престолонаследника. Щом стигахме до нея, победителите получаваха порция похвали, а победените — смях, подигравки и подмятания. След това Тутмос се качваше в колата и прегръщаше брат си; тогава неизменно ме бодваше ревността.
Веднъж, през трийсет и втората година от царуването на Великолепния, в един от най-горещите за сезона дни, Забуления се изправи, подпря се на бастуна си, чиято ръкохватка бе изрязана като глава на нубиец, и слезе тромаво от колата. С дръпнато назад було премина покрай редицата спрели колесници, без да обръща внимание на прахта, която висеше като облак около нас. Спираше се пред всяка двойка и говореше съвсем тихо на конете, позволявайки им да душат отворената му длан. Вглеждаше се във всеки, преди да отмине към следващия. Явно бе поостарял; все по-видими бяха изпъкналите му корем и гърди, ала ръцете и краката му бяха все така издължени и слаби. Движеше се бавно, но с подчертана елегантност. След него забърза кушитски наемник със слънчобран и сандали, но Забуления го отпрати с кратко махване. Настъпи тишина, нарушавана от скръцването на колело, изпръхтяването на кон и приглушеното жужене на мухите. Забуления спря пред мен и вдигна глава. Очите му пламтяха от възбуда.
— Вземам със себе си Маху, Павиана от Юга — погледът му срещна моя. — Той ще бъде мой педжет — бавно, но веднага Собек слезе от колесницата. Погледнах към полковник Пера, който само сви рамене. Уени се подсмихваше малко глуповато, вдигнал ръка към устата си. Тутмос бе застанал леко встрани с ръце на кръста и със съзаклятническо изражение. — А аз ще бъда колесничарят — добави Забуления и гласът му прозвуча като безусловна заповед, която никой не би дръзнал да оспори. Той поиска да научи имената на конете, повтори ги тихо, галейки всеки от тях по врата; те слушаха гласа му и вдишваха мириса на потта му. След това той погледна нагоре и добави: — Забравил съм колко приятна е миризмата на конете. Хайде, не бива да застива потта им!
Шалът му се смъкна, откривайки раменете с меден цвят. Като се опираше на бастуна си, Забуления закрачи към колесницата и се качи, пренебрегвайки жеста ми за помощ. После пусна бастуна си в съда за копия, стисна юздите, разкрачи босите си крака и изцъка с език. Разбрах, че умението му като водач е не по-малко от моето, макар че направата на колесницата бе особена и конете му бяха непознати. Той стоеше съвсем близо до мен с деформираното си тяло, чиито движения обаче бяха почти изящни, като внимаваше да не ме допре или да ме блъсне. По врата му се стичаха мъниста пот, но от тялото му се носеше плътно и приятно ухание. Сега, когато бе без було, видях колко необичайна бе формата на главата му — полегато чело, яйцевиден череп и необикновено издължен врат. Но жестовете му бяха внимателно отмерени. Той върна колесницата назад, извъртя я в нужната посока и подкани конете да поемат по дългия обратен път. След като минахме известно разстояние, дръпна здраво юздите и задържа конете, преди да обърне лице към слънцето с присвити очи. Не бях сигурен дали зрението му бе силно като нашето.
— Възхвали ме, Отче — вдигна ръка той, — така както самият аз възхвалих теб, който си съществувал преди началото на времето. Благослови ме, Боже, както те благославят всички живи същества под слънцето. Подкрепи ме, Господарю на юбилеите, Повелителю на годините с красивата си външност. Нека лъчите на твоята мощ водят сърцето ми с най-силната ръка. О, Щастливи, вслушай се в думите на обичния ти син… — бях напълно сигурен, че всички чуха тези думи. А той се обърна към мен и ми намигна: — Е, Маху, пак се срещнахме — после цъкна, подвикна на конете и добави: — Наблюдавах те и отдалеч! — след това погледна през дясното си рамо и заговори на език, който не разбрах; все едно че някой стоеше в другата половина на колесницата. Слушах думи, изговорени с рязък гърлен глас. Питах се дали не са на акадски — език, с който си служат писарите на фараона в посланията до васалните му царе. Той каза още нещо и попита: — Нали не се боиш, Песоглавецо от Юга?
— А трябва ли? — стиснах предпазното перило на колесницата.
Забуления се изкиска и попита отново:
— Знаеш ли някоя смешна история? Може ли да ми я разкажеш?
Прерових паметта си и подхванах:
— Една стара жена имала много бъбрив съпруг. Той не спирал да говори дори когато спял… — кискането се повтори. — Всеки ден тя карала колата до пазара, а той се возел и гледал надолу.
— И какво? — дръпна по-здраво юздите той.
— Веднъж случаен минувач притичал назад с думите: „Старушке, мъжът ти е паднал от колата.“ „Благодаря на боговете“ — отговорила възрастната жена, като триела ушите си. „Но защо благодариш?“ — запитал учуденият минувач. „Защото си мислех, че съм оглушала.“
Забуления отметна назад глава и избухна в гръмогласен весел смях. После подвикна на конете, като пляскаше с юздите и ги подканяше по име, преминавайки от време на време на непознатия за мен език. Бях видял вече седемнайсет лета, а Забуления беше малко по-голям, но управляваше като Повелител на колесниците. Очевидно е бил обучаван по-рано, но тази му дарба беше повече от явна; осъзнах, че колесницата снемаше от него товара на недъгавостта и той летеше като сокола на Хор. Беше прав и леко прегърбен, а ръцете, китките и дланите му говореха за сила и сръчност. Идва време, когато всеки воин разбира, че бойната колесница, конете и водачът са станали едно цяло и приличат на дълго копие или на стрела, пронизваща въздуха; тогава никой не мисли за назъбеното й острие, нито за посоката на полета й, а само за красотата на този полет, който носи бърза и сигурна смърт. Забуления продължаваше да подвиква на конете, избягвайки дупките и следите от коловози, шепнейки отново и отново нещо. Стигнахме до мястото на целите, заобиколихме ги и полетяхме обратно като светкавица. Забавихме малко, за да наберем отново скорост, а Забуления поведе конете в най-сложните криволици, задължителни за всяка бойна колесница в сражение, когато тя се врязва дълбоко във фронта на вражеската пехота. Най-сетне спряхме пред възхитената публика, която ни посрещна с бурни аплодисменти и ръкопляскания. Забуления стисна бастуна си и слезе тромаво от колесницата. Към него се затича слуга с воал и с джобна кожена чантичка. Забуления я грабна, отвори я и ми подаде един амулет от яспис, карнеол и червен пясъчник, на който бяха изрязани очертанията на два небесни хълма на Далечния хоризонт с изгряващото слънце между тях. Той притисна силно този акънти, познат като амулета Слънце на хоризонта, в дланта ми, погали ме по пръстите, намигна ми и се отдалечи.
По-късно същия ден празнувахме, макар че Тутмос и Забуления не бяха с нас. Полковник Пера също отсъстваше — бе отишъл в двореца, за да предаде на принцовете поздравите на ескадрона. Съвсем естествено, разговорът ни се въртеше около уменията, показани от Забуления, необичайните му непохватни движения, които обаче не му бяха попречили никак на майсторското водене на конете. Хоремхеб не можа да прикрие леката си ревност, причина за която бях не толкова аз, колкото фактът, че той бе останал извън фокуса на вниманието; все пак успя да прояви великодушие и когато пивото развърза езика му, похвали колесничарските умения на Забуления. Също толкова естествено бе, че моя милост стана предмет на подмятания и подигравки. Каната с пиво не спираше да обикаля в кръг. Протягахме ръце към мангала, приемайки с удоволствие топлината на жаравата му в студената нощ. Разбира се, Уени бе вече порядъчно подпийнал, или както казвахме в такива случаи, „приютен в ръцете на богинята Хатор“. Внезапно той остави съда с пиво, взе мръсна кърпа и покри с нея лицето си, престорвайки се на Забуления като колесничар, след което заразмахва ръце във всички посоки; това предизвика взрив от смях сред всички, с изключение на мен и на Майа. Окуражен в пародийното си изпълнение, Уени продължи, като попита какво ще се случи, ако Забуления влети в някое сражение с чаршаф, покриващ лицето му? Или ако колесницата му се разбие? Последваха нова имитация на тромавите му движения и въпрос:
— А ако тръгне куцайки да обикаля бойното поле?
Изсипах пивото си и си тръгнах.
Следващият ден беше празничен. Нямахме занимания, но всички отидохме в оборите, за да се погрижим за конете и да проверим амуницията им. Бях погълнат от преживяванията от предния ден; от време на време вадех кожената кесийка с амулета, отварях я и го гледах дълго и внимателно. Този ден останах до по-късно. Другите си бяха тръгнали, когато Собек се приближи до мен:
— Маху, ще е най-добре, ако дойдеш веднага!
— Какво има?
Собек обърса потта от лицето си и добави:
— Намерили са Уени мъртъв, удавен в едно езеро.
Мигом си спомних за маслиновата горичка, за мрачния и обрасъл с тръстика водоем и за Уени, който се бе облегнал на едно дърво със стомна пиво в ръка. Забързах към бараките, където изцапаното със
