— Разбира се, той е бил откраднат, нали?
— Така изглежда, но от кого, защо и как, е истинска загадка. Августата няма да е доволна. Тя ще изпрати за теб. Всъщност съм сигурен, че вест или вестоносец вече са стигнали в „Магариците“ със заповед да отидеш във вила „Пулхра“.
— Обаче има и нещо друго, така ли е?
— О, да, винаги има нещо друго. Императорът е поканил шестима ритори, самопровъзгласили се философи от школата в Капуа, престижна академия, където много ученици изучават теология, философия и усъвършенстват уменията си да говорят пред публика. Сега тя се е превърнала в трън в очите ни, защото там процъфтява арианската ерес. Един от нейните най-умели защитници е един учен на име Юстин.
— И каква е същината на спора?
— Същината ли, Клавдия? Всъщност става дума за истината за нашата вяра! Кой е Бог? Как действа Бог?
— Аз не съм философ и определено не съм християнка.
— Не, ти си нещо по-добро — отвърна Силвестър. — Ти си почтена жена, със здрав разум и твърде остроумна. Ето в какво вярваме ние, Клавдия. Нашият Господ е троичният Бог, три лица в едно. Отец, чистият дух, вижда своя образ; този образ е Синът, вечният и истинския, като Отца, но не Отец. Защото през цяла вечност Отец винаги е съществувал със Своя образ. Той обича този образ и съществуващата между тях любов е Духът. Три лица, но един Бог. Нашата вяра учи, че Синът се е въплътил, Иисус Христос, Бог, и човек все пак, ограничен, но безкраен въпреки това. А арианите проповядват една различна вяра, която ще унищожи Троицата и ще сведе Христос до някакъв възхваляван ангел.
— Сетне?
— Арианите не трябва да победят в дебата. Аз ще те придружа до вила Пулхра, Клавдия, за да убедя императрицата да ни даде подкрепата си. Искам арианската ерес да бъде унищожена и единението ни да пребъде.
— Какво ще стане, ако те се съпротивяват?
Силвестър потърка страните си с ръка:
— Може да се наложи да използваме по-убедителни методи. Заболелият член трябва да се отсече.
— Искаш да кажеш, че ще ги убиете ли? Вие, християните, които се обичате един друг?
— Ереста в нашата църква е като предателството в държавата.
— А обичта Христова? — подигра се Клавдия.
— Нека Христос ги обича — язвително отговори Силвестър. — Църквата трябва да оцелее, но това е само половината от проблема — той замълча, за да събере мислите си. — От друга страна, ние имаме хора като домоуправителят Тимотей, който е ортодоксален до фанатизъм. Той не обича дебатите, мисли, че на арианите трябва се затвори устата или да млъкнат завинаги. На другата страна са онези като Крис, агент и главен дворцов управител на Константин, роден и отгледан езичник. Него го радват деленията между християните, той ще направи дебата нелеп, ще се опита да представи всички ни като размирници.
— Но там ще бъде представител на вашия епископ, единственият, който може да защити истинното учение, нали?
— О, да! — остро се изсмя Силвестър — Който може да причини повече вреда, отколкото да стори добро. Атанасий има избухлив нрав, той е истински пожар.
— Мислиш ли, че някой от онези философи може да е откраднал меча? Били ли са там, когато реликвата е изчезнала?
— Възможно е. Може да са сметнали, че е нещо, свещено за християните, което не бива да се показва от езичниците? Може и други да са го откраднали — офицери, чиновници… Крис идваше и заминаваше от вилата; нищо не би му доставило по-голямо удоволствие от възможността да всее смут сред християните. Или пък — Силвестър дълбоко си пое дъх, — може да е бил някой обикновен крадец, привлечен от ръкохватката от слонова кост или искрящия рубин. Но това не е важно, Клавдия! — Силвестър посочи наоколо. — Какво ни е грижа за гробове, реликви, философски спорове? Църквата излиза от катакомбите, тя трябва да остане силна. В този отрязък от време нас ни понасят, но не ни приемат. Един ден ще ни приемат. Ние ще бъдем империята. Можеш ли да си го представиш, Клавдия? — прошепна той. — Църква и държава, които действат като едно — Божият град? — Гласът му затихна и той седна, унесен в мечтите си за империята, преди да се сети къде се намира. — Научавам, че приятелят ти Муран е в затруднено положение?
— Муран винаги е в затруднено положение — Клавдия се изправи, взе наметката и тоягата си. — Значи, пак ще се срещнем във вила Пулхра?
— Сега тръгвам за там — усмихна й се Силвестър. — Ще стигна за час и ще видя какви беди замислят.
— Беди ли?
— Просто имам такова чувство… — Силвестър стана и посочи един от тунелите. — Ще тръгна по друг път. Безопасен път! И, Клавдия…
Тя се обърна:
— Да, магистре?
— Когато се запозна с Муран — Силвестър тръгна с отмерени крачки, — случайно ли беше или преднамерено? Той търсил ли те е, или ти него? — Вдигна ръка в знака на мира. — Помисли си за това.
И Клавдия си помисли, докато бързаше със зачервено лице по тунела, вдигнала фенера нагоре, в светлото петно, което се движеше край нея. Думите на Силвестър я объркаха. Намираше се в царството на смъртта; зад тези варосани стени лежаха останките на хора, умрели насилствено. Почти неосъзнато нощните й кошмари се върнаха, привиждаше й се как тича из такива тунели, преследвана от насилника с червения бокал, татуиран върху китката. Можеше да го чуе как диша, а някъде в далечината Феликс също бягаше, малките му крачета се движеха бързо. Искаше да го стигне, но от стените се подаваха ръце, които я сграбчваха. Клавдия спря на един ъгъл.
— Не бъди глупачка! — прошепна тя. — Трябва да се страхуваш повече от живите, отколкото от мъртвите!
Преглътна сълзите си, наоколо не се чуваше никакъв шум и тя уверено продължи напред. Когато стигна стъпалата, върна фенера на мястото му и установи, че шапката й не е била пипана. Сложи си я и се заизкачва нагоре, към слънчевата светлина. Стиснала тоягата си, тя тръгна между гробовете. Една стара просякиня, завита в черна наметка, която досега се криеше в сенките, рязко стана и протегна за милостиня подобните си на птичи нокти ръце. Клавдия се сети за вещиците и магьосниците, които често посещаваха това място, за да пренесат в полунощ черен петел в жертва. Щеше да й кресне, но видя че лицето на старицата бе набраздено от времето, а очите й бяха млечнобели.
— Само един денарий! — изфъфли просякинята — Няколко гроша за вино!
Клавдия й подаде две монети и забърза по пътя си. Тя се присъедини към групите хора, които се тълпяха по Виа Апиа и се загуби между тях, потъвайки в обичайния мирис на прах, току-що изпечен хляб, месо с подправки и всепроникващата остра миризма на зехтин. Пътниците към града закусваха по пътя и готвачите, продавачите на храна, водоносните и търговците на вино въртяха гръмогласно търговията си. Клавдия утоли жаждата си, докато споделяше последните слухове с един селянин, натоварен с два коша квакащи патици. Тя го разпита за малкото му стопанство и очакванията за добра реколта. Поласканият от вниманието стопанин бъбреше като сойка, а в това време Клавдия с присвити очи оглеждаше назад пътя, по който бе дошла.
След като влезе в града, Клавдия остави широкия път и навлезе в плетеница от странични улички. Намираше се в квартал, който познаваше, пълнен с бояджии и медникари, с търговци зад тезгяхите, все от онези, които често посещаваха „Магариците“ и сега гръмогласно я поздравяха. Клавдия припряно отвръщаше, но мисълта й все още бе заета с казаното от Силвестър и особено с Муран.
В „Магариците“ беше спокойно. Океан й каза, че Полибий още спи заради изпитото миналата нощ вино, а Попея е отишла към пазара.
— Нали знаеш кого търся?
— Той е в градината, малката — каза Океан и се наведе към нея. — Има много специални посетители.
Сърцето на Клавдия замря. Муран обаче не разговаряше с някаква дама, а с един млад атлет с остро
