— Коя е тя? — попита Вехлис.
— Последното ми доказателство. Огледайте я внимателно, Вехлис. Какво виждате?
— Млада жена, направо дете.
— Вгледайте се добре в чертите й!
Вехлис се подчини:
— Трябва ли да я познавам отнякъде?
— Да. По-точно сте я познавали преди. Защото това е незаконната дъщеря на Нерия…
— Невъзможно! — извика Вехлис. — Той ми каза… — тя спря внезапно.
— Какво? Какво ви каза Нерия? — попита бързо съдията. — И защо този потаен, затворен в себе си архивар би споделил нещо толкова лично със съпругата на върховния жрец? Ти си обичното дете на Нерия, нали Далифа? — жената кимна. — Държали са я скрита — продължи върховният съдия — от погледите на хората. Но Нерия я е посещавал. Казал й е всичко: за връзката ви, господарке Вехлис, говорил й е за уважението и преклонението си към стария учен Прем. И какво друго, Далифа?
— Какво е намерил в библиотеката — отвърна младата жена. — Колко е бил развълнуван от татуировката на бедрото си. Показа ми я. Той наистина ви обичаше… — Далифа вдигна глава.
Вехлис се облегна в креслото.
— Не е вярно! — прошепна тя като че ли на себе си. — Нерия щеше да ми каже. Той ми казваше абсолютно всичко! Познавахме се от толкова години!
— Какво ще кажете, господарке Вехлис? — попита Сененмут. — Срещу вас бяха повдигнати ужасни обвинения.
— Млъкни, каменоделецо! — Вехлис се приведе напред, на лицето й играеше усмивка. — Във вените ми тече най-добрата кръв на Египет. Не отговарям на каменоделци!
— Тогава отговори на мен! — гласът на Хатусу беше спокоен и студен.
Усмивката на Вехлис се стопи. Тя изгледа Хатусу презрително.
— Щом не говоря с каменоделец — изсумтя тя, — защо да говоря с неговата курва? — Вехлис се облегна назад, забавляваше се от неодобрителните възгласи. — Малката Хатусу — подигра я тя, — друсах те на коленете си и ти бършех задника. Малкото дребосъче в двора на баща си. Как се осмеляваш? — изсъска тя. — Как се осмеляваш дори да си помислиш да седнеш на неговия трон? Да ни накараш да целуваме земята под нозете ти!
— Ще умреш заради думите си! — обяви Хатусу.
— Всички ще умрем, блуднице!
Хатусу се опита да сдържи гнева си. Сененмут протегна ръка, но бързо се опомни. Вехлис стана и се обърна към редицата жреци.
— Погледнете се! — извика тя. — Аз ли съм най-добрият мъж сред вас, сбирщина дъртаци! Защо подкрепяте зидаря и курвата?
— Във вените на фараона тече божествена кръв — обади се Амеротке.
— О, спести ми речите, Амеротке! — Вехлис прехапа устни. — Не беше заради… — тя поклати глава, сякаш търсеше точните думи, — не защото жена сяда на трона на фараона, а защото това е именно Хатусу. Малката Хатусу, която си играеше с разхвърляните играчки… Тя се омъжи за заварения си брат и се кри в сенките с кукленското си личице! Но след това се появи тоя прост каменоделец и всичко се промени!
— Тя е фараонът! — обяви съдията.
— А какъв тогава е доведеният й брат? — отвърна Вехлис.
— Значи си признаваш? — намеси се Сененмут, нетърпелив да прекъсне тирадата й.
— Признавам си и тържествувам, каменоделецо. Мислех си, че тази сбирщина от баби ще се забавлява на стореното от мен…
— Но всички знаеха, че ти поддържаш благословената Хатусу — възрази Амеротке.
— О, Амеротке — усмихна се надменно Вехлис, — това е най-големият ти недостатък. Ти не носиш маска и затова си мислиш, че всички други са честни и почтени. Да, аз обичах Нерия. Е, по мой начин. Вярвах, че тия дъртаци няма да открият нищо ново, но изведнъж Нерия ми разкри какво е видял в рисунките в гробницата и какво е открил в библиотеката. Глупакът дори си татуира скорпион на бедрото! Гледаше на това като на най-добрата възможност да привлече вниманието на каменоделеца и блудницата му!
Сененмут понечи да се обади, но Хатусу вдигна ръка:
— Остави я да говори. Скоро ще замлъкне завинаги.
— Не можеш да ме уплашиш — присмя се Вехлис. — Предпочитам да замина отвъд Далечния хоризонт, отколкото да коленича пред теб и твоя зидар!
— Ще съжаляваш за начина, по който ще се отправиш на последното си пътуване — отвърна Хатусу.
Вехлис сви рамене:
— Какво значение има? Виното е разлято и чашата счупена. Бях бясна на Нерия. Исках да го унищожа, да го унищожа изцяло. Стана толкова бързо. Не ми се вярва дори да е видял лицето ми. И Пепи не беше по-добър. Истинска змия… — тя раздвижи ръка като пълзящо влечуго. — Видя ме с Нерия в една отдалечена градина. Изобщо не дойде при мен, но знаете какъв беше с лукавите си очички и свити устни. Оставих му три кесии сребро в килията. И той замина да ги харчи из бардаците. Знаех, че ще се върне. Беше намерил нов източник на богатство. Така че се облякох със старо наметало, купих масло, оставих част от него в стаята му, а останалото — в тъмното преддверие. Той беше толкова пиян, че веднага се нахвърли на курвата…
— А кроткият Прем? — попита Амеротке.
— Беше, както ти каза. Нерия му се беше изповядал. Старецът живееше в градинската кула и Сато се въртеше около него като муха над кравешко лайно. Възползвах се от момента. Сложих на покрива на кулата въжена стълба. Възнамерявах да се измъкна от там, за да не ме види някой около стаята. Но Сато се появи по-рано, отколкото бях предвидила. Не беше много опасно… — Вехлис сви рамене. — Но какво значение има? Направих всичко точно така, както ти каза. А след това постоянно се чудех дали Сато не е забелязал нещо странно. Той умря също като Хатор.
— Убила си веднъж и след това не си могла да спреш — обвини я Амеротке. — Нападна ме в гробницата. Изложи живота ни на опасност, когато прекосявахме Нил. Всеки един на лодката можеше да умре от ужасяваща смърт. И то за какво? Защото не си можела да приемеш божествената Хатусу за фараон?
— Иди в библиотеката — отвърна Вехлис. — Ще намериш разкази за бунтове, в които са избити хиляди. Ако бях мъж, ако бях войник, щях да се вдигна на бунт… — тя рязко посочи Хатусу. — Колко е избила тя, за да седне там, където е сега?
— Достатъчно! — извика Хатусу. Погледна бързо Хани, който седеше с наведена глава, раменете му се тресяха. — Съветът на жреците приключи. Боговете разкриха истината и ще проговорят от моята уста! — Сененмут стана и отиде до вратата. Върна се с група верни телохранители от двореца. — Хванете я! — заповяда Хатусу. — Затворете я в тъмницата под храма на Маат. На свечеряване да бъде отведена в Червените земи и погребана жива в пясъците. След това — в очите на Хатусу блестяха гневни пламъци — трупът й да бъде разпънат на стените на Тива! — тя стана и изрита столчето под нозете си.
Всички, освен Вехлис, се проснаха на пода. Когато Амеротке вдигна поглед, Хатусу вече беше изскочила от залата. Хани се беше свлякъл на пода и ридаеше като дете, войниците вече бяха вързали ръцете на Вехлис и сега я бутаха грубо към страничната врата. Съдията се изправи. Не обърна внимание на жреците и отиде да благодари на Далифа.
— За какво беше всичко това? — попита младата жена. — Направих това, което ми казахте…
— Добре се справи! — Амеротке взе ръката й и я стисна. — Понякога в името на истината е нужна малко заблуда. Този случай беше точно такъв. Разполагах със съвсем малко доказателства, повечето бяха чисти подозрения. Ако това беше Залата на двете истини, Вехлис никога нямаше да бъде призната за виновна. Но аз знаех, че убиецът мрази самата мисъл Хатусу да носи короната на фараона. Събраните доказателства сочеха Вехлис и ако тя беше провокирана от присъствието на Хатусу, можеше да захапе примамката… — той се усмихна леко: — Омразата, също като любовта, винаги си личи. Вехлис заложи и загуби. И накрая в загубата намери отдушник на недоволството си и сама се хвана в капана. Така истината излезе на бял свят и беше въздадено правосъдие.
