Пеехме това всеки път, полюлявайки се на място, макар че при церемониите Божествения обикновено оставаше нейде в далечината и едва ли ни чуваше — обикновено на борда на царския си кораб „Ослепителната мощ на Атон“. Виждахме само пищните му ярки одежди за празненства и веселба. Понякога до него стоеше или седеше на трона господарката Тийи с проблясващи тежки украшения и скъпоценни камъни по гърдите, китките и нозете. Случваше се да зърнем короната на фараона в синьо, бяло и червено или на съпругата му — слънчев диск между рогата на Хатор, с дълги пера и с нападащата кобра (уреус): всичко се сливаше в смайващо ослепителна картина на слава и бързо преминаващи цветове.
Гледахме това великолепие така, както наблюдавахме звездите — винаги там и винаги красиви, но много далечни. Хотеп промени всичко това. Той искаше да ни втълпи, че не само сме част от преминаващата слава, но и че сме били родени, за да й служим. Водеше ни на добре замислени обиколки из огромния дворец Малгата — в погребалния храм на Великолепния, в прекрасното пристанище в Бикет Абу, построено по негова заръка за луксозния плавателен съд на господарката Тийи. Посещавахме добре обработваните царски градини и даже самия дворец, преливащ от ярки и живи цветове по керамичните подове, по които бяха изобразени народите, паднали в плен под сандала на фараона. Навсякъде се виждаха думите Анх и Са — Живот и Щастие. Над вратите или прозорците величествено бяха разперени оцветените криле на пазителката — Богинята лешояд Нехбет. Разбира се, навсякъде се виждаха сцени, в които Великолепния смазваше враговете си, носещ се като Бога на войната срещу неприятелите си. Той бе представен като беснеещ Сфинкс, под чиито безпощадни лапи се гърчеха от страх татуирани либийци, нубийци с пръстени по ушите, сирийци във веещите се свои роби или шешну — бедуините. Хотеп беше мъдър човек. Всяка седмица неизменно ни водеше на обиколки из дворците, за да видим славата и да отпием от мощта на Египет. Точно за това трябваше да живеем, а когато се налагаше — и да умрем. Подготвяхме се и за влизане в Дома на войната. Полковник Пера бе строг и взискателен учител. Подготвителните ни занимания завършиха, последвани от още по-суров тренировъчен период. Според полковник Пера службата в името на Бога на войната Монту трябваше да се превърне в постоянна наша храна, в непрекъснато желание и в самия смисъл на живота ни. Той ни строяваше за преглед и ни караше да маршируваме в най-голямата горещина по обед само по препасник, като винаги започваше с един цитат от „Сатири на занаятите“27.
— Войникът — крещеше той — трябва да се налага като черга, за да излязат от него всички нечистотии и недостатъци. Трябва да изпълнява всички заповеди и да не знае почивка, докато не постигне мисията си. През пустиня или планина, през блато или река трябва да носи хляба и водата си на гръб като магаре. Да не подвива крак и да спи с едно отворено око, а когато срещне враг, да се бие като звяр, хванат в капан, да освирепее, да се превърне цял в оръжие срещу противника. Ако ли се разболее или изнемощее, нека стане храна за лешоядите. Такава, уважаеми мои, е участта на войника. Но запомнете, че тя има и друга страна. Името на храбреците никога няма да бъде забравено, славата, с която кичат фараона ни, ще е слава и за потомците им. Запомнете, че служите в името на фараона — великолепен войник и потомък на друг великолепен войник.
— Ооох — пошепна Собек, — ако още веднъж чуя същата реч, ще я науча наизуст!
— Дядото на Божествения — продължаваше полковник Пера почти с рев — имаше яки мишци, бе ненадминат стрелец с лък и затова славата го съпътстваше неотменно. Такъв бе и бащата на Божествения, на този, комуто сега служим, който е повелител на Двете земи и кара всички хора по земята да треперят от страх в нозете му. И защо? — закрачи той покрай редицата ни, удряйки ни с тръстиковото бастунче, което всеки офицер носеше. — Заради мощта на Египет, заради славата на полковете му и силата на войските му! Когато тръгваме на война, ние сме като разярени пантери, дебнещи лъвове и горди орли в полет. Вие ще станете част от тази слава.
Ала за нас славата си оставаше мираж. Ден след ден правехме изнурителни преходи на бегом в жегата, която сякаш извираше от отвъдното. Веднъж трябваше да стигнем без хляб и вода до отдалечен лагер в Червените земи. Друг път ни вдигнаха от сън в тъмна доба и марширувахме до Голямата река, където ни натовариха на военен шлеп, ала вместо да прекосим и да акостираме, ни наредиха да скочим в студената бързотечна река въпреки крокодилите и хипопотамите и да доплуваме отсреща. Още не мога да забравя този страх и ужас! Собек ми помагаше през цялото време, ала течението бе много силно. Когато се развидели и докато още треперехме в мокрите си дрехи, видяхме, че отнасят встрани джуджето Данга, което бе настояло да придружи господаря си Хоремхеб. Цялото бе подуто и посиняло. Хюйи пусна шега за проклятието на свещената гъска на Уени. Никой не се засмя. Хоремхеб го погледна и от този миг Хюйи стана негов смъртен враг. Тарторът на групата ни умело прикри мъката си и обяви, че случилото се е част от неизбежните рискове на обучението ни, ала от Рамзес по-късно узнах, че бил направил богато приношение в дом за покойници и поставил статуя на своя верен Данга в Некропола. Никой повече не спомена нищо за джуджето и за ужасната му съдба.
Полковник Пера запази същата невъзмутимост. Обучението ни обаче стана още по-сурово. Овладявахме боя с боздуган, брадва и хопеш. Прекарвахме дълги часове на полигона за стрелба, за да свикнем да боравим добре с двойния кушитски лък. Понякога се сражавахме по сандали, друг път — боси. Когато бе студено, воювахме както голи, така и само по препасник. В горещия сезон полковник Пера ни принуждаваше да надяваме тежки сирийски ризници с плътно притегнати кожени ръкави. Някои просто не бяха скроени за войници. Майа, Пентжу и Мерире бяха безнадеждно неспособни да посветят живота си на воинското изкуство. Полковник Пера непрестанно ги наказваше и обиждаше, докато Уени — постоянен наблюдател на заниманията ни на сянка и с пиво в ръка — искрено се забавляваше със страданията на другарите ми. Колкото до моя милост… Добре, ще кажа, че бях безразличен към оръжията. Не обичах да си служа с тях, не обичах да ме раняват. Докато Хоремхеб например бе роден за тази професия. Бе невероятно умел стрелец с лък и безупречен с оръжията за ръкопашен бой. Тренировките допълнително го закалиха, мускулите му станаха от стомана и цялата му фигура излъчваше мощ и нечовешка сила. Не го притесняваше нищо — нито горещината на обедното слънце, нито хапещият студ на пустинните нощи. Да, той бе мъж, роден с дъха на Монту. Рамзес не му отстъпваше в нищо, но бе по-хитър и с малко по-чевръсти крака. Разбира се, далеч не всеки лелееше в сърцето си мечтата да стане воин. Мерире искаше да бъде жрец, Майа и Хюйи се надяваха да постъпят в Дома на писарите, а Пентжу бе роден за лекар. Винаги засмян и шегуващ се, Собек копнееше само за едно: да бъде надзирател на Царския харем. И въпреки това бяхме достатъчно добри като бойно отделение. Престолонаследникът се присъедини към нас, тъй като Кап позапустя след няколко загадъчни смъртни случая и заминавания по служба или напускане; останахме едва осемнайсет питомци, като отделението на Хор под предводителството на Хоремхеб и Рамзес буквално затъмни другите. Тутмос ми напомняше през цялото време за Забуления, но не толкова заради прилика в лицето или стойката, а заради спокойния и пресметлив поглед в очите. Тайно се питах дали Забуления ще ми прати някакъв хабер? Или чакаше аз да отида при него? Докато тънех в догадки и предположения, той дойде сам при нас.
Тутмос ни навестяваше само сутрин веднага след задължителния ни крос. Винаги го придружаваше полковник Пера. Ала една заран без излишно показно великолепие пред портите се разнесе рог от раковина и колата на Тутмос бавно въведе в двора вече познатата ми носилка с копринено покривало, зад което прозираше фигура на седнал човек. Следваше я свитата от кушитски наемници, предвождани от едноокия мъж, който ми смигна свойски. Поздравът му не убягна от вниманието на другарите ми, ала нямаше време за излишни въпроси, защото всички проследихме удивени как Тутмос скочи на ритлите на колата, отметна покривалото и стори нещо наистина странно: макар да бе по-големият брат и наследник на престола, той се поклони на Забуления, който все още седеше в стола си като в трон. След това се обърна към нас с вдигнати ръце:
— Вижте моя обичен брат — не го назова с името му, Аменофис, същото като на баща им.
Изръкопляскахме, поклонихме му се и не показахме изненадата си. Аменофис остана седнал, с открито лице. Това лице и тялото му сега бяха малко по-окръглени; кичур от червеникавата му коса бе спуснат встрани и надолу над лявото ухо. Да, лицето бе все същото, с неестествена хубост — с високи скули,
