възобновяване на кампанията. Три дивизии, средната от които бе нашата, трябваше да напреднат на изток за защита на мините, за укрепване на поселищата и за въздаване на справедливостта на фараона спрямо бунтовниците: всеки взет в плен неприятел трябваше да се екзекутира незабавно.
Навлязохме бавно във вражеска територия под командването на полковник Пера. Забуления, пътуващ в колата си, бе присъединен към нашата бойна единица, която бе изпратена много по-напред от останалите. Движехме се в местност, която бе толкова ужасна, че според мен бях попаднал в отвъдното: изгарящо слънце над сива суха почва, твърде рядко разнообразявана от случаен оазис или малко селце. Напредвахме съвсем бавно, тъй като зависехме от снабдяването с вода и храна. Излязохме извън защитената територия на другите укрепления — Отблъскващия Сет, Защитата на лъковете и Мощта на фараона. Сега бяхме мудно движеща се колона. Отначало тръбите се обаждаха начесто, но твърде скоро изгарящата жега започна да изцежда капка по капка живота ни с всяко издишване. Бяхме с походни обуща от здрава кожа, но краката ни пострадаха лошо от твърдата почва. Постоянният ни мъчител слънцето, увиснало над нас като дупка от разтопено злато в светлосиньото небе, ни следваше неотстъпно. Облаците прах и маранята ни погаждаха дяволски номера, измъчвайки душите и сетивата ни. Накамарихме броните си в колите и сложихме маски и качулки на лицето и главата си, очертавайки кръгове с черния прах за гримиране около очите. Собек тихичко се шегуваше, че сега всички сме „забулени“, а Хоремхеб го прекъсна със забележката, че пътуващият в колата си загадъчен принц търпи всичко наравно с нас и не претендира за нищо по- специално. Придържахме се, доколкото бе възможно, към съществуващите царски пътища. Разузнавачите вървяха с карти на местността, за да отбелязват кладенците и всички източници на вода. Не виждахме никакъв знак или следа от другите две дивизии, които трябваше да се движат успоредно на нас. Тяхната задача бе да осигурят защита на аметистовите мини на север, а нашата — да възстановим контрола над мините за добив на злато и мед. Суровият мъчителен поход разби всички илюзии за красотата на военните действия. Вече не бяхме онези славни ескадрони от колесници, господари на равнината, изгарящи от нетърпение да сразим врага, а шайка съсипани от жега, бъхтене пеша и недоимък на вода и храна. Нощем лагерувахме до някой кладенец или оазис. Хапещият студ ни караше да се молим за жежкото пладне. Около бивака ни дебнеха всевъзможни зверове — ревящи лъвове, глутници виещи срещу луната чакали и петнисти хиени с настръхнала козина. Гладът ги правеше отчаяно смели и те приближаваха толкова, че долавяхме вонята им и виждахме кехлибарените пламъци в очите им. Сегиз-тогиз превъзмогваха страха си от огъня и от стрелите ни и нападаха вързаните коне или събраните зад огражденията волове. Тогава нощта се разцепваше от ужасено цвилене и болезнени ревове. Тръбите свиреха тревога за стрелците с лък, които се втурваха да гонят нощните хищници с викове и факли. Призори коленичехме, за да се помолим на изгряващото слънце и да въздадем слава на Божествения, и продължавахме изнурителния си марш, докато обедната жега не ни принудеше да спрем. Колата на Забуления, охранявана сега не от кушити, а от отряд нактуа, се тътреше начело на магарешкия керван. Цели шест дни той не бе потърсил никого, дори и мен. Ала когато спряхме на лагер в един оазис и всички седнахме под сянката на едно дърво в очакване на оскъдната дажба от хляб и вода, един от пазачите на принца се приближи до мен и ми предаде желанието му да го навестя в малката му тъмночервена шатра. Забуления бе сам, седеше върху струпани възглавници и се разхлаждаше с ветрило. Масичката пред него бе покрита с два подноса с късове месо от газела, хляб и сушени плодове; имаше и кана с бяло вино. В отсрещния ъгъл бе набързо стъкменото походно легло с балдахин от чаршафи срещу насекоми; на кука, забита в един от носещите стълбове, висяха оръжията му — лък, колчан със стрели, кожени ризница и шлем. Но Забуления не бе готов за война: беше облечен в плисирана ленена роба, а на кръста си имаше бродиран платнен колан. До него бяха положени извит меч и кинжал, чиито остриета отразяваха проблясванията на маслените лампи. Той проследи погледа ми и се усмихна.
— Да, Маху, оръжието на войника винаги трябва да е в готовност, макар да сме повече от сигурни, че бунтовниците няма да ни атакуват тъкмо сега.
— Къде са стражите ти? — изпълних повелята на жеста му и седнах срещу него.
— Останаха в Тива — отговори безгрижно той. — Не може да им се вярва, както приблизително казва баща ми — пресегна се през масата и поднесе малко късче месо от газела към устата ми, а тъмните му очи светеха насмешливо, когато продължи: — Всички знаем, че това е глупост. Една от причините Египет да успее да завоюва Куш и Нубия е, че жителите им се мразят взаимно повече, отколкото ненавиждат египтяните — той захапа къс месо, при което забелязах колко равни и бели са зъбите му, и задъвка бавно. Свободно висящата страна на шатрата му бе прехвърлена назад, така че да може да гледа залеза на слънцето отвъд все още играещата мараня. След малко наведе глава и изрече тихо молитва; после погледна рязко нагоре, сякаш изведнъж си бе припомнил нещо. — Чудиш се защо съм тук, нали? — вдигна чаша с покана да пием. — Аз исках да дойда. Според майка ми идеята е добра. А разрешение получих изненадващо лесно — изсмя се сухо. — М-да… Наистина се питам дали Великолепния иска да се върна.
Продължих да се храня — кога иначе щеше да ми се падне да ям толкова обилно? От време на време в шатрата влизаха слуги да добавят още храна и вино. Забуления попита за Бойната единица на Хор и за страхотиите, съпътстващи похода.
— Чувствам се толкова сигурен в моята кола — срещна той погледа ми и го задържа. — Седя си на сянка, хранят ме, обслужват ме… Е, Маху, какво ще ми кажеш, как върви войната?
Заговорихме за по-приятните страни на похода. Забуления ме изненада с доста добри познания по стратегия и дори повтори почти дословно опасенията на Хоремхеб:
— Нашата дивизия е много малка, а е излязла твърде напред — той стисна винената чаша близо до лявото си рамо, навеждайки се през масата. — Най-близката ни помощ се намира на един ден път на север или на запад. Лесно можем да паднем в капан или да ни устроят засада. И да ни избият всички.
— И теб ли? — попитах, тъй като виното очевидно ми бе вдъхнало смелост.
— Не, мен не — отговори лениво той. — Няма да умра тук. Баща ми ще ме опази. Носиш ли амулета, който ти дадох? — кимнах. — Значи и ти няма да умреш — той грабна бастуна си. — Вече е по-хладно. Да се разходим.
Отиде до леглото и вдигна чифт походни ботуши от кожа. Коленичих и му помогнах да ги обуе. После той се разпореди да пратят две военни наметала и подхвърли едното към мен. Чух наблизо говор и цвилене на коне; сега видях приготвената за нас съвсем обикновена колесница без никаква украса, с два коня. Бяха великолепни същества със стегнати хълбоци и дълги крака — пълни със сила и черни като нощта. Забуления се качи и ми подаде бастуна си. Пъхнах го в страничния джоб за къси копия на колесницата. Чудех се какво предстоеше. Имаше още време до залеза и лагерът бе оживен. Никой не ни спря, докато колесницата изтрополи по коловозите, преди да навлезем във вече притъмнената пустиня. Слънцето започваше да залязва в оня промеждутък до пълното му изчезване зад хоризонта, когато идва времето на бързо втурващия се мрак. Въздухът бе още горещ и сух. Забуления цъкна с език и разтърси юздите. Когато отминахме предните постове, спря конете, взе кожения мех с вода, измъкна запушалката и ми го подаде.
— Хареса ли ти? — попита ме и вдигна поводите.
— Да, прясна и студена, а не като онази възсолена и мътна вода, дето ни се полага.
Забуления кимна. Почака малко и пи на свой ред. Осъзнах, че си бе послужил с мен като със слуга, опитващ храната на господаря си. Нямаше нищо учудващо в убедеността му, че няма да умре без време. Той посочи с меха за вода към далечната планинска верига, извисяваща се над още плътната и запрашена мараня.
— Цветът им се променя от слънцето — поясни той. — И те се нагорещяват като скъпоценни камъни, преминаващи от един вид в друг…
После пусна конете ходом; колесницата следваше терена — опасна и коварна с неравностите си земя, насечена от дерета, падини, скали и камънаци. Забуления я направляваше майсторски. Конете бяха изнервени, както и той. Появяваха се заплашителните очертания на тъмни фигури, които изчезваха почти веднага. Бе надвиснала потискаща тишина, раздирана внезапно от животински вой или крясък на птица. Проверих лъка и колчана със стрелите. Освободих късите копия. Минавахме покрай разузнавачи и фуражири, връщащи се в лагера. Някои бяха с празни ръце, други носеха убит дребен дивеч. Не след дълго вече бяхме сами. Не се виждаха нито лагерът, нито нещо друго освен залязващото слънце, червенеещото на запад небе и сивкавата, пълна с опасности земя. Забуления ме бутна закачливо с лакът.
— Говори се, че скоро ще бъдем в сърцето на вражеската територия, но дотогава сме в безопасност —
