все по-горещ. Лятното слънце, истински демон в синьото небе, прежуряше над озверелите за кръв зрители, които искаха все повече и повече. На амфитеатъра двама мъже се биеха за живота си, спъваха се и се подхлъзваха по пясъка с облени в пот тела, със сковани от болка крайници, с гърла, сухи като самия пясък, който се вдигаше под краката им.
Уредникът на игрите, банкерът Руфин, беше направил всичко по силите си, за да осигури колкото е възможно повече прохлада за десетките хиляди поканени от него гости. Чрез сложна система от макари и въжета над амфитеатъра беше опънато голямо, наквасено с вода вълнено платнище, за да прави нещо като сянка, а разпръскваната със специални помпи ароматизирана вода ръсеше слаба прохлада над тълпата. Но не беше нужно Руфин да се тревожи. Горещината, жаждата, прахта и безмилостното слънце не пречеха на жадната за кръв тълпа. Много от хората бяха дошли тук още преди изгрев слънце и се вливаха в жълтеникавокафявите и черни вомитории, онези кухи тунели, разделени на по-малки отсечки, които отвеждаха зрителите към обозначените на пропуските им места. Всеки пристигащ носеше със себе си ценното късче кост с номер върху него. Много от пропуските бяха свободно раздадени от самия уредник. Руфин излизаше извън кожата си да угоди на римската тълпа, но не заради себе си, а заради новия император Константин, добрал се до императорския пурпур преди около осемнайсет месеца, който сега се беше разположил тук, за да се радва на плодовете на своята победа.
От другата страна на амфитеатъра над подиума се издигаше великолепно украсената императорска ложа, чиято предна част, седалките и балюстрадата бяха драпирани със скъпа пурпурна материя, над която се виеха позлатени бръшлянови клонки. Тълпата толкова беше погълната от сражението между двамата гладиатори, че едва ли осъзнаваше присъствието на седналия до императора Руфин или на жената от другата страна на Константин, „Helena Augusta atque Pia Mater“, „благородната и свята майка“ на императора.
Самият император не обръщаше внимание на игрите, лицето му с характерната тежка челюст беше разкривено от напрежение, с подаващ се от единия ъгъл на устните му език, той се опитваше да държи в равновесие табличката за писане върху коленете си и четеше разните документи, които дворцовият управител, тлъстоликият Крис, му подаваше да ги прегледа. Елена също беше заета — изучаваше докладите, подавани й от нейния личен секретар Анастасий, християнски свещеник. Елена беше назначила Анастасий не само заради връзките му с представителите на новата вяра, а и защото беше учен човек, който познаваше гръцкия и еврейски език. Освен това беше крайно дискретен — не можеше да говори, тъй като езикът му беше изтръгнат по време на изтезания при последните гонения.
Елена се взираше в пергамента върху скута си, доклада на един шпионин в градския съвет в Коринт за някакви морски маневри. Тя мачкаше с пръсти бедрото си — обичаен жест, докато безпокойният й ум обмисляше някой проблем. Любимият й син сега беше император, поне на Западната империя, но в Никомедия се спотайваше онова парвеню Лициний, самопровъзгласилият се император на Запада. Елена присви очи и се загледа към гладиаторите на амфитеатъра.
Единият е в беда — помисли тя и се наведе към балюстрадата. Да, рециарият7, златокос мъж, имаше кървяща рана на дясното си рамо и бавно се свличаше надолу.
Елена гледаше гладиаторите, но умът й беше разсеян. Ако трябваше да се каже истината, синът й Константин и Лициний всъщност бяха гладиатори, които се сражаваха за най-голямото съкровище на света — една империя, простираща се от Великия западен океан до Черно море, от сухите нагорещени пясъци на Северна Африка до ледените гори, обрамчващи Рейн. В момента двамата кръжаха един около друг и търсеха слабите места на противника. Рано или късно (по-вероятно рано) Константин трябваше да се приближи до противника си. Дали войските му щяха да тръгнат на изток или Лициний щеше да нападне Запада? Можеше ли да се подкупят войските на Лициний, дали придворните чиновници можеха да бъдат съблазнени да продадат верността си?
Елена хапеше устните си. Нямаше ли да е по-лесно да отровят Лициний с няколко зрънца прах, смесени с виното му? Но какво щеше да стане тогава? Да дойде някое друго парвеню? Тя отново прочете доклада. Лициний определено се готвеше за нещо при тази все по-засилваща се активност на двора, а и какво правеше струпаната в коринтското пристанище флота? Маневри? Или се готвеше за битка? До нея Константин бързо отпи от виното си и Елена го смушка с лакът. Както винаги, синът й се обърна и се престори, че се чумери, но това не тревожеше Елена. Тя се гордееше с леденото си държание и здрави нерви, точно така се отнасяше и с бащата на Константин, да не говорим за натрапчивите свещеници и размирните офицери от войската. Трябваше да действа така, както винаги го бе правила, като господарка на империята.
Прошарената коса на Елена беше подредена в традиционна прическа, а пурпурният шал, обточен със злато по краищата, ярко контрастираше с простата, снежнобяла туника. Тя умишлено не носеше никакви скъпоценности, освен един аметистов пръстен на малкия пръст на лявата си ръка. Бе свалила скъпите си испански сандали и бе отпуснала с наслада краката си в прохладната благоуханна вода, донесена от една робиня. Като ветеран от военните походи на мъжа и сина си, тя никога не забравяше старата войнишка мъдрост: „Ако искаш да ти е прохладно, наплискай врата си и натопи краката си в студена вода.“ Нямаше никакъв грим върху продълговатото й лице с високи скули, дълбоко поставени тъмни очи и чип нос над пълна уста и твърда брадичка. Не виждаше смисъл в излишни украси, искаше да бъде сурова и изглеждаше такава. Някои шушукаха, че нямала вкус, нали в края на краищата беше дъщеря на ханджия? Елена не обръщаше внимание на тези приказки и единствената й отстъпка пред модата беше, че бръснеше веждите си и слагаше малко руж на устните си. Искаше да подражава на войнствените матрони на древния Рим. И, което беше още по-важно, както бе признала пред сина си, на обществени места дори и най-скъпите помади се размазваха от горещината.
Елена огледа дамите край себе си и ослепително се усмихна. Глупави кучки, сега лицата им приличаха на нашарените лица на германски воини! Както и да е. Обърна се назад, размърда пръстите на краката си и пак смушка своя син. Хиляди пъти му беше казвала да не си бърка в носа пред хората! Поднесоха й друг документ. Тя стисна ръката на Анастасий и заговори бавно така, че той да може да чете думите по устните й. Той бързо отговори със жестове, за които Елена се надяваше, че само тя разбира. Императрицата огледа амфитеатъра. Боже, тълпата продължаваше да крещи срещу нещастника, проснат върху меднозлатистия пясък на арената. Елена предпочиташе тълпата да гледа бойците, а не императорската ложа. Отново смушка сина си да прояви повече внимание. Тълпата не обича да мисли, че великите, господарите на пурпура, не се наслаждават на касапницата и леещата се кръв на представлението.
— Константине?
Потънал в разговора си с Руфин, императорът не й обърна внимание.
— Любими сине? — Императорът продължаваше да й обръща гръб. — Константине! — извика Елена — Не ми обръщай гръб! Престани да шушукаш с Руфин и погледни тълпата!
— Майко?
Константин се обърна, върху тежкото му лице имаше недопустимо набола брада, челото му под тъмната, късо подстригана коса бе покрито с пот, тъмносините очи бяха уморени и зачервени.
— Константине, пак си пил до късно през нощта с офицерите си!
Той остро я погледна, докато крясъкът на тълпата започна да затихва. Елена разбра защо: падналият гладиатор беше дошъл на себе си и сега се измъкваше от противника, който бе отслабил вниманието си. Беше помислил, че мъжът с мрежата е свършен и гледаше към императорската ложа. В този момент раненият се изправи и тълпата бе увлечена от подновеното свирепо сражение.
— Свещеници! — дрезгаво прошепна Константин.
— Какво за свещениците?
Елена цяла се превърна в слух. Вече не я интересуваше дали Константин обръща внимание на тълпата.
— Християнските свещеници! — изскърца гласът на Константин — Продължават, майко. Християните се дърлят за мътното си учение.
— Само на думи! — измърмори насмешливо Елена.
— В Остия има бунт между привържениците на две секти — заяви Константин — Очевидно се карат за същността на Бога. Дали Иисус Христос, човекът, има същност, равна на Бога Отец — Обраслите с косми пръсти на Константин почесаха потното му лице. — Искат аз да реша въпроса, макар да не разбирам и една
