Амеротке заповяда да отнесат мастифа в оазиса и извика на останалите ловци да се връщат. Донесоха копия, за да пробват земята. Тесният проход по нищо не се различаваше от останалите. На няколко метра от завоя беше каменист и твърд, но навътре преминаваше в пясък и в средата копията потъваха безследно.
— Сякаш няма дъно — прошепна един войник.
— Съмнявам се — отвърна Амеротке. — В пустинята има подвижни пясъци, но всъщност представляват само дерета, пълни с нестабилни шисти. В миналото Залата на подземния свят е била граничен пост. Вероятно това е килия или тъмница, която при земетресението се е запълнила с пясък… И така се е превърнала в смъртоносен капан. Нищо чудно, че малцина са излезли от лабиринта. Дори да са запазвали присъствие на духа, дори да са издържали на ужасната жега, накрая все пак са стигали дотук… — и посочи назад през рамо: — Забелязахте ли как всички тунели водят насам? Шансът да избегнеш капана е минимален.
Някой го извика по име. Валу неохотно крачеше към него, в едната ръка държейки слънчобран, а с другата пазейки равновесие.
— Чух, чух какво се е случило… — царският обвинител избърса с длан рукналата от усилието да се задържи пот. Приведе се и се вгледа в основите на лабиринта. — М-да, капан от подземния свят! Само най-опитен и наблюдателен човек би забелязал промяната в земята. И дори тогава може да се окаже твърде късно… — той вдигна поглед към Амеротке. — Значи вие мислите, че изчезналите мъже са паднали тук?
— Ямата е достатъчно голяма и дълбока, за да погълне двама мъже и оръжията им.
Валу си пое дъх и изруга горещината. Изправи се.
— Май ще можем да оправдаем Рамос — каза той. — Но първо трябва да претърсим ямата.
— Ще е все едно да върнете водите на морето — измърмори съдията и сви рамене, — но може и да успеете. Зависи колко е дълбока. Ще вържем копията на пръти и ще ги забучим в земята. Ако ги извадим чисти, вероятно е твърде дълбока. Но ако по тях има следи от кръв…
Валу се съгласи. Ловците и кучетата се прибраха. Приготвиха копия и следотърсачите започнаха да ги забиват в пясъка. Горещината беше станала ужасна и царският обвинител позволи на всички да се приберат и да починат в сенките на оазиса. Малко след като се върнаха към работата си, се разнесоха викове. Бяха открили нещо. Направиха макара. Сега начело застана един занаятчия, който бе дошъл с ескадрона колесници. Той докладва, че в ямата, вероятно стар склад за вино, наистина има нещо. Започнаха да изгребват пясъка и по-късно следобед откриха първия труп. Очите, носът и устата на нещастника бяха пълни с пясък. Рамос поиска да го види и след това коленичи, покрил лицето си с ръце. Валу го потупа по рамото:
— Ще намерим и втория труп. Всички обвинения срещу теб ще бъдат оттеглени и ти ще бъдеш обявен за невинен. Не е било извършено убийство.
Амеротке погледна сгърченото тяло, изкривено от ужасната смърт. Поклони се на Валу и рече:
— Не съм съгласен. Било е извършено убийство. Залата на подземния свят е убила не само тези двама младежи. Затова трябва да бъде разрушена! Оставям въпроса във ваши ръце. А сега ще се върна в Тива, където ме чакат и други неразрешени случаи.
Тринадесета глава
Пренхое и Шуфой се забавляваха много добре. Голямата пивница и прилежащият й Дом на удоволствията край пристана бяха пълни с клиенти. Тук се събираха хора от простолюдието — магаретари, гадатели, знахари и магьосници. Бяха достатъчно благоразумни да не опитват да си продават един на друг стоките си. Джуджето и писарят седяха в ъгъла и гледаха с ококорени очи. Имаше момичета от всякакви народности — нубийки, ливанки, ханаанки и дори такива със светла кожа от островите отвъд делтата. Бяха готови да задоволят всяко желание или поне така твърдяха рисунките по стената.
— Всеки злодей по Нил рано или късно идва тук — прошепна Шуфой. Посочи към един финикийски моряк: — Този е бил на места, за които ние с теб можем само да мечтаем. Разправя, че е преплавал Голямото море на север и е бил в земи, където дърветата са по-нагъсто от тръните на магарешкия бодил, а по върховете на планините има замръзнала вода. Разказва такива истории, че седмици след това сънуваш кошмари.
— Верни ли са? — попита възбудено Пренхое.
— Има ли значение? — Шуфой потри остатъка от носа си. — Не е важна историята, а начинът, по който се разказва.
Помещението беше задимено, маслените лампи даваха колкото светлина, толкова и дим. По стените играеха сенки. Отвън в двора двамина се биеха с ножове. Носач на трупове от Некропола обикаляше по масите и предлагаше на посетителите да ги заведе в някаква пещера, където можел да им покаже мумия на погребан жив човек.
— Косата му е с цвета на пшеницата — разказваше той. — А кожата му е по-светла от пясъка.
— Какво чакаме? — попита Пренхое.
— Господарят ми възложи задача — отвърна Шуфой — и аз смятам да я изпълня.
От сумрака изникна сянка и се настани на отсрещния стол. Новодошлият беше слаб, жилест, с остри черти, щръкнал като клюн нос и присвити очи. Кожата му беше загоряла от слънцето. Не носеше перука и изглеждаше така, сякаш не се бе бръснал от няколко дни. Беше облечен с мръсна жълта туника. Пренхое забеляза, че непознатият е еднорък; на мястото на другата ръка черна превръзка покриваше обгоряло чуканче. Мъжът разтвори ръка:
— Ей, дребен, намерих каквото искаше…
— Кой си ти? — попита Пренхое.
Непознатият се извърна към него за момент:
— Не е твоя работа. Кой е тоя женчо с теб, Шуфой?
— Един приятел — отвърна джуджето. — Писар е при господаря ми.
Мъжът се извърна към Пренхое:
— Нямам име, писарю. Наричат ме Скитника по реката.
Шуфой му подаде късче сребро.
— Ако ме излъжеш…
— Няма — отвърна бързо скитникът. — Но новината изобщо не е добра. Мъжът, дето се нарича Антеф, наистина е тръгнал на поход с войската. И е бил ранен в голямата битка край делтата… След това се е появил в Мемфис. Твърди, че си е загубил паметта, но аз чух съвсем друга история. Говори се, че е дезертирал и дори, че се е оженил отново.
— За кого се е оженил? — обади се Пренхое.
— Има ли значение, писарю? За някоя кобила се е оженил, естествено — Скитника по реката се засмя и оголи кучешките си зъби. — Влюбил се е в дъщерята на някакъв търговец, който имал дюкян до храма в Мемфис.
— И какво е станало след това? — не се стърпя Шуфой.
— Не знам точно. Някаква семейна разправия и бащата го изхвърлил.
— За какво?
— За кражба.
— Пари, сребро?
— Не — поклати глава скитникът. — Откраднал товар с кутийки от сандалово дърво.
— Така ли? — широка усмивка грейна върху лицето на Шуфой. — Ще ми направиш ли още една услуга? — той се приведе и прошепна нещо в ухото на скитника.
Мъжът вдигна озадачено вежди, но след това кимна.
— Но без пари няма да стане…
— Вече ти дадох достатъчно — отвърна Шуфой. — Но ако направиш това, което те помолих, може и да
