веднага откликна на поканата и даже разпореди на разположение на съдията да бъдат изпратени четири бойни колесници и някои от най-добрите ловни кучета от царските кучкарници. Очите и ушите на фараона пък отговори, че ще пристигне в оазиса с известно закъснение поради важни държавни дела. След това Амеротке даде инструкции на своите слуги и помощници, какво да правят в негово отсъствие. Сбогува се с Норфрет и двамата си синове и потегли.
И ето че сега четирите колесници вече приближаваха оазиса Амарна и Залата на подземния свят. Кочияшите бяха отпуснали поводите на конете и те сякаш се надбягваха със залеза — препускаха волно и бързо скъсяваха разстоянието до крайната цел. Амеротке погледна напред. Над червеникавите пясъци в далечината се издигаха пепеляви скали, странно сивкави на лъчите на залязващото слънце. Стадо диви газели пресече пътя им и вечерният вятър довя воя на чакалите — „чистачите“ на пустинята се приготвяха за нощния си лов. Съдията беше очарован от гледката. В Червените земи имаше само разядени от времето скали и гърбави пясъчни дюни, разкъсани тук-там от оврази и тесни проломи. От тук та чак до дългото море на изток се простираше истинска пустиня — без оазиси, без растителност, без надежда за оцеляване. Когато стигнаха при Амарна, където възнамеряваха да прекарат нощта, вече беше захладняло и небето бе станало тъмносиньо. Една от колесниците се отдели от останалите и навлезе да провери дали всичко е наред. Водачът се върна и докладва, че оазисът е празен, но има следи от скорошно лагеруване на скитници. Останалите от отряда го последваха вътре.
Амеротке слезе от колесницата. Помогна на кочияша да освободи конете и сам ги разходи наоколо, за да се охладят, преди да влязат във водата. Колесниците бяха подредени в отбранителен кръг с лице към пустинята. Всички насядаха около стъкмения огън от изсушен на слънце тор и отвориха торбичките си. Храната се състоеше само от сушено пъдпъдъче месо, неквасен хляб и пресовано грозде. След като приключиха с вечерята, съдията благодари на войниците за бързината, с която го бяха ескортирали дотук. После отклони предложението на командира да го придружи и излезе от оазиса сам. Тръгна към мрачните гранитни блокове на ужасния лабиринт. Спомняше си добре какво пишеше в хрониката, на която бе попаднал в библиотеката. Лабиринтът наистина бе огромен — в спускащия се здрач трудно се виждаше далечният му край. Приличаше на гигантска купчина безредно разхвърляни детски блокчета. Със залязването на слънцето беше излязъл студен вятър. Амеротке вдигна тюрбана, закри устата си и продължи напред. Входът на лабиринта зееше заплашително като отвор на тъмна пещера. Съдията усети, че го побиват тръпки. Залата на подземния свят наистина беше злокобно място. Амеротке извади от бойния си колан малко кълбо червена прежда. Пусна края й на земята и влезе бавно, като развиваше кълбото след себе си. Край него се спусна зловеща тъмнина. Той спря и вдигна поглед към небето. От двете му страни се издигаха черни гранитни блокове, а под краката му проскърцваше твърдият чакъл. Лабиринтът сякаш бе жив и играеше номера — тъкмо Амеротке си мислеше, че върви право напред, и изведнъж се оказваше, че проходът се разделя на две в различни посоки. Гранитните блокове бяха подредени един върху друг на височина най-малко два човешки ръста. Съдията ги докосна — по гладката им повърхност трудно можеше да се намери опора за нозете. Ако някой се изгубеше тук, шансовете му да се изкатери по тях, за да се измъкне или да повика помощ, биха били съвсем нищожни. Понякога проходът се стесняваше толкова, че раменете му се опираха в двете страни и той трябваше да се извърта настрани, за да продължи. На други места можеше да разпери и двете си ръце, без да докосне блоковете.
Безпокойството му се усили. Дали мрачните сенки и мъгливите форми не бяха душите на загиналите тук хора? Сякаш чуваше човешки шепот и плач, но това беше само вятърът, който свиреше през пукнатините. Веднъж попадна на купчина белеещи се в мрака кости и счупен череп. Спря и се ослуша. Звуците откъм бивака в оазиса вече не се чуваха. Пресметна, че е в лабиринта от съвсем кратко време, но нервите му вече бяха опънати докрай. Амеротке продължи напред и с изненада откри, че на места земята под краката му изненадващо се променя — той стъпваше ту по твърд чакъл, ту по фин пясък, на места имаше плодородна пръст, а другаде — масивни камъни, сякаш останали от основите на крепостта, която в миналото се е издигала тук. Някъде се виждаха и малки пукнатини и Амеротке си спомни, че това място е било разтърсено от голямо земетресение. Обърна се и следвайки червената нишка, тръгна към входа. Имаше чувството, че няма да успее да се върне достатъчно бързо. Дали не го следваше някой? Сякаш в сенките се криеше нещо зло и се готвеше да го нападне. Съдията изскочи навън задъхан, мокър от пот. Войникът с факла пред входа също въздъхна с облекчение и се втурна към него.
— Господарю, повече не правете такива неща! — сграбчи го за ръката и почти го издърпа от лабиринта. — Господарят Омендап ще ми отсече главата, ако нещо ви се случи…
— Знам, знам — извини се Амеротке. Погледна навътре в тъмния проход: — Повярвайте ми, ако имах някакво влияние в Дома на милион години, щях да помоля божествената Хатусу за една услуга: да разруши това място.
Върнаха се в оазиса. Вече се беше стъмнило съвсем. Останалите войници се бяха събрали около огъня. Един стоеше на пост край колесниците и се взираше тревожно в тъмнината.
— Какво има? — загрижено попита съдията.
— Не съм много сигурен — отвърна командирът, — но може да имаме проблеми. Един от хората ми забелязал, че зад дюните се спотайват пет-шест скитници от пустинята.
— Едва ли ще ни нападнат — каза Амеротке. — Въоръжени сме добре, а те се боят от войниците на фараона.
— Но, господарю, възможно е тези да са само съгледвачи, а племето им да чака някъде наблизо. Сигурно са ни видели, като сме идвали. Ние сме само осмина и жителите на пустинята с удоволствие биха сложиш ръка на конете ни, да не говорим за оръжията и скъпоценностите…
— Нека засега не избързваме — предложи Амеротке. — Седнаха и се заслушаха в звуците на нощта. Войниците си разказваха шепнешком за Ша, изпратеното от Сет злокобно животно, което можело с едничък поглед да вкамени човек. Или за Сага, ужасното създание от бездната на отвъдното с глава на ястреб и с отровна опашка. После разпределиха часовете за смяна на стражите и лагерът утихна.
Амеротке също стоя на пост. Тъкмо се бе прибрал да спи, когато ги нападнаха. По пясъка безшумно се спуснаха тъмни сенки и започнаха да стрелят с лъкове. Но не успяха да ги изненадат. Войниците скочиха. Всеки беше добре въоръжен и бързо отвърнаха на стрелбата. Естествено, в тъмното и техните стрели не постигнаха кой знае какъв ефект. Съдията свали тюрбана си, напои го с масло, запали го и го хвърли навън в пустинята. Огънят осигури малко светлина и позволи на стрелците да се прицелят. В нощния въздух се разнесоха писъци.
Скитниците заобиколиха стената от колесници и атакуваха отново, но нападението им беше стихийно. Амеротке и войниците ги пресрещнаха в оазиса, използвайки щитовете, за да прикрият телата си. Пустинниците се втурнаха в ръкопашен бой, но нямаха никакви шансове срещу мечовете, кинжалите и копията на обучените бойци. Двама жители на пустинята паднаха мъртви, а един египетски войник бе ранен в рамото. Накрая нападателите се оттеглиха под булото на нощта. Амеротке и командирът на войниците останаха на пост още известно време, да не би да последва нова атака. Най-после се върнаха при останалите и разпоредиха погребването на мъртвите.
— Няма да се върнат — обяви командирът. — Разбраха, че сме по-силни, отколкото мислеха.
Съдията се съгласи и се върна в постелята си. Полежа малко, вперил поглед в небето, а мислите му кръжаха около Норфрет и момчетата. Надяваше се, че Пренхое и Шуфой ще държат под око нещата в храма на Хор. Сякаш всичко бе сън: препускането дотук с колесниците, ужасните моменти в Залата на подземния свят, нападението на пустинниците. Спомни си какво му бе казал Лекет за лабиринта. Двамата изчезнали войници все още бяха вътре и преди да заспи, Амеротке се помоли на Маат да го отведе при тях.
На сутринта съдията се събуди схванат и измръзнал. Небето беше прорязано от бледа светлина, която къпеше пустинята в хиляди цветове. С изключение на някои леки рани и натъртвания, стърчащите от стволовете на дърветата стрели и жалките парцали по пясъка, нищо не говореше за нападението през нощта. Войниците бяха бодри, нетърпеливи да се заемат със закуската.
Едва бяха приключили с яденето, когато войникът на пост извика, че към тях се приближават колесници. Горещината вече изкривяваше пейзажа. Съдията заслони очи с ръка и зърна трептящите очертания на малък отряд колесници, които се движеха бавно заради съпровождащите ги пешаци, чиито червеникави шлемове проблясваха в далечината. Вятърът довя лая на ловни кучета. Скоро оазисът се превърна в жужащ кошер — новодошлите се настаняваха, разпрягаха конете, пояха кучетата.
Валу слезе от колесницата, а дебелото му лице беше изкривено в усмивка. Приближи се и протегна ръка
