наведена глава. — И въпреки това, неблагодарна измет — продължи тя, — реших да ви простя. — Бур приклекна на пети и унесено се усмихна пред тази жена, пред която се прекланяше и която обожаваше. Елена се облегна на тоягата. — Прощавам ви заради голямата си доброта!
Клавдия не можеше повече да се сдържа. Тя побягна от градината и се върна в двореца, където внезапно спря и се обърна назад. Императрицата беше актриса, която с желязна хватка държеше юздите на тези грубияни. Германците обожаваха земята, по която тя стъпваше, най-голяма чест за тях беше да пролеят кръвта си за нея. Елена го знаеше, защо сега ги гълчеше?
Клавдия седна на мраморната пейка под един прозореца и се загледа в стенописа, на който Бакхус се катереше по една тераса с лози, за да открадне от ароматните гроздове. Нямаха ли друга цел упреците на Елена към германците? Те бяха верни, родени за войни и отгледани като воини, но наред с това бяха пияници, развратници и отгоре на всичко страхотни крадци. Те ли бяха откраднали меча? Наемниците изпитваха благоговеен страх от всичко, свързано с религията и Бур дори отказваше да влезе в светото място, но все пак грубостта и недодялаността му не можеха да заблудят Клавдия. Бур беше интелигентен и ловък. Дали това не беше инсценировка, опит за заблуда? Клавдия си спомни подземието, двамата стражи отвън, Бур с ключа. Домоуправителят Тимотей беше изпаднал в паника. Дали вратата бе заключена с два ключа или само с един? Дали Тимотей не е мислел, че е заключил вратата със своя, а германците по някакъв начин са му отвлекли вниманието? Ако беше така, Бур лесно е можел сам да отключи вратата, да вземе меча, да излезе от подземието и пак да заключи вратата. Тимотей би слязъл долу… Клавдия спря. Какво щеше да стане тогава? Дали Бур е бил подменил ключовете или е направил нещо с ключалката и затова Тимотей е помислил, че отключва със своя ключ, а вратата всъщност вече е била отворена?
Забравила преживените ужаси от миналата нощ, Клавдия взе един фенер, върна се в подземието и бързо изтича надолу по стълбите. Съзнателно не мислеше за станалото, наведе се и огледа двете ключалки, едната над дръжката, другата под нея. Приближи лампата и разгледа обкова на вратата и ключалката, но не можа да открие никакви драскотини, нито знак, че някой се е опитвал да я насили. Раздразнена, тя се изправи. Ако теорията й беше вярна, Бур навярно бе подлъгал Тимотей да мисли, че е отключил вратата, а всъщност не го е направил.
Клавдия въздъхна, отвори вратата и влезе в подземието. „Да кажем“, високо произнесе тя, сякаш се намираше в училищна стая, „че крадецът влиза.“ Отиде до ръба на кръга и протегна ръка, за да докосне веригата, но не можа да стигне до нея. Покатери се на един стол, но и това беше безполезно. Спомни си дългият меч, който Бур носеше. „Може и да го е използвал“, прошепна развълнувано тя. Бур може да е привлякъл веригата към себе си с оръжието и да е свалил свещения меч от куката. Клавдия слезе от стола и погледна към вратата. Оставаха четири въпроса. Първо, Бур е имал нужда от помощта на двамата стражи отвън. Второ, оставаше проблемът с ключовете. Трето, какво щеше да прави Бур с меча, след като го откраднеше? И накрая, което бе най-важно, Бур трябва да е знаел, че ще се изправи срещу яростния гняв на императрицата.
Клавдия седна и обмисли положението. Елена щеше да се ядоса, но тя все още нямаше доказателства. Императрицата имаше право. Понякога Бур се държеше като лош ученик и приемаше бичуването на острия й език като част от военната си служба. Затова ли тази сутрин Елена ги бе събрала всички, за да ги притисне с упреците си? Дали подозираше наемниците и се надяваше да ги изплаши, за да върнат свещения меч?
Клавдия наклони глава при звука от стъпки вън. Върна се обратно и видя как Тимотей слиза надолу бавно и внимателно като стар човек. Изглеждаше все така изплашен и неспокоен.
— Винаги идвам тук! — подсмръкна той. — Все си мисля, че може би ще се върна и видя меча на мястото му. — Седна на долното стъпало, а Клавдия седна до него. — Няма го, нали? — горестно попита той.
— Не, няма го — Клавдия стисна ръката му. Харесваше този червендалест служител, който сега сякаш всеки момент щеше избухне в сълзи. — Кажи ми — бързо продължи тя, — сигурен ли си, че не е имало някаква измама? Искам да кажа, когато заключи вратата, сигурен ли си, че наистина я заключи?
— Знам какво си мислиш — Тимотей я погледна с крайчеца на окото си. — Но аз и за пукнат грош нямам вяра на тези германци. Не, бях извънредно внимателен, винаги правехме едно и също — аз заключвах вратата, после я пробвах. Едва тогава Бур превърташе и своя ключ.
— Аха! — Клавдия разбра, че теорията й не струва. — Възможно ли е да се направят копия на ключовете?
— Носех моя на верижка на врата си — заяви Тимотей — както и Бур, ако трябва да сме честни. Но аз мога да говоря само за себе си, когато казвам, че където и да съм отивал, ключът е бил при мен. Никога не се разделях с него.
Клавдия му благодари и отиде в стаичката си, където се преоблече в тъмнозелена туника, обточена със сребро, с роба в същия цвят и кожен колан на кръста. На колана висеше ножница за острия нож, който възнамеряваше да носи навсякъде със себе си, докато беше във вила „Пулхра“. Нахлузи високи сандали и извади от кутията със скъпоценности малък пръстен, едно от малкото неща, останали й от нейната майка. Докосна изображението на пурпурния бокал, сякаш да си напомни нещо и бързо тръгна към трапезарията на прислужниците, пристроена към императорските кухни.
Трябваше да упорства, за да получи храна от един готвач с тежък поглед — малко хляб, сирене, разредено пиво и поизсъхнало грозде. Константин обичаше да яде и суетнята в кухните беше голяма, защото готвачи, слуги и прислужнички приготвяха нова трапеза за императора и двора му. Клавдия приседна в единия край на дългата обща маса и припряно започна да се храни. Другите слуги я избягваха. Знаеше причината. Мислеха я за шпионка, но това не я обиждаше, защото беше истина. Бе сигурна, разбира се, че императорът, да не говорим за хора като Руфин и Крис, също си имаха агенти, които слухтяха за клюките и събираха сведения, които предаваха на господарите си.
След като приключи с храненето си, тя тръгна из разкошния атрий с мраморни стени, изтънчени фрески и привличащи окото мозайки. Спря пред вграденото в стената светилище, където отдаваха почит на ларите и пенатите — домашните богове. Клавдия внимателно огледа нишата и статуите в нея. Пред тях беше поставен бронзов триножник, а върху него съд, от който се виеше бял, уханен тамянов дим. Тя гледаше как облачето се разтваря във въздуха и изчезва. Дали отива някъде, или просто вече го няма, се запита тя? Дали това става и с молитвите? Чува ли ги някой? Или те са само облаци благоухания, само дух без материя? Затвори очи и се помоли, сама не знаеше кому, но изрази обичта си към Феликс, своя мъртъв брат, към родителите си, към Полибий, Муран, Попея и всички, свързани с живота й.
— Готова ли си?
Клавдия отвори очи и се обърна, толкова бързо, че почувства как й се завива свят. Мислеше, че е сама, но зад нея стояха Тимотей, Бур и Гай.
— Ще идеш ли? — усмихна се Гай, чисто избръснатото му лице лъщеше от маслото, с което бе намазано. Носеше проста бяла туника, на едното си рамо бе преметнал небрежно оръжейния колан, а на другото тога, готов да се преоблече по-официално, ако императорът се появи.
— Диспутът — обясни Тимотей. — Ще се състои в градината с перистила.
Клавдия се засмя. Всъщност бе забравила. Сега се сети как домоуправителят миналата вечер й разказваше оживено колко силно императрицата желаела философите да се срещнат и откровено да обсъдят проблемите помежду си.
— Говорехме за свещения меч! — усмихна се Гай и смушка Бур. Германецът изглеждаше по-спокоен. Леденосините му очи, които вече не бяха изпълнени със сълзи, внимателно изучаваха Клавдия.
— Защо говорихте за него? — поинтересува се тя. — Да не би да имате някаква теория за изчезването му?
— Бих помолил боговете да имахме! — отвърна Гай. — Но императрицата иска от нас да мислим, да обсъждаме и да си припомняме.
Гай Тулий говореше като ученик, който рецитира стих, въпреки, че гласът му бе изпълнен с ирония, а очите му се смееха.
— Да, да, и ще го правим — той направи гримаса, — докато не се отегчим до смърт.
Клавдия тръгна с тях и другите, които се трупаха в градината с перистила. Пред фонтана имаше подредени кресла, покрити с пурпурна тъкан, а край тях се суетяха роби, които разпъваха сенници да предпазят августейшите глави от лятното слънце. Писари в бели роби, с изцапани от мастило пръсти, се въртяха пред троновете, наместваха възглавници и подготвяха таблички за писане. От другата страна на
