— И риба! — нагло добави той — Обходих Виа Апия, помагах в един магазин точно край паметниците на третата миля — ухили се и показа изпочупените си зъби. — Знаете мястото, християните разправят, че там Себастиян22 бил пронизан със стрели. Утре трябва да се върна там около шестия час, затова искам храна и сигурен подслон за през нощта. — Той продължи да дърдори, докато прислужник му донесе малък кърчаг вино и чиния с нарязана риба. Търговецът пак хвърли бърз поглед към Клавдия, преди да се оттегли в ъгъла.
Клавдия отвърна очи. Силвестър й пращаше съобщението си. Трябваше да бъде в катакомбите утре сутринта, сред паметниците в гробището край третата миля на „Апиевият път“…
Клавдия се събуди много преди зазоряване. Винаги спеше добре в малката си стаичка над кръчмата. Попея беше направила всичко, за да стане стаята удобна и приятна. Беше облепила едната стена с памучна тъкан, изрисувана с скачащи диви кози, беше поставила бронзова трикрака масичка, стол от акациево дърво и резбована египетска ракла, където Клавдия можеше да държи вещите си. Клавдия стана и отиде в градината при извора. Вятърът бе студен, слънцето се канеше да изгрее и градината още беше свежа, преди да настъпят влагата и горещината. Тя грижливо се изми, сетне се върна в стаичката си и се преоблече със зелена туника с бродерии по ръба и тъмнокафява наметка, която използваше, за да скрие камата, окачена на колана на кръста й. Взе твърдата си шапка с широка периферия и слезе в кухнята, където едно полузаспало момче от кръчмарската прислуга й поднесе от останалата от вчера храна в малката стая извън сградата, в която месят хляб. Клавдия пийна малко разредено с вода вино, каза на момчето да се връща в леглото, отвори кепенците, прехвърли се и се спусна навън.
Огледа се наляво и надясно. Нямаше никой. Нито просяк, който се прави, че спи, нито пияница да пикае срещу стената. Улицата бе пуста. Тя бързо се отправи към главния проход. Вън се разминаваха водоносци и улични метачи; ученици неохотно се влачеха към местната школа, където приходящ учител щеше да ги учи на основите на математиката и азбуката. Мъже чевръсто бързаха към баните или ги носеха в носилки, а зад тях бързаха роби с кошници с чесала, гребени, кърпи, стъкленици с благоухания и шишенца масло. Продавачи на ориз се приготвяха за всекидневната си търговия. Бръснари вадеха столове, гореща вода и точила, готови да започнат работа. Готвачи с пълни с наденици тигани палеха мангалите си и се надяваха, че ароматът на подправеното месо ще подразни апетита на минувачите. От различни магазинчета започнаха да се раздават ударите на занаятчийски чукове. Настъпваше обичайната дневна врява.
По силата на Цезаровия закон, на улицата нямаше каруци, освен тези на зидарите, които пренасяха тухли и греди. Улиците се пълнеха с хора. Тук-там играчи от панаири и пазари се готвеха да започнат представленията си с техните странни номера, приказки и ужасяващи маски. Един укротител на пепелянки вече бе събрал малка публика. Някои отваряха прозорците на къщите си и прибираха капаците вътре, изпразваха нощни гърнета, провесваха саксии с цветя, тарги със смет до вратите чакаха да бъдат откарани на местното сметище. С отмерена походка премина отряд войници с подрънкващи оръжия, спомагателна част от войници със зачервени очи, сини щитове и кожени шлемове, които нямаха търпение да се върнат в казармата след дългата нощна служба. Клавдия си спомни как Муран дълбоко заспа в гостната стая с изглед към градината и сърцето й се сви от болка. Опасяваше се, че беда чака приятеля й.
Беше заспала, като се опитваше да си представи тъмния, зловещ тунел, където Муран заедно със Спицерий чакаха да излязат на арената. Най-внимателно бе разпитала гладиатора, преди да се обърне към Полибий и Океан. Беше убедена, че някой се опитал да отслаби противника на Муран с надежда, че Муран ще го убие, преди да се проявят признаците на отровата. Тя познаваше добре гладиаторите. Спицерий, истински професионалист, навярно не беше хапнал нищо след libera cena23 предната вечер. На сутринта на битката навярно бе облекчил стомаха си и бе хапнал нещо леко. Бил е възбуден и напрегнат; виното и отровата трябва да са раздразнили стомаха му и той е започнал да ги повръща, преди отровата наистина да започне да му действа. Полибий можеше да бъде лукав като змия и си пъхаше носа навсякъде, въпреки че твърдеше, че е невинен. Дали не бе самият Муран? Клавдия отпъди един джафкащ помияр и поклати глава. Муран беше убиец, боец, но имаше чест, не бе нито извратен, нито подлец; мъж, който се сражаваше, защото не можеше да намери какво друго да прави, освен да мечтае да стане собственик на кръчма като „Магариците“.
Клавдия стигна главния проход, който водеше към портите. Вървеше встрани и се държеше встрани от влизащите и излизащите. На градската порта един пазач й подсвирна и я подкани да му покаже повече от краката си. Тя направи неприличен жест и докато смехът на мъжа продължаваше да отеква в ушите й, бързо се шмугна навън и пое по „Виа Апиа“. По пътя се блъскаше припряно множество, всякакъв вид търговци, пътуващи музиканти. Спря само веднъж, за да погледа трупа актьори, които със скрити под гротескни маски лица и пъстри одежди играеха и пееха, докато вървяха към града. Две момчета с отметнати на гърба маски на сатири се опитваха да подмамят някой да им подхвърли монета в просешките кошнички. Клавдия съзнателно ги отмина. Спомни си как самата тя обикаляше с такава група Италия от южните й покрайнини до подстъпите на студените планини на север. Беше й приятно, но собственикът пропиваше печалбата и тя се върна у дома. Все пак, беше научила нещо. Можеше да чете и пише, говореше градския жаргон и придоби усет да предугажда бедите. Можеше да участва в представленията като актриса и като мим, познаваше ред по ред поезията и пиесите на Овидий, Теренций24 и Сенека25.
От време на време Клавдия спираше, уж за да пристегне ремъка на сандалите си, или да снеме шапката, за да може вятърът да охлади потта по челото й. Тогава крадешком се оглеждаше наоколо да разбере дали някой не я следи. Понякога се връщаше назад, а когато стигна редицата гробове и паметници, разположени от двете страни на пътя, тя навлезе сред тях, сякаш да намери някой паметник или да прочете надпис. Установи със задоволство, че никой не я следи. После отмина знака за третата миля и намери пътеката към мястото, което Силвестър наричаше гробището на свети Себастиян. Клавдия не знаеше нищо за християнските светци освен че тук по време на голямото гонение християните бяха прокопали и разработили подземни проходи и тунели, пронизващи порестата скала под покрайнините на Рим. Намери обичайната надгробна постройка и влезе, като потърси на договореното място светилник и серни клечки. След дълго драскане, накрая запали светилника. Постави го в един фенер, свали шапката си, закрепи фенера в горния край на стълбището и предпазливо се спусна надолу в безмълвната, лъхаща на плесен тъмнина.
Всеки път, когато посещаваше катакомбите, мислеше колко мрази това място. Не се боеше от демони или призраци, действаха й потискащата тишина и ограждащите я отблизо стени. Стигна най-долу; тук тунелът беше широк приблизително два метра, таванът стигаше доста над главата й, подът от отъпкана почва бе сигурен под краката й. Тя внимателно пристъпваше и държеше фенера високо над себе си. Беше намерила подходящ клон за тояга и опипваше почвата, а потропванията й отекваха като удари на барабан. Зави край един ъгъл и навлезе в мястото, където християните погребваха мъртвите си. Тук, в ниши на стените, защитени от слой мазилка, лежаха християнските покойници. Повечето бяха умрели от естествена смърт, други бяха жертви на гоненията — удушени, обезглавени, а понякога — само жалки останки от онова, което са били, преди да ги хвърлят на дивите зверове в амфитеатъра. Грубо надраскани надписи и християнски символи покриваха стените, някои с обичайните Chi и Rho, кръстове, молитви към свети Петър и свети Павел. Клавдия познаваше наизуст тези знаци, те бяха водачът й към кой тунел да тръгне, в кой проход да влезе. Накрая стигна до гроба на Филомена, „дева и мъченица“, както възвестяваше надписът, и седна на една мраморна скамейка, открадната от гробището горе. Тук се пресичаха три тунела, мястото беше безопасно, Клавдия и Силвестър можеха да чуят дали приближава някой и да се измъкнат по друг път.
Клавдия внимателно подпря тоягата си на мраморната скамейка и зачака. Провери фенера; в светилника имаше достатъчно масло, фитилът беше здрав. Тя се облегна на студения камък, попивайки потта от лицето си и се запита какво ли иска Силвестър. Беше й казал за някаква среща във вила Пулхра, където тя трябваше да отиде; императрица Елена щяла да има нужда от нея. Клавдия се тревожеше повече за Муран. Запита се дали банкерът Руфин би могъл да хвърли някаква светлина върху случая със Спицерий.
Накрая чу звук, трополене, знак, че Силвестър наближава. Тя сви длани до устата си, остро изсвири, после изчака трите изсвирвания в отговор. Сетне облекчено въздъхна: Силвестър беше тук. От тунелите се показа някаква сянка и из мрака се появи среброкосият свещеник, мършавото му, уморено лице се сбръчка в усмивка. Те размениха целувката на мира26.
Силвестър седна до Клавдия, разгъна една кърпа, двамата заедно хапнаха от хляба и смокините, които
