влюбени очи. Само аз не обръщах внимание на хесетите. Дори на най-настойчивата срещу мен, която премина от свенливия флирт с коси многозначителни погледи към престорено случайни докосвания под масата. Едва преди месец се бяхме завърнали от Котела, както наричахме пустинята. Прибрахме се у дома отслабнали, с потъмняла кожа, настървени и ожесточени от ужаса на боя. Посрещнаха ни като герои: Сребърните пчели за храброст и Златните огърлици за воинска доблест кацнаха на гърдите ни. Майа пощръкля от завист и буквално изхвръкна, за да си купи карнеолов гердан с безброй проблясващи цветове, който увеси на шията си. Специални царски пратеници тутакси разгласиха подвига ни из цяла Тива. Смъртта на полковник Пера бе приета като акт на върховно вероломство, за което кушитските вождове платиха жестока цена. При бруталното нападение клопка оцеляхме благодарение единствено на Хоремхеб; присъщото му жестокосърдечие и най-вече бдителността му ни спасиха, защото бяхме подготвени за вражеската атака. Нападателите бяха отблъснати, а ние изпратихме разузнавателни патрули из околността; после отстъпихме с лице към врага и продължихме да се отдръпваме, докато стигнахме до Блясъка на Изида — корпус за подкрепление недалеч от оазиса Корой.
Празненството тази вечер бе последното от цяла поредица. То отбелязваше не само официалния край на военната кампания, но и завършека на нашата подготовка и образование в царския двор. Утре Хоремхеб, Рамзес и Собек щяха да заемат местата си в Свещения отряд, който охраняваше храмовите комплекси в Тива. Хюйи отиваше в Дома на пратениците, Пентжу и Мерире бяха пратени в Дома на живота, а Майа — в хазната, или Дома на среброто. А моя милост? Отворих очи и се усмихнах на момичето срещу мен. Помислих за момент, че утрешният ден ще се погрижи сам за себе си, тоест идваше нов ден с нови грижи и нов късмет. В голямото помещение бе станало доста задушно; станах, поклоних се към главната маса и излязох на въздух — хладен и благоуханен. Загледах се в звездите, искрящи като скъпоценни камъни, и се запитах какво ще правя по-нататък. Някакъв шум ме накара да подскоча. Обърнах се, докато пръстите ми машинално затърсиха ножа, който обаче не се оказа на обичайното си място. В кръга от светлина се появи едноокият кушит Имри, началник на личната гвардия на Забуления. Поклони се язвително, опрял едната си длан на гърдите.
— Не знаех — погледна ме изпод вежди. — Не знаех, че и ти си един от героите.
— Е, сменихме си местата — подразних го аз. — Преди ти върза въже около врата ми, а сега…
— А сега ти надяваш въже на не един и двама кушити.
— Ти не беше ли там?
— Трябваше да бъда. Египет е моят дом и господарят ми разчита на предаността ми.
— Тогава защо не дойде с нас?
— Заповед от горе — намигна Имри със здравото си око, посочи към двореца и потъна в мрака.
Исках да остана сам: далеч от внимателния поглед на Имри и от дрезгавото пеене, идващо от залата с празнуващите. Реших да се оттегля. След като се върнах от Котела, исках да помисля на спокойствие и да направя планове за бъдещето. Но за какво по-точно? Къде можех да отида? И какво трябваше да правя по- нататък? Бях принуден да се бия като войник и наистина усещах зловонния мирис на кръвта. Сънят ми гъмжеше от кошмари. Не можех да продължавам все така. Оказа се, че без да искам, съм поел към Павилиона на мълчанието, следвайки алеята с дърветата. За моя изненада портата бе отворена, а вътрешният двор бе окъпан от светлина. Скрих се зад една смоковница и загледах към група придворни, пазени от нактуа с извадени мечове и вдигнати щитове. Групата изглеждаше спокойна въпреки присъствието на вардияните. Някакъв мъж със среден ръст крачеше между две жени; останалите приличаха на свита. По-възрастната беше Великата царица Тийи, която познах по високите скули и плътните устни на добре очертаната й чувствена уста. Другата бе много по-млада. Тя влезе в кръга от светлина досами портата отвън и спря, за да чуе нещо, което бе изрекъл мъжът до нея, след което отметна глава назад и се разсмя. Сърцето ми подскочи! Цялата притаена в мен сила на духа се извиси и мигом полетя, за да се съедини с всичко, идващо от нея. За първи път изпитвах подобна страст: повярвайте ми — и за последен. С каква абсолютна и смайващо живителна хубост светеше това лице!
В сияйната полуда от изпитото вино ми се стори, че и тя гледа право в мен със стиснати ръце, леко дръпната назад глава, спускаща се на вълни коса, обшита със скъпа сърма панделка на челото, хубави очи с цвят на трънкосливка под тежки клепачи с гъсти мигли и уста с преливащ щастлив смях… Видях всичко това въпреки тъмнината. Каква красота, палеща душата! Нефертити! Нефер значи красива: името бе измислено за нея30. Дотогава никога не бях обичал, а и след това никога не съм обичал истински. Не се подигравайте, не ми се присмивайте. Всяка душа има своята песен, а всяко сърце — своята цел. Нефертити беше моята песен, моята цел. Ще кажете, че това е смешно. Мисля, че беше истинско чудо. Едно лице, видяно за първи път на лунна светлина, което събра всички мои копнежи. Да, загледан в нея, можех напълно да забравя всички болки и обиди, всички глупости, сторени от мен, и всичко, пропуснато досега! Тази вечер се взрях в лицето на вечността, която идваше, за да се изгубя в нея. И все още не съм се намерил. Не говорете за ухажване, за опознаване на някого, за отглеждане и възпитаване на чувства. Това са пълни глупотевини. Не съм ли прав? Ако смъртта идва мигновено, защо да не е същото и с най-чистата любов? Продължих да я гледам с отворена уста. Нямаше нищо друго освен нея. Видението пред мен се разсмя отново: чух същите щастливи звуци, които продължиха да докосват душата ми и да я измъчват с мисълта за онова, което е можело да бъде, и за това, което е възможно да стане действителност. А после тя си тръгна — моята красива царица на нощта!
Останах още някое време, опрян на смоковницата: исках да овладея дъха си и ударите на сърцето си. Вече познавах хубостта и спиращото погледа изящество на момичетата от храма, но сега всичко бе различно. В онази нощ недоумявах коя бе тя. Тутмос имаше сестри, но тя не можеше да е някоя от тях. Според мен бе навлязла в седемнайсетото или осемнайсетото си лято; би могла да е и по-млада. Кожата й изглеждаше като позлатена, но не толкова тъмна, колкото на царица Тийи. Дали бе дошла някъде отвъд границите на Египет? Походката и движенията й обаче говореха, че се чувства като в свой дом: държеше се като господарка, каквито са всички египетски царици. Портата на Павилиона на мълчанието бе затворена. Чух тупването на преградното дърво. Дали бяха посетители и гости на Забуления? Но него го нямаше тук: той пиеше и гуляеше с нас или поне се преструваше. Дали тя бе причината той да е начумерен и убит духом тази вечер? Извърнах се и поех бавно по обратния път. Шумът от залата бе станал по-силен, заглушавайки музиката и песните на професионалните артисти. Внезапно входната врата широко се отвори и през нея залитна Собек, следван от Майа. Минаха с несигурна крачка покрай мен, заети с размяната на неясно изговорени думи, и пресякоха пространството до тревистия участък край пътя; там и двамата се облекчиха, заливайки се от смях на неприлични шеги, след което отново поеха със залитане в обратната посока.
— Собек — хванах го за ръката и той обърна замъглен поглед към мен.
— Какво има, Павиане? — попита, олюлявайки се.
Майа направи опит да го закрепи и също залитна.
— Собек, сети ли се да внимаваш след завръщането ни? — съвсем краткото ми съзерцаване на онази красива жена бе събудило безпокойството ми. — Кажи ми, навъртал ли си се около царския харем?
Собек се опита да каже нещо, задави се от смях и позволи на Майа да го обърне към вратата, от която бяха излезли. Отдалечих се още малко. Показа се Хюйи с две хесети и се изгуби с тях в тъмното; след миг- два тишината бе нарушена от тихи викове и гальовни подобия на писъци. Някой отвори отново вратата. Обърнах се, защото донякъде очаквах да видя Забуления, но беше Хотеп, който излезе с ветрилото си в едната ръка и с гердан от аметисти, събран в чаша, в другата. Вдигна я към мен като за наздравица, когато забеляза поклона ми.
— В гердана има свещен смарагд — изцеди чашата той и я поднесе към мен, извивайки я така, че да видя светлината, отразена от този камък. — Сигурна защита — изрече съвсем тихо, доближавайки се още до мен — срещу отрова. Винаги променя цвета си, когато във виното е сложено нещо вредно.
— От убийство ли се страхуваш?
Чувствах в себе си силата на онази красота, която бях видял преди малко, но и потребността да разговарям с някого. Лицето с благородните черти на Хотеп се раздвижи от нещо като усмивка:
— Властта и убийството вървят винаги ръка за ръка.
— Чудесен празник — махнах към залата, окъпана в светлина. — Полковник Пера щеше да бъде силно впечатлен.
— Трупът му така и не бе намерен. Виновните за смъртта му бяха набити на кол, синовете им — продадени като роби, а оцелелите — върнати в Тива.
