изнесено…
— Но може да бъде прибрано на друго място — усмихна се Амеротке. — Какво по-подходящо място да изчезне някоя книга или ръкопис, учени ми Калив, освен сред други книги и ръкописи… — той стана и тръгна покрай лавиците, взирайки се в тях. — Когато приключим с този случай, божествената Хатусу ще излее гнева си над виновните, а враговете й ще усетят крака й на вратовете си… — Амеротке погледна през рамо и продължи: — Но приятелите й, хората, които поддържат истината, ще бъдат щедро възнаградени…
Калив седеше с блеснали очи и отворена уста.
— Ще потърся ръкописа на Пепи, господарю. И ще го намеря!
— Добре! — Амеротке се върна и седна на стола. — Както вече казах, Калив, аз ти вярвам.
— Значи не мислите, че аз съм убиецът?
Съдията поклати глава:
— Ти си твърде млад и невинен. Който и да е замислил убийствата, е бил опитен престъпник. Само ако знаех повече за Нерия… Той харесваше ли жените?
— Да, но беше много дискретен.
— Как така дискретен?
— Храмът е като едно село, господарю, вие го знаете. Хората се влюбват, губят ума си от страст — Калив се усмихна леко. — През нощта коридорите са пълни с промъкващи се сенки, чуват се стъпки.
— Кажи ми нещо… — Амеротке сплете пръсти. — Виждал ли си някога Нерия с жена?
— Не, господарю, но в храма и в светилището той ги оглеждаше.
— А преди да умре, правил ли е нещо странно? Каквото и да е… — Калив поклати глава. — Сигурен ли си?
— Господарю, ако е имало нещо такова, щях да ви кажа.
Амеротке затвори очи. Мислеше си за студената безмълвна гробница, за стълбата надолу, за фреските по стените.
— Тук има ли нещо, където да се обясняват рисунките в гробницата?
— Пазим една хроника — отвърна Калив. — Когато хиксосите нападнали Египет, част от ръкописите били скрити, но други изчезнали. Самата библиотека била изгорена, но когато бащата на благословената Хатусу прогонил хиксосите, животът в храма бил възобновен. И един стар жрец описал точно какво се е случило… — Калив стана и тръгна покрай лавиците. Намери хрониката, жълтеникав свитък папирус, който беше обработен с нещо и блестеше като гледжосан. Донесе го на масата. Съдията му благодари и свали червената връзка. Хрониката беше написана в различни стилове, няколко груби рисунки, йероглифи и йератическото писмо на жреците. Съдържаше молитви и възхвали за фараона. Имаше кратка история на автора и след това старият писар беше изброил ужасните събития при нахлуването на хиксосите. Как олтарите били прекатурени, светилищата — изгорени, а жреците — избити или пратени в заточение. Авторът с гордост посочваше, че жреците на Хор са останали верни на Египет и на боговете и са се скрили в катакомбите. Амеротке се увлече в четенето и се стресна, когато Калив го докосна по рамото.
— Искаш ли да си тръгвам? — попита върховният съдия. Огледа се, Калив вече беше започнал да търси изчезналия ръкопис.
— Не, не, господарю. Просто си спомних нещо за Нерия… — Амеротке бутна настрани свитъка с папируси и Калив седна на пейката срещу него. Писарят заговори: — Както знаете, някои жреци имат татуировки по телата си. Главата на Хор, скарабей или някакъв знак, който да предпазва от лош късмет.
— И Нерия е имал такава?
— Не… всъщност да — заплете се Калив. — Два-три дни преди да го убият, дойде в библиотеката и забелязах, че накуцва леко. Попитах го дали е добре, а той отвърна: „Разбира се, момчето ми.“ „Да не сте паднали?“, попитах. Нерия ми рече, че е ходил да му направят татуировка. Аз реших да го подкача: „Да не е името на някоя жена, а?“, а той се заоправдава, че си е татуирал изображение на Селкет.
— Богинята скорпион — прошепна Амеротке. — Въплъщение на божествения плам на слънцето. Той бил ли е посветен на нея?
Калив вдигна вежди:
— Не знам.
— Момент, ти каза, че е куцал. Това означава, че татуировката е била на бедрото му…
— Така предполагам, господарю. Обикновено се прави на бедрото, на гърдите или на рамото.
Амеротке му благодари и младежът се отдръпна. Защо един жрец би направил такова нещо, чудеше се съдията, и то писар, библиотекар. Върховният съдия цъкна с език. Имаше ли някаква връзка между Селкет и древните фараони, управлявали Египет? Освен всичко друго Нерия беше убит в проходите край гробницата на Менес. Изображенията на стените на гробницата споменаваха династията на Скорпионите, която в миналото беше управлявала Египет. Той поклати глава и отново се залови за четенето.
Светлината започна да намалява. Амеротке продължаваше, хрониката беше невероятна. Някои от историите бяха известни, но авторът явно бе свидетел на кървавите събития и ги бе описал с истинска страст. Съдията се настани удобно и продължи да чете. В това време Калив обикаляше наоколо и си мърмореше, докато преравяше лавиците. Съдията му се възхищаваше на ентусиазма пред тази огромна задача. Стражите почукаха на вратата и Калив им отвърна да почакат.
Амеротке стигна до част, която усили интереса му. Авторът разказваше за опустошенията на принцовете на хиксосите в Червените земи извън Тива. Описваше подробно жестокия лабиринт, построен от тях, сега познат под името Залата на подземния свят. Едно изречение го накара смаяно да си поеме дъх.
— Не е ли странно, Калив, как, когато търсиш една истина, се натъкваш на друга… — Амеротке продължи да чете бързо. Прогони всички мисли за Нерия и убийствата в храма. Притвори очи и отправи кратка благодарствена молитва към Маат. — Бързо, Калив! Изпрати един от пазачите до покоите ми. Кажи му незабавно да доведе тук Асурал, Пренхое и Шуфой — погледна за последен път папируса и го нави. Подаде го на Калив и го потупа по рамото: — Утре сутринта ще напусна за малко храма… — вдигна предупредително пръст: — Продължи с търсенето, но тайно. Ако убиецът разбере какво правиш, уверявам те, ще бъдеш мъртъв, преди да се върна!
Дванадесета глава
Четирите бойни колесници се носеха с тътен през тучните плодородни земи, насечени като шахматна дъска от напоителните канали на изток от Нил. С превалянето на деня синьото небе беше придобило лек червеникав оттенък. Колесниците завиха по прашния път, оставиха зад себе си хълмовете в Долината на царете и се насочиха към опасните Червени земи. Каменистата земя сякаш летеше под тресящите се колелета и блестящите подкови. Лъчите на залязващото слънце играеха по бронзовите перила на сините колесници. Водачите на колесниците умело направляваха поводите на черните като нощта коне, най- бързите от царските конюшни.
В първата колесница пътуваше Амеротке. Над нея се ветрееше флагът на легиона на Хор. Върховният съдия протегна крака и стисна перилата. Топлият въздух от пустинята облъхваше лицето му. Отрядът бе добре въоръжен — във всяка колесница имаше по два лъка, колчан със стрели, три къси копия за хвърляне и масивен щит. Не очакваха да срещнат враг, но младият офицер, който командваше експедицията, беше изключително предпазлив. Заповедта да съпроводи и да охранява върховния съдия до оазиса на Амарна бе получена лично от фараона и затова войникът влагаше цялото си усърдие и старание.
— Ама какви страшни легенди се разправят за това място, а? Да не би да се страхувате? — уж на шега го беше попитал Амеротке.
— Не, господарю — прозвуча сериозно отговорът на командира, — но ако имах избор, никога не бих отишъл там!
Амеротке прекара по-голямата част от деня в приготовления за пътуването — първо изпрати спешни съобщения до Валу и Омендап, в които им казваше, че загадката с тайнственото изчезване на двамата близнаци може да бъде разрешена, ако лабиринтът бъде внимателно изследван. Главнокомандващият
