имаше воал. Аз винаги крачех отзад; от двете страни бавно се движеха група кушити, въоръжени с копия и щитове. За дисциплина едва ли можеше да се говори; хората често обсъждаха нещо, като разбутваха любопитните от време на време. Този път един от парцаливите зяпачи се промъкна близо до колата, притискайки провисналите краища на вехтите си дрехи. Лицето му беше тъмно и изпито, а дългите му коси и брада бяха ошарени със сиви нишки. В едната ръка носеше тояга, а с другата подрънкваше със систра. От време на време припяваше по нещо. Вонеше на пот и изглеждаше безобиден, докато крачеше редом с процесията ни, загледан в стърчишката на колата. Въпреки това сетивата ми се изостриха — нещо в него ми напомни за деня, когато леля Изития ме заведе в храма и чух отправеното към нея проклятие на гадателя. Дали не беше същият човек?
— Срещали ли сме се по-рано? — попитах го аз.
— Не, славни ми господарю — захленчи просякът. — Идвам само за да възхваля — посочи той към колата — самия син на Бога. — И подхвана монотонно песнопение на един от химните, с които Забуления се обръщаше към Атон, Слънчевия диск: „С невидима сила се грижиш за всяка издънка и с риба изпълваш реката. Пред теб се прекланя животът…“ Гласът на мъжа се засили. Той започна да подскача, като продължи да пее възхвала след възхвала към Атон: — Вечна слава на сина му…
Колата спря по заповед на Забуления. Коларят кушит прекрачи отстрани и дръпна завесите. Показа се Забуления с открито лице. Той щракна с пръсти и посочи с ветрилото си към скитника, от което се разбра, че му позволява да се приближи. В мига, в който човекът се качваше на колата, за да коленичи пред Забуления, забелязах издутина от дясната страна на дрехата му. Веднага след това проблесна острието на кама. Хвърлих се върху му с оголен кинжал, повалих го в прахта и забих оръжието си в незащитената му шия. Забуления дори не трепна. Само зениците му се разшириха и устата му леко увисна. Колата вече бе заобиколена от кушитите, така че околните не забелязаха моментната суматоха. Вгледах се в очите на агонизиращия просяк — светлината на живота ги напускаше полека и от гърлото му се чу предсмъртно гъргорене. После главата му клюмна безжизнено встрани. Понечих да изритам трупа встрани от пътя, но Забуления ме спря с рязък жест. После каза нещо с остър тон на кушитите. Те измъкнаха някаква черга и завиха в нея трупа, след което се върнахме в двореца. Малко преди портата на вътрешния двор Забуления заповяда да спрем. Отгърна трупа, съблече мръсните дрипи и се вторачи в тялото на убития. Забеляза стари белези от прободни рани по гърба и от удари с камшик по мускулестите бедра.
— Войник — измърмори и нареди: — Увийте го в овча кожа. Облечете го в савана на прокълнатите. Ако има ад, нека броди там навеки с още едно проклятие и от мен.
Стисна ме за ръката и забърза напред, подпирайки се на бастуна. Разбрах, че колата и кошът са били изгорени, а воловете — откарани в кланицата. Забуления не спомена повече за инцидента. След като се прибрахме, той се оттегли в покоите си и остана там до следващия ден. Точно преди пукване на зората Великата царица Тийи влезе бързешком в Павилиона на мълчанието и се усамоти със сина си. По-късно сутринта бях повикан при нея в неголямата зала за аудиенции. Тя поиска да разкажа за случилото се, похвали бдителността ми и извади от сгъната кърпа за маса един амулет, на който бе изобразен изгревът на слънцето между двата рога на богинята Хатор. Залата беше пуста. Цялата прислуга бе освободена и прозоречните капаци бяха затворени. Тийи бе седнала на възглавници върху невисок подиум в единия край на помещението; от време на време се изправяше с изящни движения, типични за хесета, и се разхождаше напред и назад. Понякога спираше до мен, но в повечето случаи се връщаше на подиума. Аз оставах коленичил върху възглавниците с наведена глава.
Тя излъчваше спокойствие и овладяност, макар че светналите й очи оглеждаха внимателно всичко в помещението, включително мен, а лицето й беше по-бледо от обичайното. Чудех се дали е от безпокойство, или заради липсващия обичаен грим. Беше облечена съвсем непретенциозно и наметната с ленен шал. Не носеше бижута освен обикновената медна гривна на лявата китка.
Чух някакъв звук и понечих да се обърна, но тя ме спря:
— Да, Маху, там има някой.
Спомних си за обичайния ескорт, за странните посетители и съобразих, че някой от тях сигурно бе прислонен в тъмното с поставена стрела на лъка.
— Маху? Има ли още нещо, което не си ми казал? — взря се в мен изпитателно с големите си тъмни очи. Превъзмогнах моментната тръпка и издържах погледа й. Явно не ми вярваше напълно. — Опиши още веднъж инцидента! — изпълних исканото. Тийи ме слушаше много внимателно и задаваше въпроси. — Било е подготвено — тя заопипва гривната на китката си. — Разбира се, ще представят извършителя като побъркан човек с размътено съзнание. Но както аз, така и ти, Маху, знаем, че е било планирано предварително. А камата?
— Унищожена е с всичко останало — отвърнах тихо.
— Ти видя ли я?
— С дълго острие и дръжка от абаносово дърво.
— Някой му я е дал — отбеляза уверено тя. — Носеше ли сребро или злато? Имаше ли по-ценни вещи?
— Бивш войник, имаше белези от стари рани. Струва ми се, че съм го срещал по-рано — разказах й накратко за онзи ден, когато леля Изития ме заведе да видя трупа на баща ми, но Тийи отмина това с безразличие.
— Бивш войник — размишляваше на глас тя, — който е бил нает от някого с обещания за дарове и много пари. Всички знаеха, че синът ми има обичай да се разхожда покрай реката. Имало е вардияни, но са били разсеяни… И обърни внимание, Маху — наведе се тя и стисна ръката ми, като заби острите си нокти дълбоко: — Убиецът е изпял хвалебствен химн, за който е бил подучен от някого… Химн в чест на Атон, тъй като е знаел, че по този начин няма как да не привлече вниманието на сина ми. Колата е спряла и убиецът е използвал тази възможност…
— Нападателят… Той така и не успя да го убие, защото му попречих…
— Да, да, благодаря ти — тя дръпна ръката си и остана с полузатворени очи известно време, сякаш се готвеше за сън, пощипвайки леко долната си устна, след което ме попита дали има още нещо. А когато потвърдих, че няма, се приведе с бързината на скачаща котка и ме удари злобно по лицето.
— Ах, Маху, за нищо не ставаш! Песоглавец презрян, забрави ли за нападението на кушитите в нашия лагер?
— Но се случи по време на война!
— Така ли? — попита ме иронично тя. — Когато съм ти задала въпрос, искам да чуя пълен и истински отговор. Какви бяха думите, изречени от умиращия кушит?
Повторих ги. Последва повторно пощипване на долната устна. Обходих с поглед цялата зала. Сега тя ми изглеждаше не просторна и светла с ярките си изображения по стените, а населена от заговори и притаени убийци. Още една рязка и болезнена плесница ме накара да подскоча. Силно изненадан, се взрях в царицата, от очите на която искреше истински бяс.
— Е, Павиане, има ли още нещо? Длъжен си да ми кажеш цялата истина. Трябва да знам дали… — думите й увиснаха във въздуха.
Знаех какво отказа да изрече: дали можеше да ми вярва. Не бях ли съпричастен към нападението срещу нейния син? И реших да й отговоря честно, като разказах за случая със смокините и с виното. Да, сега не ме шамароса, а очите й се наляха със сълзи.
— Кого подозира ваше превъзходителство? — позволих си да попитам.
— Ти ми кажи, Павиане. Ти, с умния поглед и с грозното лице. Синът ми постъпи правилно в своя избор. Добре, кого подозираш самият ти? Баща му? Жреците?
Кимнах, а тя се приведе и ме погали по бузата.
— Ял си от солта и си пил от виното — почти прошепна. — Маху, ако те подозирах, щеше вече да си мъртъв и заровен някъде под пясъците в Червените земи. Ето защо слушай внимателно всяка дума от онова, което ще ти кажа. Родих сина си в ден, който предвещаваше зло — изправи се тя назад и се загледа в масата, преди да продължи, но така, че все едно говореше на себе си: — Раждането беше много тежко, цяла вечност! Болките, режещи като пламък, разпъваха тялото ми. Той се роди едновременно с изгрева на слънцето и бе повит веднага с приготвените пелени. А аз продължих да лежа без капка сила, потънала в пот и цялата в кръв, заляла всичко около мене. В мига, когато акушерките в един глас подхванаха, че не бива да ставам, вече бях разбрала, че нещо не е, както трябва. Не ми го дадоха, като ми казаха, че за него вече се
