— Колко са?
— Само неколцина оживяха след обратния преход — ухили се Хотеп. — И черепите им бяха раздробени от Могъщия в Храма на Монту. Не си ли спомняш? Нали беше там?
Разбира се! Всички бяхме подредени в подножието на стъпалата пред храма. А най-горе беше Божествения, Великолепната особа, отпуснала се на трона с издут корем и изпъкнали гърди под своята ненес — фараонът в цялото си величие! На главата му бе синята корона на войната на цял Египет, а отгоре бе опъната позлатена тента със сребърни пискюли. До него бе седнала на стол царица Тийи с мантия от проблясващи пера — Дрехата с милиони цветове, както я наричаха. На главата й гордо се издигаше украшението с лешояда с бели пера от двете страни на слънчевия диск. Около царската двойка бяха струпани главните жреци, придворните и висшите армейски офицери. Великолепния, стиснал млатилото и жезъла, олицетворяващи върховната власт, бе готов да въздаде правосъдие над онези, които бяха дръзнали да вдигнат глава срещу притискащия ги царствен сандал. Бях на място, от което виждах съвсем ясно повисналите бузи на Великолепния, дълбоко хлътналите му очи и нацупените му устни, които се движеха несъзнателно, докато се опитваше да облекчи болката от възпалените си венци. Вътрешният двор бе изпълнен до последното възможно място със знатни личности с омазани с масла и благоухания кожи, мирисът на които се смесваше с ароматите от цветя и горящи смеси. Всички бяха дошли, за да видят течащата кръв при изпълнението на присъдата. Разнесе се звукът на тръби, знамената и бойните щандарти бяха вдигнати и спуснати, а кушитските пленници — с вързани в китките ръце отзад и запушени усти — бяха избутани по стъпалата нагоре. Великолепния се изправи и сграбчи големия си боен боздуган с топчеста глава. Пленниците коленичиха по дължината на най-горното стъпало. Великолепния тръгна покрай редицата им, следван от Хотеп. С отсечен жест хващаше кичура коса, приготвен за целта върху главата на всеки пленник, при което тръбният звук отекваше отново. Боздуганът се стоварваше върху поредния череп посред приглушени писъци, а кръвта се стичаше все по-надолу по стъпалата, докато струпаното множество поздравяваше с викове мощта на своя фараон. Така бе отмъстено за смъртта на полковник Пера.
— Жалко, че трупът на Пера — прекъсна Хотеп моята унесеност, — както и на останалите не бяха намерени.
Спомних си за кушита в шатрата на Забуления, за отрязаната му ръка, бликащата кръв, разтърсваното от болка тяло и гърления шепот с неправилно произнесените египетски думи: „Дерет небеб Ра.“
— Маху, за какво се замисли?
— За нищо — излъгах.
Още преди да изляза тогава от шатрата, Забуления ме накара да се закълна, че ще пазя пълно мълчание по случая. Вгледах се в почти лукавото изражение по лицето на този, който бе помазан за висш благородник, преди да го попитам:
— А ти специално дойде, за да ми покажеш гердана си ли?
— Не.
— Тогава какво искаш от мен?
— И аз се питам същото. Къде да пратя Маху, Песоглавеца от Юга? Какво да отредя за него? Във войската ли да иде, при писарите ли? А какво ще кажеш за Дома на тайните? — запрехвърля той чашата си от едната ръка в другата и тъкмо се канеше да продължи с въпросите си, когато тишината бе нарушена от още викове на удоволствие.
— Хюйи задоволява жаждата си за мека плът. А ние, Маху, как да задоволим твоите амбиции? — вдигна пръст към лицето ми. — Хайде да се връщаме, защото следват официалните речи и обръщения. Хюйи! — подвикна в мрака. — Домакинът те очаква.
Прибрахме се в залата. Разрошен, Хюйи се вмъкна след нас с олюляване, посрещнат с поздравителни викове от всички, с изключение на Майа, който го гледаше като момиче, измъчвано от ревност. Хоремхеб, окичен с всички получени отличия, почука с устието на чашата си по масата. После я напълни и я вдигна към Хотеп и двамата принцове.
— Нека благоволението на Амон изпълни вашите сърца — започна напевно той. — Нека той ви дари с щастлива старост, като прекарате целия си живот в радост и чест със здраве по устните и със силни и яки крайници.
Видях как лицето на Забуления помръкна.
— Нека очите ви да виждат ясно — продължи Хоремхеб — и да носите дрехи от най-фин ленен план. Да летите с камшик със златна дръжка в ръцете в колесница, теглена от млади жребци от Сирия, а пред нея да тичат роби, които да разчистват пътя ви… — славословията на Хоремхеб сякаш нямаха край: — Нека майсторът на благоуханния ви потопи в аромата на най-фини смеси, а главният ви градинар ви окичи с венци и гирлянди. Нека останете живи и здрави, когато враговете ви коленичат. Никога да няма злонамерени люде, които да ви обвиняват. Вие говорите истината и боговете ви зачитат с чест.
Хоремхеб повтори жеста с вдигнатата чаша и всички последваха примера му. Хотеп произнесе заслужаващ одобрението на всички отговор. Беше доволно полята поредицата от тостове, след която Божия отец се изправи, последван от съвсем пияния Тутмос, прехвърлил ръка около рамото на все така загадъчния си брат, за да се сбогува с благопожелания към всички присъстващи. Момичетата ни забавляваха още известно време. След това хесетите и музикантите бяха освободени с много подаръци и уверения за приятелство. Чедата на Кап, събрани сега в Бойната единица на Хор, останаха сами за последен път. Седяхме смълчани известно време: всеки от нас си спомняше изминалите дни и будеше в себе си спомени от самото им начало. Мерире поведе кервана на приказките за отминалите събития; стигнахме до самата граница на сантименталността, когато Рамзес удари с ножа си по стената.
— Облогът бе предложен — изкрещя той и в очите му, подобни на змийски, заискри злост. — Облогът бе предложен. Приет ли е?
Хоремхеб се усмихваше. Бях готов да наругая и двамата. Те гледаха на Собек като на съперник — обичащ войната и смел не по-малко от тях; ето защо Рамзес бе заложил капана.
— Какво, приет ли е? — погледна с мътен поглед Хюйи през залата към Собек.
Загледах се в другаря си. Той отблъсна Майа и започна да рови в кожена торба, скрита под масата. После се изправи несигурно и вдигна една статуетка от чист алабастър върху поставка от злато и сребро.
— Статуята на Ищар31 — изкрещя той.
Хоремхеб и Рамзес изръкопляскаха.
— Спечелих облога — наду се горделиво Собек.
Затворих очи. Собек се бе върнал от Котела, жаден за уханна плът и петимен да поднови познанството си с Нейтас — една от второстепенните наложници в царския харем, но все още едно от Царските украшения, забранено дори да бъде докосвано от друг мъж. Една вечер малко след завръщането ни Собек се похвали, че е споделил ложето на Нейтас, и ни разказа смайващи пикантерии за сексуалните предпочитания на Великолепния: как понякога искал да го бият и да го бичуват или да го задоволяват с уста. Слушахме жадно сензационните приказки за харема и за интимните наслади на Великолепния. И тогава Рамзес заложи капана си. Той обвини Собек в лъжа и му се подигра, настоявайки за доказателства. Вече бях научил, че Собек се среща с Нейтас в маслиновата горичка, където Уени обичаше да си сръбва пиво, но все пак не се обадих, когато Собек продължи да се хвали със своята мъжественост и да настоява, че казва истината. Но Рамзес така и не прие доводите му, обвини го повторно в лъжа и предизвикателно поиска от него да докаже истинността на завоеванието си. Собек прие, като обеща, че ще бъде притежател на една от скъпоценните статуетки на Ищар, които стояха в ниши от двете страни на входа към Царския харем. Защото само някоя от Царските украшения — наложница на Великолепния — имаше правото да държи в ръцете си тези статуетки.
— Е, Рамзес, какво ще кажеш? — извика сега Собек. — Статуята е моя и всеки от вас ще трябва да ми даде по един кон според облога. Обещах, че ще я покажа тази вечер. Ето я!
Всички закимахме в знак на съгласие, въпреки че Хюйи, Мерире и Пентжу, макар и пияни, бяха осъзнали колко опасен бе станал разговорът.
— Не повярвахме, че ще успееш — изсъска като котка Рамзес. — Мислехме, че само се шегуваш…
Майа, който не бе свалил ръката си от коляното на Собек, вдигна поглед към него.
— Майа, да не би да ревнуваш? — викна Хоремхеб.
Майа мигом скочи и избяга с плач навън, последван от подигравателно мяукане и кикот. Собек го
