Озовах се в правоъгълен вътрешен двор, преполовен от канал, а в средата му тихо припляскваше водата на неголям фонтан. Нямаше градина, но навсякъде се виждаха кошници, пълни с току-що откъснати цветя, чийто аромат изпълваше въздуха и привличаше работливите пчели. Фасадата на къщата отговаряше на изискванията за ранга на всеки благородник: имаше портик с колони от ливански кедър с изящно изобразена хералдика и други опознавателни знаци и символи. Колата спря точно пред красиво оформените стъпала. Забуления слезе и веднага хлътна в къщата, следван от странната си свита. Сега той се движеше доста по- свободно и не толкова тромаво, а с естествена лекота и с достойнство, все едно осъзнаваше недъгавостта си и бе решил да покаже недостатъците си, а не да ги крие. Пазачът ми сведе очи към мен:
— Е, какво, да те разпънем ли на кръст? — но въпреки грозните рани и грубия блясък на единственото му око изненадваща усмивка раздвижи сурово очертаната му уста. — Кажи, маймунчо, какво да правим с теб? — успях да прикрия страха си и го погледнах с широко отворени очи. — Маймуните трябва да си стоят по дърветата.
— Но една маймуна може да гледа и в царя — дръзнах да му отговоря.
Кушитът се разсмя и ме тупна съвсем леко по ухото. После развърза въжето от врата ми и ме побутна към стъпалата. В къщата бе приятно хладно, стените бяха варосани в резедаво, по тях не се виждаха никакви рисунки, с изключение на ред красиви орнаменти в линия към пода и към тавана. Видях събраната прислуга — не повече от четири-пет мъже и жени. И те бяха с обезобразени лица. В Тива сигурно щяха да останат без работа като негодни носорози, както наричаха там мъжете и жените, загубили носа и ушите си като наказание за извършено от тях престъпление. Обикновено ги прокуждаха в някое прашно село или друго общо поселище; дори ги заточаваха и в малки оазиси из каменистите клисури на Червените земи. Тези тук обаче бяха добре охранени и облечени, посрещайки дошлите, както се полага. Свалиха ми шала и препасника. Един слуга донесе съд с вода. Цялото ми тяло бе внимателно измито и намазано с масло, след което устните и дланите ми бяха почистени с подсолена вода. С две думи, минах през пречистване като жрец, който се подготвя за влизане в светая светих на някой храм. Вързаха ми чист препасник и ми облякоха лека хладна ленена роба, след което стегнаха необичайно дълги сандали на стъпалата ми. Накрая ме въведоха във вътрешно помещение — изискано красива стая, чийто таван носеха четири колони, оцветени в зелено и червено. Тук стените бяха покрити с чудесни рисунки. В средата на помещението имаше огнище, а в отсрещния край се виждаше подиум със спусната сива завеса. Някой ме бутна леко напред, след като завесата бе дръпната. Забуления бе седнал на възглавници с гръб към стената, а отпред му бе сложена малка маса. Бутнаха ме отново, за да коленича и да допра чело до земята пред подиума.
— Не е нужно. Не е нужно да го прави — думите бяха изречени бавно и с тих глас, след което чух: — Нека гостът ми дойде при мен.
Изкачих се по откритите стъпала. Забуления вдигна глава, откривайки причудливо изтеглените си встрани очи; въпреки че погледът им беше сякаш леко замайващ, всичките ми страхове изчезнаха. Изведнъж спрях да се боя от паякообразните пръсти, неестествено дългите ръце или корема, издут под ленената роба с бродерия. Всичко бе събрано в тези очи, изпълнени със силни чувства, все едно Забуления се канеше да запее един от химните както на горската поляна. Чувствените му устни бяха леко разтворени; виждаше се върхът на езика му, докато ме оглеждаше внимателно съвсем отблизо като съдия, който преценява колко струвам, и се опитва само с един поглед да разбере какъв съм в действителност. Усмихна се, леко наклонен на една страна; с елегантно движение на дългите си пръсти посочи възглавниците от другата страна на масата:
— Няма ли да е по-добре, ако седнеш?
Наредените гърнета и дълбоки чинии бяха пълни с малки късчета току-що опечено месо от патица, сосове, растителни подправки и тънки резени хляб. В чашите бе сипано вино, а не пиво. Когато го вкусих, се разкашлях и се дръпнах назад. Забуления се разсмя учтиво.
— Най-доброто — рече тихо той — от богатата земя на Ханаан. Там земята била черна и толкова плодородна, че давала по две реколти в годината. Хайде, яж! — веднага посочи към съвсем наскоро приготвената тръстикова кошница пред себе си. Не се страхувах, но бях внимателен. Сам ми сервира от храната, избърсвайки леко пръстите си със салфетка. — Вече си очистен, както следва — наведе се той през масата и успях да видя за първи път съвсем отблизо чертите на лицето му. На главата му бе сложено украшението в сини и златисти ивици; от меката част на едното му ухо висеше сребриста перла, а окаченият на врата му медальон с изображения на цветя стигаше до гърдите му. На лявата му ръка проблясваше пръстен със символа на Слънчевия диск. — Много си плах — измърмори той с присвити очи, сякаш имаше късогледство, — но все пак не толкова, че да не дебнеш и слухтиш.
— Не съм дебнал никого — преглътнах бързо залъка си.
— Тогава какво правеше там?
— Бях само любопитен.
— Знаеш ли кой съм?
— Забуления.
— И защо съм забулен?
— Защото според тях си грозен.
— Мислиш ли, че съм грозен?
— Не, господине.
— Добре, а знаеш ли наистина кой съм?
Поклатих глава отрицателно.
— Казвам се Аменофис. Втори син съм на Великолепния и на обичната му съпруга царица Тийи, Господарката на двореца.
Направих опит да скрия обзелото ме притеснение, като вдигнах чашата си с вино и отпих.
— Никога ли не си чувал за мен? Родил съм се точно такъв — продължи той със спокоен и равномерен глас — и съм бил оставен в Царските ясли, но много далеч от Кап. Мислиш ли, че съм прекалено необикновен? Нямам си истинско име. Чисто и просто съм Забуления… Или оня, който се спотайва в тъмното — рязко прекъсна обзелия го нещо като унес и попита: — А ти кой си?
— Маху, син на Сеострис. Павиана от Юга. Наричат ме още Грозника.
Бях заговорил по-високо, отколкото исках. Чух шум иззад завесата: стрелците с лък от Куш стояха въоръжени по местата си в готовност. Но Забуления вдигна дългите си пръсти с обърната напред длан — знак за спокойствие. Загледа се в мен с мрачно лице и сериозно изражение в немигащите си очи, а после се разсмя с дълбоки гърлени звуци, след което отметна назад глава и избухна в силен смях, пляскайки с длани.
— Маху Грозника и Песоглавеца от Юга! — той взе къс патешко месо, натопи го обилно в растителен сос, наведе се през масата и го сложи внимателно в устата ми. — Маху, Павиане от Юга, харесваш ми. Знам, че си питомец на Кап. Разкажи ми повече за себе си.
Трябваше да изпълня заръчаното. Разбъбрих се като птиче, кацнало на клон — за леля Изития, за баща ми и за последвалите години в Кап, както и за Хоремхеб, Рамзес и всички останали. Забуления бе обърнал леко главата си встрани, сякаш чуваше трудно. Спря да се храни, докато слушаше внимателно, а от време на време ме прекъсваше внезапно с някой въпрос. Когато млъкнах, се облегна назад на възглавниците с опряна глава на стената, поклащайки леко чашата с вино в дланите си.
— Мразя пивото — погледна ме изпод тежките си клепачи. — Знаеш ли на колко години съм?
— Почти на моите.
— И по-точно?
— Около четиринайсет.
— Маху, бил ли си с жена?
— Да — признах.
Той отново се приведе напред, но този път на лицето му бе изписано по-скоро раздразнение.
— Но не и през миналата нощ, нали? — прозвуча доста сприхаво гласът му. — Е, преди малко мина през пречистване… — той се загледа внимателно в ленената завеса, сякаш търсеше потвърждение от някого зад нея. След това се отпусна и се разсмя с висок глас. — А аз не мога да бъда с жена — вгледа се той надолу към масата. — Казват, че просто не мога — и направи движение към слабините си. — Проклятие на боговете. Маху, кой е любимият ти бог? — почувствах изкушение да спомена Атон, Слънчевия диск. — Кажи ми, кой е? — вдигна глава с любопитство в погледа.
