усмивка светна по лицето му и той рязко смени темата: — Никога не си ме питал къде съм изгубил окото си. Защо?
— Това никога не ме е интересувало.
— В Червените земи — не обърна внимание Имри на откровената ми обида. — Уцели ме камък от прашка. Ето защо съм тук, Маху. Само пострадали с обезобразени лица могат да бъдат стража на господаря.
— Е, и? — опитвах да се освободя от болезнения му захват.
— Кажи ми, Песоглавецо, защо си тук? — запита ме тихо той. — Какво общо имаш с моя господар?
— За него ли искаш да узнаеш или за себе си?
Имри ме пусна и ме потупа по бузата.
— Не, просто съм любопитен. А сега ела с мен. Негово превъзходителство иска да ти каже нещо.
Хотеп бе седнал на тревен чим в ограденото пространство зад градинската порта; изненада ме присъствието на престолонаследника Тутмос. Паднах на колене. Хотеп не ми каза да стана. Погледнах нагоре. Тутмос беше почервенял от гняв. Гледаше ме така, сякаш пред него стоеше враг: знаех, че причина е моята молба. Той вдигна крак и ме ритна злобно в слабините.
— Защо се застъпваш за един престъпник?
— Прося милост за приятел.
— Той е нагъл престъпник. Я ме погледни!
Вдигнах поглед към него. Тутмос се приведе напред: лицето му беше на не повече от педя от мен. Видях кръвта да пулсира в слепоочията му; устата му беше полуотворена и разкривена. Облъхна ме виненият му дъх; почувствах и обзелото го раздразнение. Забелязах още нещо: в ъгълчето на устата му се виждаше петно от кръв, все едно че се бе порязал или бе прехапал езика си.
— Баща ми — преглътна трудно Тутмос, сякаш се мъчеше да си поеме дъх, — достойнството на Великолепния… — закашля се силно той и сложи малка кърпа на устата си, а когато я свали, видях червени петна по нея. — Собек трябваше да бъде също в клетката със своята мръсница — грубо каза той, без да спре да попива кървавите храчки.
— Маху просто е дошъл да се застъпи за приятеля си — рече внимателно Хотеп, — който обаче е престъпник и не може да бъде помилван. Все пак Собек няма да бъде пратен на Дървото. Очаква го заточение в оазис в Западната пустиня. Знаеш ли какво значи това, Маху?
О, знаех, и то много добре! Място с няколко палми, малко повече смокинови дървета и вода, но недостатъчно, за да се осмели човек да побегне и да се опита да прекоси пустинята. А дори и да го стори, със сигурност бедуините ще го заловят и ще го одерат жив.
Затворих очи и кимнах в знак на благодарност. Единственото, което бях успял да постигна, бе изпращането на Собек на не по-малка смъртна опасност. Може би щеше да е по-добре, ако бях поискал за него удар с нож в гърлото или с меч в сърцето.
— На второ място, Маху — блеснаха доволно очите на Хотеп, — ти ще получиш назначение в частта на мезаите. Ще трябва да се върнеш в Западната пустиня — направи той кратка пауза. — И, последно: сега трябва да си тръгнеш!
Смотолевих нещо като благодарност и се поклоних: лицето ми бе пламнало от притеснение. Изправих се и прекосих вътрешния двор, без да обърна внимание на вика на Имри. Сърцето ми биеше шеметно. Пред очите ми още стояха петната от кръв по кърпата. Какво казваше леля Изития по въпроса? „Който кашля кръв, ще изкашля живота си.“
Пета глава
Забуления приключи с молитвата си, коленичил с лице към изгряващото слънце в градинския павилион. В едната ръка държеше цвете, а в другата — гърне с горящ тамян, обвито с ленена кърпа. Майка му бе коленичила до него с протегнати напред ръце. Не бях сигурен кому се молим, но покорно повтарях движенията им. Градината беше празна, а в утринния хлад ластарите на мъглата продължаваха да се вият между дърветата като духове в бяло. Булото на омарата все още покриваше слънцето. Наближаваше Нова година. Звездата на кучето Сириус скоро щеше да се покаже на източния небосклон, а ибисите щяха да тръгнат обратно на ята към Червените земи. Нил отново щеше да залее с живителните си води напуканата земя.
Днешният ден се оказа начало на напълно различна Нова година, тъй като целият ми живот се промени.
Когато завърши химна, Забуления се поклони и остави гърнето с тамяна на земята и цветето до него. Изправи се и прошепна нещо на майка си. Пред нас бе сложена малка масичка с три чаши вино и резен хляб, поръсен с трапезна сол. Това беше необичайна храна за началото на деня, но ме смути друго. Истината е, че още не бях се разсънил напълно. Имри почти ме изрита от леглото, когато беше още тъмно и студено. Помислих, че това е последствие от вчерашния ден, че Хотеп е взел друго решение и че ще ме задържат като съучастник на Собек. Но кушитът посочи към делвата с вода, съда за миене и кърпата, които бе донесъл.
— Действай, Павиане — разпореди се той и се ухили през рамо към другите кушити, стълпили се на вратата. — Нашият господар и Великата царица искат да говорят с тебе.
Измих се и се облякох, последвах охраната на Забуления през тъмната градина в Павилиона на мълчанието.
— Знаеш ли кому се молиш? — наруши Тийи унеса ми. — Погледни ме в очите, Маху! — понечих да се поклоня, но тя щракна с пръсти. — Човече, гледай в мене.
— Гледам лика ти, Божествена.
— Сигурна съм, че е така — усмихна се кисело тя. — Но тук съвсем не е място за дворцови учтивости и изискани шеги. Хотеп те е насочил към частта на мезаите, но ти не си скрил недоволството си — погледна ме тя внимателно. — Очите ти са подути. Много ли пи снощи?
— Доста, но не достатъчно.
Забуления се разсмя тихичко.
— Хм — прокашля се тя, — при мезаите кожата ти ще изгори до черно от слънцето, жегата ще те ослепи, ще предъвкваш пясък и ще приемаш чашата с мътна вода като милост. Ти, Маху, не си от щастливците. Е, добре, отдъхни си, няма да ходиш там! Пожелах да останеш в дома на сина ми. Божествения ме подкрепя — тя се усмихна на прекомерната ми изненада. — Знам всичко за тебе, Песоглавецо от Юга, родил си се сам и си отраснал в самота, но въпреки всичко показа предаността си. Синът ми е останал жив благодарение на теб, а подкрепата в полза на Собек е достойна за похвала.
