Възходът на Атон

последва със статуетката, а ние залегнахме отново над пиенето.

Спах до късно на следващия ден; събудих се след пладне. Общото помещение бе съвсем безлюдно. Другите или бяха станали по-рано от мен, или се бяха върнали по домовете си в града. Избръснах се, изкъпах се и седнах на пейката на Уени във вътрешния двор. Цялата резиденция бе празна. Гърлото ми бе пресъхнало; отидох и си налях гърне с изворна вода от кладенеца. Седнах на сянка, отпивайки от водата с надежда, че болката в главата ми ще се смили и ще си отиде. Събитията от снощния банкет идваха и си тръгваха едно след друго, но онова, което истински се опитвах да върна, беше красивото лице. Озовах се в Долината на духовете: около мен загъмжаха спомени. Уени, хванал с две ръце съда с любимото си пиво; ето ги и жреците със своите пръчки, които гледат как пишем; после почти еднаквите като близнаци Хоремхеб и Рамзес, опрели главите си една о друга. Досега предпочитах да бъда винаги самичък по някой и друг час тук, или по цял ден на друго място, но сега бях наистина сам: почувствах се самотен — останал без приятели и семейство. Хрумна ми да сляза към града на гости на госпожите специалистки от храмовете, но празненствата от предната вечер ме бяха заредили с достатъчно вълнения.

Красивата жена не излизаше от ума ми. Исках да я видя отново; да гледам усмивката й, да съм в компанията й, да слушам гласа й. Нищо не ме притесняваше или объркваше. За мен по-важно и по-приятно беше не това, което бях видял, а това, което чувствах сега. Останалите в Кап все ме подпитваха дали наистина имам сърце, а думите им винаги ми напомняха за казаното от гадателя за леля Изития. Спомних си как баща ми влизаше и излизаше с бързи крачки, без да погледне повторно към мен. Дали носех и тази негова семка? На човек без никакво чувство. Жената на хубостта промени всичко. Прекарах целия ден в резиденцията или Големия дом в сън или безцелно скитане насам-натам. Един-двама прислужници идваха, за да почистят или да донесат и отнесат по нещо, включително и малко храна. Много силно ме обезпокои фактът, че никой от другарите ми не се прибра, а когато проверих, раклите и шкафчетата им се оказаха празни. Бяха взели всичко със себе си, без да оставят и следа от дългия си престой тук.

Денят следваше бавния си ход. Припичах се на слънце, когато се понесе вой на рог от раковина, последван от скърцане на колела и волско мучене. Наметнах една роба и излязох безшумно през страничен вход. Движех се близо до дърветата покрай пътя, водещ до маслиновата горичка, която бе останала за мен завинаги мястото на Уени. Причината бе може би военното ми обучение, както и онези безкрайни палещи седмици в Котела, но сега имах предчувствието за близка опасност и не излизах от сенчестите участъци. Чаках и наблюдавах внимателно, когато се показа мрачно шествие. Побиха ме студени тръпки: видях палача на Тива с маската на чакал и с нафдет на рамото — дълга черна върлина със светещо острие на брадва, емблема на длъжността му. Той бе облечен в къса червена кожена дреха; полата и ботушите му имаха същия цвят. Бях го виждал по време на редките ми посещения в града по-рано, когато Човека чакал, както го наричаха, въздаваше правда недалече от Голямото пристанище. Зад него следваше редица от помощници, облечени по същия начин. Един сбръчкан и допълнително свит от страх жрец четец мърмореше някакви молитви. След него трополяха две коли, пазени от либийски наемници в черни животински кожи и с грозни маски на лицата. Във всяка от колите имаше здрава дървена клетка. В първата се виждаше гола тъмнокожа девойка само с препаска около слабините. Беше клекнала с вързани ръце и запушена уста; очите й пламтяха от ужас. Във втората клетка обикаляше съскаща дива котка с броящи се от глад ребра. На първата клетка бе прикрепен надраскан набързо надпис: Нейтас — прелюбодейка и изменница.

Вмъкнах се обратно в резиденцията. Добре знаех какво предстоеше. Любимата на Собек щеше да бъде жестоко наказана за изневярата й към Великолепния. Щяха да пуснат котката при нея, за да я изяде жива. Клечах като подплашено момче зад дърветата, когато започнаха ужасяващите писъци. Продължиха до късно през нощта; тогава горката жена или бе издъхнала най-после, или палачът я бе съжалил и бе нанесъл умъртвяващ удар. Никога не бях изпитвал такъв страх, включително в Котела. Къде беше Собек? Как е била разкрита Нейтас? Дали Рамзес не бе подшушнал какво бе сторила царската наложница? Или пък Хоремхеб? А защо не и шпионинът между нас? Спомних си как Собек ни угощаваше със сочните късчета клюки за половите подвизи на Великолепния или по-точно — за липсата на такива. Ако дворът бе научил за това, всеки от нас го заплашваше грозна смърт. Дали именно затова бе опразнен така скоростно Големия дом? Арестувани ли бяха другарите ми? Изпих повече вино, отколкото би трябвало, и потънах в сън, но само за да бъда разбуден грубо от Хюйи, който държеше запалена маслена лампа над мен, а лицето му се кривеше в мимики на безпокойство.

— Чу ли новината?

— О, да. И писъците — отвърнах. — Къде е Собек?

— И двамата били хванати, когато се прибирали в двореца — обясни ми Хюйи, — а после осъдени по бързата процедура от Върховния жрец на Храма на Амон Ра.

— Какво е станало със Собек?

— Той е във Веригите — така наричаха дворцовия затвор. — Осъдиха го да бъде закачен на Дървото32.

— Какво?! — почти се задавих, опитвайки се да седна в леглото. — Нима ще го зарежат в пустинята?

— Великолепния беше бесен.

— Знаят ли за нас?

Хюйи поклати отрицателно глава и добави:

— Другите ме изпратиха при теб. Искат да посетиш Собек. Нали сте първи другари…

Запротестирах, но накрая приех.

— Още нещо. Ако са били заловени на местопрестъплението, значи някой от нас е доносник?

Хюйи не отвърна; погледна ме и си тръгна.

Облякох набрана в кръста роба и окачих на видно място опознавателните си воински знаци и отличията. Те ми осигуриха свободно преминаване през дворцовите граници. Пазачите ме поведоха по стръмните и мрачни коридори на Веригите. Мъж и жена с прихлупени над челата качулки, изпод които зърнах сълзи, минаха бързешком покрай мен. Предположих, че са родителите на Собек. Единият от тъмничарите, на чиято дясна ръка тъмнееше татуировката на наджет, отвори вратата към килията на Собек — тясно каменно помещение с малък отвор за проветряване в горния край, което миришеше на бунище. Две лампи с димящо евтино масло осветяваха издълбаните по стените проклятия, описващи мъченията, на които Амон Ра щеше да подложи затворниците в отвъдното. Само по препасник, Собек седеше унил и мръсен. Тялото му бе осеяно от камшични удари. Като ме видя, се засмя.

— О, Маху, Песоглавецо от Юга, добре си дошъл — огледа се той. — Никога не съм допускал, че мога да съжалявам, задето се върнах жив от Котела.

Стоях и го гледах: друго не можех да сторя.

— Мълчалив както винаги — изрече задъхано той. — Е, приятелю, за какво си дошъл? Да разбереш дали съм се разприказвал? — той врътна глава с горчива усмивка. — Кажи им да не се притесняват, особено онези две змии — Хоремхеб и Рамзес. Бях пиян — потри лицето си. — И най-вече глупав… — присви вежди, преди да ме попита: — А Нейтас?

— Мъртва е. Виковете й дълго кънтяха…

Собек наведе глава и раменете му заподскачаха.

— Кой знае и аз как ще крещя там, на Дървото. Ами, добре — вдигна глава, а очите му се напълниха със сълзи. — Маху, чувал ли си тези стихове?

Да любим и обичаме.
Изгрява слънцето и пак залязва,
а щом привърши краткият ни ден,
изчезва всичко тук, за да останат
безкрайна нощ и вечен сън.

На лицето му се появи мрачна усмивка и той рече:

— Но това едва ли те засяга… Маху няма сърце, с което да живее за обич…