. Питахме се кой ли разговаря с императрицата и ни казаха, че ти си Клавдия, вестоносец на августата. Други говорят, че си нейна шпионка — Атанасий се наведе напред и разкри красивите си, здрави зъби. — Силвестър говори много хубави неща за теб.
Клавдия пристъпи, за да може по-добре да огледа тримата представители на ортодоксалната партия. Атанасий излъчваше сила с твърдата си уста и квадратна челюст. Напомняше й на войник с кестенявата, остригана почти до голо коса, а дрехите му бяха по-скоро на наемник, отколкото на оратор. Спътниците му приличаха повече на ученици, отколкото на колеги, с техните млади и гладки лица, и обръснати глави. И те бяха облечени доста грубо, носеха дълги, препасани с връв през кръста роби и сандали.
— Това са мои ученици — обясни Атанасий, — кръстени и приели единствено истинната вяра. Приемаш ли истинската вяра, Клавдия?
— Приемам истината — отвърна тя и посочи огъня. — Питам се защо по волята на вашия Бог Дионисий е трябвало да умре по такъв ужасен начин, а тялото му — така поругано. Вие, християните, нямате ли погребални обреди?
— Духът има значение, плътта е нищо.
— Това включва ли и твоята плът, магистре? Защо беше убит Дионисий, а не друг оратор? Дали неговото убийство заменя философията в диспута?
— Ние не знаем защо Дионисий умря! — отговори Атанасий.
— И всъщност не ни интересува! — сопна се по детски Септимий. — Получил е онова, което заслужава.
Дори от мястото си, въпреки слабата светлина, Клавдия можеше да види стиснатите устни на Септимий и играещото по лицето му неодобрение.
Тя посочи огъня:
