Бяха поканени всички редовни посетители, дори Сатурний с мътните очи, началник на местните стражи, които действаха като пазачи, пожарникари, полицаи и, както се шегуваше Полибий, неофициални бирници. Вината, червени и бели, се редуваха. Полибий твърдеше, че са фалернски, от Северна Кампания; Клавдия обаче подозираше, че делвите са от местния пазар, а виното от лозето, което Попея отглеждаше в обширната градина зад „Магариците“. Полибий определено се наслаждаваше на всяка чаша. Със зачервено лице, той със залитане се изправи и се опита да накара Муран да се усмихне, като замуча една бездарна стара песничка:
Той зорко огледа мрачното лице на Муран, после взе два малки цимбала и ги задрънка, за да накара другите да млъкнат.
— Ще ти разкажа една история! — обяви той и преди някой да възрази, отиде в центъра на кръга на пируващите и без да обръща внимание на предупредителния поглед на Попея, захвана приказката си:
— Имало някога един дърводелец, чиято жена обичала да хойка. И денем, и нощем, без да я грижа кое време е, тя била готова да се захване с любовни дела. — Полибий вдигна ръце при смеховете, които предизвика. — Имала си любовник, когото пречудесно забавлявала, когато мъжът й го нямало. Един ден тя и момъкът се отдавали на удоволствията си, когато мъжът й най-неочаквано се върнал. Любовникът нямало какво друго да стори, освен да се скрие в една голяма, празна и много мръсна бъчва, поставена в ъгъла на спалнята. Там и си останал в безопасност, когато мъжът влязъл в стаята. Жената веднага започнала да оправя леглото. „Какво правиш тук?“ — изкрещяла тя — „Мързел такъв, дето не ставаш за нищо! На мен пръстите ми са избодени до кръв, а ти ми се мъкнеш вкъщи без пукнат грош за коричка хляб!“
— Няма работа — оплакал се мъжът и посочил ъгъла — но аз току-що продадох тази бъчва за седем денарии21, затова ми помогни да я почистя и извадя навън.
— Идиот! — извикала хитроумната му жена — За седем денарии ли? Та аз вече я продадох за дванайсет! Купувачът е вътре да види дали е наред.
Тогава любовникът подал главата си.
— Вземам я! — извикал, — но при едно условие. Ти — посочил той мъжа — влез вътре и я почисти.
Мъжът се вмъкнал вътре и започнал да чисти бъчвата, докато любовникът и домакинята се върнали към удоволствията си и жената поощрявала мъжа си с викове, които той мислел, че са указания да почисти бъчвата колкото е възможно по-добре…
Слушателите на Полибий избухнаха в смехове.
— Истинска ли е историята? — извика Митничаря Фест.
— Да! — отвърна Полибий.
— Което значи — изрева Петроний Сводника, — че ти трябва да си бил или момъкът в леглото, или съпругът в бъчвата!
Петроний се наведе, когато Попея запокити парче месо по него. Полибий със залитане се върна на мястото си, а гостите продължиха да бъбрят със съседите си и да се наслаждават на новите кратери с вино, които Полибий нареди да сложат на масата, последвани от блюда пържен дроб с кориандър, свинско в пикантен сос и гърнета зеленчуково пюре с орехи.
— Това не може да се случи! — подвикна Полибий на Муран в последен опит да отвлече гладиатора от мрачното му настроение.
— Случи се! — прошепна Муран на Клавдия.
Тя отпи от разреденото си с вода вино, протегна се и пое ръката на Муран в малката си шепа.
— Разкажи ми пак!
— Бяхме на арената, аз се биех добре, ти сама видя.
— Не, не видях! — отвърна Клавдия — Затворих очи.
— Спицерий започна да се олюлява, после рухна на земята. Помислих, че е мъртъв, но той започна да повръща. В името на всичко, никога не съм виждал човек да повръща така. Когато го прекараха обратно през „Портата на живота“, изплю по-голямата част от каквото и да бе поел. Да благодарим на боговете за онзи стар военен лекар, той даде на Спицерий да пие солена вода и човекът продължи да повръща. Лекарят не спря да му удря плесници и му викаше да не заспива. Никога не съм виждал да изливат толкова вода в нечие гърло.
— Отровен ли е бил? — попита Клавдия.
— Навярно! — отговори Муран. — Лекарят огледа повърнатото и каза, че вони като отходна яма. Може да е било беладона, татул или нещо, което да приспи Спицерий. Лекарят каза, че имал голям късмет, оживял, защото има телосложение на вол. Но сега обвиняват мен. В чашата на Спицерий откриха някакъв прашец, а в моята и в останалото вино в делвата нямаше нищо подобно.
Муран посочи с пръст:
— И нещата, разбира се, се усложниха от това, че Полибий ме подкрепя и че той донесе виното. Накратко, обвиняват ме, че съм упоил Спицерий. Говорят, че може да съм виновен в опит за убийство.
— Но това не е вярно! — разпалено отвърна Клавдия. — Чашата е била на масата, наоколо са се навъртали всякакви хора, така каза Полибий. А сега какво ще стане?
— Другата седмица Руфин урежда игри в чест на рождения ден на императора. Отново ще се сражавам. Този път няма да има вино и това ще е битка до смърт!
— Защо не се откажеш!? — помоли Клавдия.
— Искам да дойде денят, когато ще бъда victor ludorum и ще получа венеца.
— Но има ли още една битка след Спицерий?
— О, да, последна, в която аз или Спицерий ще трябва да се изправим срещу Мелеагър, Чудото на сто града.
— А той наистина ли е чудо?
— Не, просто сам се нарича така, но е хитрец. Ще го обърне на смях, когато чуе новината.
— Всъщност, истинска вреда няма! — Клавдия докосна лицето на Муран. — Нямат доказателства, че ти си отровил виното и двамата пак ще се биете. Между другото, как е Спицерий?
— Доста по-добре тази вечер и доста спокоен, когато го посетих. Каза, че не ме държи отговорен. Стисна ръката ми и заяви, че все още е по-добрият.
— Може и сам да я е глътнал! — обади се Клавдия. — Няма да е първият гладиатор, опитал някакъв магьоснически прах. Хайде, усмихни се, чичо наистина се старае с всички сили!
— А ти как си? — Муран се наклони по-близо до нея и като не обърна внимание на ревнивата гримаса на прислужницата Януария, изтри едно мазно петънце от ъгълчето на устата на Клавдия с кърпата си. Тя се усмихна ослепително и мълчаливо си пожела красивият, синеок, червенокос гладиатор да получи удовлетворение, да се оттегли и да остане с нея.
— За какво мислиш, малката? — пошепна Муран. — Още ли търсиш мъжа с пурпурния бокал, татуиран на китката? Каза ми, че вероятно е войник от Илирийския полк. Не ми ли каза, че банкерът Руфин знае нещо за него? Затова ли работиш в двореца?
— Аз съм вестоносец — усмихна се Клавдия. — Пренасям пощата на императрицата.
— Сигурно! — Муран сниши глас така, че гълчавата на сътрапезниците им да заглуши думите му. — Шпионка ли си, Клавдия? Една от дворцовите агенти?
— Защо, Муран? — Клепачите на Клавдия затрепкаха.
— Шпионка ли си?
Тя изчака, докато вратата се отвори и влезе един пътуващ търговец с провесена на гърдите табла с украшения, египетски скарабеи, медальони на Изида и пакетчета със серни клечки. Той протегна подобната си на рачешка щипка ръка, която беше пълна с денарии, и поиска нещо за пиене, каквото и да е. После улови погледа на Клавдия:
