проклета дума от всичко това. Май ще трябва да изпратим проклетите му глупаци да се бият на арената.
— Константине!
— Извинявай, майко!
— Не пий толкова много.
— Разбира се, няма, майко.
Константин въздъхна, обърна се и протегна чашата си на един прислужник да я напълни с тъмночервено вино.
Елена поклати глава и се обърна към арената. Подухваното от лекия ветрец платнище пляскаше и се набираше. Елена гледаше тълпата. Това беше империята. По долните редици на амфитеатъра, отделени със стени от останалите, се бяха разположили благородниците, над тях бяха тъмните туники на простолюдието, а най-горе седяха бедняците от покрайнините. Те са проблемът, помисли Елена, взе ветрилото си и енергично го размаха, тези десетки и десетки хиляди бедняци в Рим и всички големи градове на империята. Как да бъдат обединени, как да се свържат в едно? Като се покланят на императора? Все пак в продължение на десетки години се беше водила гражданска война. Чрез християнството? Елена се усмихна.
Сега новата вяра излизаше от катакомбите с нейното революционно, радикално учение, че Бог е станал човек, бил е разпнат и е възкръснал от мъртвите. Христос носеше новото послание, че всички хора са равни. Той обещаваше вечен живот на всеки човек, дори и на робите, ако следват учението на Разпнатия. Коя друга вяра го обещаваше? Предишните императори бяха виждали в християните заплаха и жестоко ги преследваха. Константин промени всичко това. Амбициозен военачалник, той доведе легионите си от Британия, за да се опълчи на стария император Максенций и го победи в битката при Милвийския мост. Там беше започнало всичко!
Елена си вееше енергично. Винаги се беше питала каква е истината зад този разказ. Колко пъти не бе оставяла сина си на мира да й каже какво беше станало в действителност. Константин се покланяше на слънцето — ако изобщо вярваше в нещо. Въпреки това, преди тази съдбоносна битка бе сънувал, че Христос му се появява и му заповядва да нареди на войниците си да носят буквите Chi и Rho, първите две на гръцки в думата „Христос“, Помазаника, Иисус от Назарет. На следващия ден беше имал друго видение: черен кръст, очертаващ се срещу огненото слънце, а под него думите „С този знак ще победиш“. Наистина ли бе имал видение, или това беше само плод на фантазията му? Константин можеше да действа като суров войник, можеше да е инат като муле, но беше и фантазьор. Като дете имаше припадъци, отнасяше се, сякаш гледаше нещо, което Елена не можеше да види.
Елена затвори ветрилото си. Видението е било истинско! Синът й бе обявен за император на Запада, господар на Рим. Беше изтребил противниците си. Един ден щеше да потегли на изток, щеше да накара този пиян мухльо Лициний да излезе да се сражава, щеше да го унищожи докрай и да се провъзгласи за Imperator totius mundi — император на целия свят.
И все пак, въпреки всичките си видения Константин видимо не бе се променил, продължаваше да се държи като сквернословен, потен войник, наливаше се с вино, ядеше премного и обичаше да поплясква куртизанките по задника. И все пак, по някакъв свой собствен начин беше се променил, бе станал по- зависим от Елена. Когато легионите му навлязоха в Рим, на нея и на Анастасий бяха поверени агентите in rebus — онази орда шпиони и тайни агенти, чрез които империята упражняваше контрола вътре и извън границите си. Елена бе поела юздите на управлението, устремена да постигне разбирателство със силната християнска вяра. Ако можеше да контролира нея, щеше да контролира и тълпата. Бе започнала тайни разговори с Милтиад, християнският водач в Рим, и с неговия помощник, среброкосия, златоуст свещеник Силвестър. Навярно с времето империята щеше да намери общ език с тази радикална вяра.
— Майко, майко! — Константин се бе навел напред и разтърсваше рамото й — Майко, не бива да заспиваш!
— Не спя! — рязко отвърна тя — Чакам да си тръгна от това потънало в бълхи място. Искам да напусна Рим — погледна сина си — Трябва скоро да тръгваме…
— Аха, за вила „Пулхра“8 — язвително произнесе Константин, — за прекрасната вила, разхлаждана от лекия полъх на ветреца откъм хълмовете. Не се безпокой, майко, скоро ще идем там — смигна й — И ти ще можеш да вземеш всичките си приятели със себе си.
Елена знаеше за кого намекваше. Константин бе осигурил търпимост към християните, но сега новата вяра пораждаше свои, собствени проблеми. Елена стисна зъби. Проблеми, винаги имаше проблеми.
— Гледай, майко! — Константин бе решил да дразни Елена. — Битката свършва.
Русият рециарий в червена препаска със сребърни кантове нямаше късмет. С бели подплатени наколенници и подплатена защитна броня на лявата ръка, и покрито с блестяща бронзова плочка рамо, той се опита внезапно да сложи край на сражението. Вдигна прикрепената към лявата му ръка мрежа и я метна във все по-разширяваща се дъга. По ръбовете на дългата почти три метра мрежа имаше тежести и тя трябваше да оплете противника му, тракиеца9, окован в тежка ризница, с шлем с процепи за очите и прикрепена върху него конска грива, боядисана в червено и жълто. Тракиецът обаче беше по-бърз.
Той внимателно следеше мрежата и скоростта на лековъоръжения си противник, и започна да отстъпва назад, за да може, когато мрежата полети напред, да я прихване с облия си щит и да се опита да притегли противника към насочения напред меч. Рециарият бързо свали тризъбеца, измъкна ножа от бродираната кания и се освободи. После вдигна с две ръце тризъбеца и отстъпи към стената на подиума. Тракиецът го последва, преодолявайки съпротивата на златистия пясък. С мъжа с мрежата бе свършено, сега той беше паднал в капана. Тълпата настояваше с рев сражението да свърши, но тракиецът оставаше предпазлив. Горещината бе много силна. Никой от двамата не беше пил нищо от часове, а рециарият все повече кървеше и губеше сили. Обзе го паника. Усещаше как отслабва и мушна напред с тризъбеца, като се целеше в гърдите на тракиеца. Тракиецът отби оръжието с такава сила, че тризъбецът се завъртя, после заби дълбоко меча във врата на мъжа. Битката приключи. Мъжът с мрежата се строполи върху пясъка, от раните му бликаше кръв. Този път тракиецът искаше да е сигурен. Той стъпи върху противника си, а тълпата ревеше. — Hoc habet! Hoc habet! Нека бъде негов! Тракиецът знаеше правилата, той беше гладиатор, а не касапин. Мъжът загледа как светлината на живота избледнява в очите на противника, как тялото потръпва в последни конвулсии, а после вдигна меча и щита си, за да приеме аплодисментите на тълпата. Преизпълнен с гордост, тракиецът направи почетна обиколка, вдигайки често оръжията си, като се наслаждаваше на монетите и цветята, които се изсипваха върху него.
Зарешетените с железни пръти врати към тунелите под подиума се отвориха и оттам се появи една призрачна фигура с теракотена маска, представляваща Харон — лодкарят на смъртта. Придружаваше го друг мъж, облечен като Меркурий, водачът на душите. Докато тракиецът приемаше ръкоплясканията на тълпата, двете фигури доближиха мъртвия гладиатор. Меркурий носеше нажежен до червено железен прът, с който промуши падналия, за да се убеди, че е мъртъв, докато Харон удари с чука си проснатото тяло, за да покаже, че то му принадлежи и да потвърди смъртта. Група носачи бързо се отправи към тях и докато победителят предаваше оръжието си на ланист10, неговия треньор, извлякоха мъртвия му противник. Щяха да съблекат тялото му, кръвта щяха да изцедят в специален съд, за да я продават като лек срещу епилепсия, а останките от обезобразената плът щяха да натикат в безименен гроб или щяха да насекат за храна на дивите животни.
В императорската ложа Елена се облегна назад в трона си. След като бе наситила жаждата си за кръв, тълпата се забавляваше с други неща, докато изчакваше голямата игра на деня: сблъсъкът между Спицерий, най-прочутия рециарий в Италия, и секутора Мураний, любимецът на римската тълпа. И двамата гладиатори бяха много добре обучени и имаха зад имената си редица победи. И двамата бяха получили rudis, дървения меч на свободата, и двамата се надяваха след завършването на тези игри да получат венеца на victor ludorum, победител на игрите.
Роби изгладиха пясъка на арената, обърнаха го и го посипаха с бляскави дребни камъчета. Други, които носеха ведра с вода, измиха кървавите петна по облицованите с мрамор стени на подиума. По отделните балкони над тях тълпата се раздвижи като прииждащите вълни на прибой. Някои се втурнаха да си купят нещо за пиене или ядене. Други, които се бояха да не би да загубят мястото си, крещяха и махаха ръце към търговците на евтино вино и горчиво пиво, колбаси с подправки, меденки, пушена риба, сусамени курабии и захаросани смокини, загънати в лозови листа. Тръбачи се опитваха да възпроизведат някаква музика, но
